Illa’s Blog

Програма Хоризонт на БНТ излъчва някакво предаване “Покана за пътуване”. В частта за селски туризъм днес се опитаха да ме убедят в привлекателността на не_чух_кое_село в не_чух_кой_край на страната. Някакъв “гениален” аниматор разви блестящата идея да рекламира уникалното преживяване “колене на прасе”. Туристите щели да имат вълнуващата възможност не само да наблюдават процеса, но и да участват в него! Насам, народе, къде другаде дават такова - да се изживееш като касапин!
Един от най-кошмарните ми спомени е свързан с гостуване на село по коледно време. Никога няма да забравя писъците на бедните животинчета, миризмата на кръв и разнасянето на карантии… Не съм вегетарианка и обичам свинско. Но за всичко си има мярка, за всичко си има начин. Дори откъсването на полско цвете просто така, за да му се порадваш за 15 мин., си е безсмислено убийство. Затова и са измислили хората правило - щом е нужно да се отнема живот, за да съществуваме, то това трябва да става по възможно най-безболезнения за жертвата и щадящ начин. Традиционното колене на прасе по никой критерий не съответства на това правило. Не знам как трябва да възприемаш света, за да ти дойде на ум “блестящата” идея да примамваш туристи точно с това. Даже в Китай не са се сетили да предлагат на мераклиите не само да присъстват, но и да участват в публичните екзекуции. Сигурно им липсва предприемачески усет. Защото желаещите, вероятно, щяха да имат значителен принос към хазната.
Имаше преди време скандал с тв-предаване, показващо някакъв варварски ритуал с кучета. Е, от БНР не падат по-долу.
В какъв свят живеем?

P.S. Предвкусвам обвиненията в лицемерие. Ами хубаво, да си го кажа пак: “ако трябва да се обяснява, значи не трябва да се обяснява”. Всяко нещо си има граници и прекрачването им не е добро. Независимо от коя страна ги прекрачваш.

Нали помните “Записки под възглавката” на Сей Шонагон? Там има какви ли не списъци - с неща, които цени, неща, които не харесва и т.н. Е, аз няма да правя точно същия списък, но много се дразня като видя в някоя масмедия неща, писани като за контролно по литература в седми клас. Т.е. авторът няма никакво отношение към предмета, но са му поръчали да напише нещо си по въпроса и той гледа да отбие номера.
Много ми е тъжно, когато това се прави и на страниците на “Капитал”. Тъжно ми е, че в блоговете има по-добри рецензии за “3,10 до Юма”, отколкото в последния брой на “Капитал Light”. Тъжно ми е, че се опитват да ме убедят колко им е харесал “разказът”, изпратен по e-mail и затова са го публикували…
Тъжно ми е като чета, колко им е трудно на работодателите да намерят качествени(sic!) служители. Сещам се за един съученик (известна сега личност, дава интервюта и пр.), който беше получил петица на класното по литература в седми клас. Учителката, чийто любимец безспорно беше, изрази разочарование, че се е представил по-зле от очакваното. “Работата ми си е отлична - заяви съученикът ми, - но няма кой да я оцени”. Впрочем, аз имах шестица тогава. Момчето имаше право: оценителите работят с други критерии - способностите рядко са на първите места. Работодателите не искат или не могат да правилно да преценят кой би им вършил работа. А после плачат, че
имало било дефицит и напират да си внасят работна ръка от чужбина, хм-хм.

Някои казват, че това е най-добрата книга на Людмила Улицкая. Не знам. Като художествен текст “Медея” е по-добра. Но в романа “Даниел Щайн” има нещо, което го прави повече от художествен текст.
Говорят, продава се по реповете наравно с криминалета, ще рече - търси се, купува се, пазарният успех е несъмнен. Без скъпоплатените PR-кампании на Минаев или Оксана Робски. Скандалът, когато не е нарочно инспириран, е по-истински. Тогава дори неравностите, несъвършенствата на литературната творба се превръщат в предимства - в нещо, което връща вниманието на публиката към собствено естетическите измерения, напомня, че не става въпрос за социално значим научен трактат, а за произведение на изкуството. Да, образът на Хилда не е убедителен. Но не поради житейската невъзможност на подобен тип, напротив, житейски Хилда е напълно правдоподобна. Смущава, не убеждава речевата й характеристика - речево Хилда по нищо не се отличава от Ева, говори като човек, израснал в Русия. Пътят й е съвсем различен от този на Ева, не е логично да изразява емоциите си по същия начин. Една полска еврейка, прекарала детството си в домовете(да-да, домовете за деца, лишени от родителски грижи) на Съветска Русия и омъжена за американски арменец (Ева), не може да реагира словесно като германката с нацистки предци (Хилда), олицетворяваща историческата вина на немския народ, особено ярко проявена през 60-70-началото на 80-те години на миналия век, когато основно се развива действието на романа с нейно участие. Хилда е съвършено различна от Ева, но говори точно като нея. Възможно е, Улицкая да е търсела подобен ефект, за да подчертае някаква духовна близост между двете героини. Възможно е да е искала на този “еднакъв” фон да открои образа на брат Даниел. На мен похватът не ми допадна особено, но това няма значение за общото възприемане на романа.
Хайде отначало. “Даниел Щайн, преводачът” е забележителна книга. Темата не е “сблъсък и мир на религиите”, както го определят от сп.”Итоги”, цитирано в последния брой на ЛИК. Темата е невъзможността на хората да се разберат един друг. Брат Даниел е полиглот, но не е преводач в прекия смисъл на думата. Брат Даниел се опитва да “преведе” душите, да накара хората да се вслушат един в друг и да се обичат, доколкото могат. Брат Даниел живее на границата - между евреите и немците, между евреите и христианите, между евреите и арабите, между църквата и миряните, между Бога и хората, между дълга и любовта, между истината и справедливостта. Брат Даниел е историческа личност - Освалд Руфайзен, полски евреин, възпитан в преклонение пред немската култура, попаднал в Белорусия по време на Втората световна война, работил за Гестапо и спасявал живота на евреи и руски партизани, партизанствал в отряд на руски войници, избягнали плена в първите месеци на войната, крил се при католически монахини, приел христианско кръщение и обрекъл живота си на служене на Господа и хората. Евреин-католически монах в Израел, когато се създава еврейската държава… “Навсякъде гонен, всякъде приет”. Паството му се състои главно от араби-христиани и половинки от смесени еврейско-католически бракове. Единствен общ език за всички се оказва езикът на Христос - еврейският. Католическата църква не може нито да одобри, нито да забрани месата да се чете на иврит. Евреите не могат да приемат отеца за свой (отказват му гражданство като на евреин), но не могат и да го изгонят (дават му гражданство по натурализация като на човек с неизвестна националност). Арабите от паството му са в същото положение - терористичните атаки на сънародниците им-мюсюлмани са насочени и срещу тях, а недоверието от страна на съгражданите им-евреи се определя от етническата принадлежност, а защо не - и от религиозната. Брат Даниел се опитва да бъде преводач между цялата световна неразбория. Брат Даниел е трагически образ - след смъртта му енорията се разпада. Но не и животът на хората, на които той дава сили да следват съдбата си такава, каквато я виждат - нищо, че после някои се обръщат срещу него, нищо, че някои не успяват да превъзмогнат себе си и решават, че открили истинската истина, а тя им диктува да обявят брат Даниел за враг. Оптимистична трагедия - това е жанрът на “Даниел Щайн, преводачът”. Това е жанрът на днешното време - когато авторът задава на публиката разкъсващите го въпроси и я приканва заедно да търсят отговорите, когато най-голямата трагедия се случва, ако някой реши, че е намерил Окончателния Отговор, слагащ край на всичко. Може би са прави - наистина: край на всичко.

Имитация на духовност - това вижда Норман Лебрехт в афишите по днешните парижки булеварди. Същото е в Залцбург, Люцерн, Берлин и Виена. Също - в Лондон и през цяла Япония: “Караян`08″. Херберт фон Караян, чиято звезда изгря в нацистка Германия благодарение на репресиите срещу музикантите от еврейски произход…
Доминик Лоусън репликира: “Няма връзка между голямото изкуство и добротата“. Лебрехт не е съгласен - твърди, че повечето композитори са добри хора (Вагнер бил изключение). Съгласен е с коментара, че музиката е общуване с бога и лош човек не е в състояние да бъде посредник.
Де да беше така!
Но не е. В никоя област на човешка дейност личностните качества не са определящи за последиците от направеното от един или друг творец, политик, било_който_било.

1. Още снощи видях съобщението за смъртта на Хийт Леджър. Днес непрекъснато повтарят, че причината е свръхдоза наркотици. Полицията в Ню Йорк говори за предозиране на диазепам и още един транквилант, предписан му от лекар. Засега се смята, че не става въпрос за самоубийство, а за нещастен случай.
2. Интересен анализ на споразумението за Южен поток. Споменава се, че България не е най-смелата, нито най-сълната страна в ЕС. Нито е направила нещо за диверсификацията на енергийните си източници. Но договореното било показател за променените отношения между ЕС и Русия. В коментарите има доста възражения.
3. След като руската компания СУП окончателно купи блог-платформата LiveJournal, сега друга руска компания - Финам, е платила за 10% от базираната в Лондон социална мрежа Badoo $300 млн. Предполага се, че инвеститорът ще се опита да се превърне в основен конкурент на руския сектор на MySpace, чиято бета версия работи от около седмица.

Hugh Macleod пак улучи десятката. А някои оспорваше правото на обществените телевизии да съществуват. Не че и в държавните телевизии не се приютяват същите тези идеи…

Напоследък времето ми е кът. Поради тая причина употребявам блога си в първичната му форма - като бележник: да ми спомня, че еди-какъв си въпрос е минал през главата ми. Накъде е кривнал този въпрос, не е много ясно и заради това постовете ми излизат такива недодялани и неразбрани.
Та, подозирайки че BlogCamp ще придобие едно предимно технологично измерение, твърде се заколебах дали да натоваря участниците с присъствието си, но любопитството надделя… много добре казано е това за котката, ама слаб е човек и т.н., да ме прощавате, както се казва.
Хубаво. Жюстин Томс имаше публикация относно допустимото съдържание на постовете в блога. От сутринта се каня да свържа нейния пост с настоящия мой, но не мога на отворя блога й. Дай боже да е нещо временно. Слава богу, RSS-четачката ми го помни, нищо не се губи на този свят, та давам линк - дано нещата се оправят и достъпът до блога й се възстанови.
Та: какво може и какво не може да се пише в блога. Казвах аз, че не е добра идея блогът да се разглежда като медия в традиционния смисъл на думата, ама … (опит за шега, очевидно - нескопосен, щом се налага да пояснявам ). Ако е медия в тесния смисъл, блогърът трябва да предоставя проверена информация (твърде спорно е правото на журналиста да доказва своята гледна точка - работата му е да информира за чуждите, не за своята - нали затова е медия, демек - посредник). И опряхме до същността - медия ли е литературата? Според някои теоретици - да. Само че хората на изкуството “донасят” до читателя/зрителя/слушателя СВОЯТА гледна точка, къде е посредничеството? Същото - и с блогъра, своята гледна точка…
Защо ги говоря тия неща? Литература ли е блогът? Или SMS-ът? Може да бъде - ето на. Личното ми мнение е, че е дивотия да се иска от авторите да отразяват само факти, подлежащи на доказване или да заплащат за използването на търговски марки в романите си… при положение, че логично е обратното - на тях да им се плаща за реклама… може би. В много случаи им се плаща по някакъв начин даже и по нашите географски ширини - ако правилно съм разбрала от коментарите, може и да не съм доразбрала за какво става въпрос.
Проблемът е, че понякога блогът трябва да се подчинява на търговски правила, по-често - не. Ако приемем, че търговските правила регламентират и правото на изразяване на мнение - кога, в кои случаи, какво може да се каже? Питам се, защо има дискусии относно жизненоважни проблеми (за легализацията на наркотиците, за порнографията, в т.ч. - детската, и т.н.) и те се разглеждат през призмата на свободата на словото, и единствено през тази призма, а щом допре до търговски (евентуални)нереализирани ползи, нещата се пречупват и всички забравят за свободното слово. Примери дал господ: тия дни съд в Нова Зеландия забранява на блогър да споменава в постовете си МакДоналдс, защото като бивш служител си позволил да се изрази неласкаво за условията на работа в кампанията. Преди месец друг съд в същата страна санкционира уволнението на служителка в Warehouse, която пропуснала да се възхити от мениджмънта на работодателя си в социалната мрежа Bebo (много популярна в някои страни и почти неизвестна у нас).
Блогът медия ли е по презумпция?

Дайджест:
Сделки (сикуел)
Тълкувания
Финансиране
Или Защо Ленин е бил прав - A Shattered Peace: Versailles 1919 and the Price We Pay Today: защото прогнозирал, че грешките, допуснати във Версай през 1919 г. ще спомогнат за разпространяването на комунистичеките идеи и по-специално в Китай (успеха на Мао), Виетнам (Хо Ши Мин - след като не успял да убеди виликите сили, че Виетнам трябва да е независим), да не говорим за Ваймарската република, породила хитлеризма и разни други подобни. Кашата на Балканите се подразбира от само себе си…

Търся главен редактор на гланцирано lifestyle-издание, който публично да заяви, че изживява като лична трагедия нереализирането на детската си мечта - да стане зъбен техник.
Условие - да мине през детектор на лъжата.
Възнаграждение - незабавно провъзгласяване за Идол, нине и присно, и во веки веков.

P.S. Това със “зъбния техник” е малко нещо подражание от страна на прототипа, но за подобни подражания нашенските му колеги само с мед да ги храниш.
Както и да e.

Учени от университета Вандербилд твърдят, че агресията доставя удоволствие, точно както добрата храна, сексът и наркотиците. Вярно, засега са доказали връзката между отделянето на допамин и агресивното поведение при мишките, но то е ясно, че такава връзка има и при човека - популярността на бокса, например, я онагледява.
Какво да се прави? Щом е въпрос на биология, значи ли, че е безсмислено да се опитваме да спрем агресията сред децата? Не значи. Защото пък от Масачузетския технологичен институт са открили, че фразата “промиване на мозъка” изобщо не е лишена от основание. И по-рано се знаеше, че културните различия обуславят различно поведение, различен начин на възприемане на действителността и дори различен механизъм на запомняне. Сега обаче, че оказва, че хората, принадлежащи към различни култури, мислят различно. В буквалния смисъл на думата - при решаване на едни и същи задачи, американците и азиатците използват различни части на мозъка си. Става въпрос именно за културни, а не за расови различия - в експеримента са участвали 10 души от Източна Азия, които току-що са пристигнали в САЩ и не са имали време за никаква интеграция в обществото. Освен това всички доброволци са попълнили анкета, за да се установят привързаността на всеки от тях към определени културни ценности. Колкото по-различни са ценностните системи на участниците, толкова по-различно работят мозъците им.