От другата страна: История на мостовете в Европа

Хубава идея на Deutsche Welle да направи серия кратки видеофилми за мостовете – колкото съединяващи, толкова разделящи.

Дотук:

Част 1: Мостът в Инсбрук (Австрия) – в оригинал, на английски (текст, видео);

Част 2: Мостът при Нарва (между Естония и Русия) – в оригинал, на английски (текст, видео), на руски;

Част 3: Мостът при Месина (Сицилия) – в оригинал, на английски (текст, видео), на руски;

Част 4: Мостът при Комарно (Дунав-мост) – в оригинал, на английски (текст, видео), на руски;

Част 5: Мостът над Босфора – в оригинал, на английски (текст, видео), на руски;

Част 6: Люксембургският мост – в оригинал, на английски (текст, видео);

Част 7: Мостът на о-в Рюген – в оригинал, на английски (текст, видео), на руски.

Казусът Christie’s vs. Векселберг или Медии ли са блоговете

Ако се вярва на Google, българските медии (с едно показателно изключение) нищо не са казали за иска на фонд Aurora Fine Arts Investments срещу Christie’s, а то си направо скандал.

Веднага след създаването си през 2005 г. офшорката купува на търг, организиран от аукционната къща, картината на Борис Кустодиев „Одалиска“ за $2,9 млн. Следващата година платното е доставено в Москва и фондът го предоставя за анализ на руски експерти, посветили се на работите на емблематичния за първата четвърт на ХХ в. художник. Като отличен студент Кустодиев получил стипендия и през 1903 г. заминал за Париж за няколко месеца. През това време посетил Германия, Италия и Испания. Иначе си живял цял живот в Русия. През 1909 г. му е поставена диагноза туберкулоза на гръбначиния стълб. Претърпял няколко операции, след които изпитал известно облекчение, но през последните 15 години от живота си е прикован към инвалиден стол. Умира в Петербург през 1927 г.

Предвид тези факти, може да се предположи, че основните специалисти по творчеството на Кустодиев са в Русия. Но Christie’s има свое виждане по въпроса. От Къщата настояват за химически анализ на картината, за да се установи датировката й. Руските експерти казват, че не оспорват епохата на създаване (те отнасят работата не към 1919 г., а към втората четвърт на ХХ в., което няма как да се докаже чрез химически анализ). От Christie’s пък намекват, че може и творбата, която са продали и изпратили в Москва, да не е идентична с тази, която е им е върната с рекламация. Хората на Франсоа Пино са изненадани от подхода на руския олигарх – те са свикнали да се договарят с купувачите, претендиращи, че са заблудени, по извънсъдебен път. Ако Векселберг спечели процеса, това би бил неприятен прецедент за аукционната къща.

Традиционните български медии не удостоиха с внимание този случай. Така или иначе, хората с интереси към проблема, владеят езици, ползват Мрежата и няма начин да не са в течение. Другите – не ги е грижа. За да „зацепи“ масовият зрител, че това е скандал, трябва да му се обяснява. Пък и на новинарите са им нужни обяснения да схванат същността и да представят новината като скандал. Без друго, скандали – бол, с лопата да ги ринеш. Чак до този не са опрели.

Така де, утрирам, както казват руснаците, демек: опростявам нещата.

И какъв е смисълът на този пост? Новина ли съобщавам или се правя на интересна, за да заслужа вниманието на публиката? Предвид скучния език, който съзнателно избрах за случая, явно не е второто. Пък нали „нищо не се е случило, ако не го покажат по TV“, значи и първото не е. Какъв е смисълът да си водиш блог по принцип?

Георги Лозанов не би нарекъл блоговете медии. Те били „по-скоро нов тип журналистика“ (apropos, какво е определението за журналистика?). Нели Огнянова е по-близо до собственото ми разбиране: ако блоговете са нови медии, то „нови медии е категория, която доста свободно (к.м.) обхваща новите форми на комуникация„. Форми на комуникация за хикикомори, т.е. съвремени отшелници, които нямат нужда от поклоници. За такива се самоопределят близо 700 хил. японци. На Запад ги кръстиха „мъжете омега“ (omega male). (Да бе, сякаш няма и жени такива, ама нейсе, сексизъм отвсякъде).

Те, очевидно, не са журналисти, макар да пишат нещо из нета. Журналистите получават заплата за това, че съобщават какво къде и кога се е случило. Пък редакторите публикуват само това, което (би трябвало да) интересува публиката. Хикикомори съобщават на света това, че те съществуват и не им пука какво къде и кога се е случило без тях. И на света не му пука за тях. Комуникацията май нещо куца, но какво от това? То и архитектурата е вид медиа, ама малко са тия, които разбират посланието. Да не говорим за съвременното изкуство.

Всичко е в интернет: картини, филми, вестници, телевизии, лични дневници, „втори животи“… Пускаш другите в спалнята си, но не в тази, която е, а в тази, която искаш да изглежда. Интернет, като техническо средство, посредничи. В този смисъл е медиа. Както и пресата на Гутенберг. Всичко е медиа. Всеки може да бъде посредник. Всеки и всичко. И да: ..“време е да се обсъди какво да се включи в обхвата на горното понятие“, както заключава Нели Огнянова (в хартиената публикация на в.“Капитал“).

Не знам дали му е дошло времето. Интернет като технология преформатира конвенционалните граници между лични и граждански права и свободи. Изначално. (За принципите, върху които се гради авторското право, тук не говорим изобщо).

Днес в Япония се провеждат избори

Днес в Япония се провеждат избори за горната камара на парламента. 242-мата съветници се избират за срок от шест години, но по различно време – на всеки три години се обновява половината от японския сенат. Днес 437 кандидати от 12 партии спорят за 121 места. 73 от тях ще бъдат избрани по мажоритарната система, а 48 – по пропорционалната. Очакванията са управляващата Демократична партия на министър-председателя Наото Кан да изгуби мнозинството си. Изтичат мандатите на 56 от 122-мата й сенатори. Според прогнозите, управляващите могат да разчитат най-много на 50 нови места. Шансовете да запази минимално мнозинство заедно с коалиционните си партньори не са много големи, но са реални. Опозиционната Либерал-демокртическа партия вероятно ще получи 45 места вместо 38-те с изтичащ мандат.
От изхода на тези избори не зависи кой знае какво, тъй като Камарата на съветниците няма силата, която конституцията дава на долната Камара на представителите, а там управляващите разчитат на твърдата подкрепа както на своите, така и на депутатите от Новата народна партия. Накъсо, постът на Наото Кан не е непосредствено застрашен дори партията му да се провали днес. Въпреки това през последните дни той се втурна в енергична атака, призовавайки поддръжниците си към активни действия, защото битката не е загубена. При мобилизация на силите ние можем да опровергаем прогнозите, закани се секретарят на кабинета Йошито Сенгоку в петък. Трудно могат да се игнорират заканите на човек, чиято фамилия съвпада с името на периода на междуособни войни, довел до възхода на шогуната Токугава и затворил Япония за външния свят за цели 300 години. Подобни аналогии, разбира се, са напълно неправомерни и са само в кръга на шегата.
Така или иначе, активистите на Демократичната партия бяха призовани да увеличат броя на срещите си с избирателите. Те буквално излизат на улицата. Още преди месец подобна агресивна тактика се използваше от друга партия, доскорошен коалиционен партньор на управляващите – Социалистическата партия. Да не забравяме, че кабинетът на Юкио Хатояма падна веднага след оттеглянето на социалистическите министри поради несъгласието им със сключеното споразумение за американските военни бази на Окинава.
Не знам дали впечатлението ми е погрешно, но председателката на Социалистическата партия Мизухо Фукушима дава възможност на много японки да направят политическа кариера. Кандидатките на партията отдавна кръстоват улиците в микробуси с високоговорители, спират на оживени места и говорят с минувачите. Бях свидетел как възрастна жена, приближаваща 80-те, заскача от радост като малко момиченце, когато симпатичната кандидат-сенаторка я спря на улицата, за да я попита за очакванията й от партийния елит. На същото място – автобусна спирка, доста преди обявяване на избирателната кампания, спря мобилен лекарски кабинет, в който възрастни дами и деца можеха да получат безплатни прегледи. Разбира се, високоговорителите на покрива на возилото бълваха предизборни лозунги, а облечени в червено доброволци раздаваха листовки и разясняваха партийната програма на желаещите да ги изслушат. Дадоха листовка дори на мен, въпреки че очевидно няма как да съм избирател, но пък ли личеше, че проявявам интерес към мероприятието.
С една дума, кампанията в Япония, както може да се очаква, е отлично организирана, напориста без да е нахална повече от допустимото, и неочаквано натоварена с положителни емоции въпреки сериозността си.
А нещата наистина са сериозни, нищо че Камарата на съветниците няма голяма роля за вземането на политически решения. Тези избори са показател за доверието, което народът има на Демократическата партия и лично на министър-председателя Наото Кан. След оставката на Хатояма, социолозите отчетоха рязко повишаване на рейтинга на управляващите, но скоро след това одобрението на избирателите бързо започна да се топи. Япония обича силните лидери, които знаят какво и защо правят, които не се колебаят да вървят по избрания път. А Наото Кан отначало обеща, че няма да пипа данъците, после заяви, че е неизбежно увеличаването на потребителския налог, а под натиска на общественото неодобрение, отложи решението си за след изборите.
Преди това Хатояма излъга очакванията на хората да премести американските бази от Окинава и след дълги двоумения отстъпи на американския натиск да запази военното присъствие на острова въпреки протестите на населението. Впрочем, американската страна има своя принос към съсипване авторитета на бившия министър-председател. Той беше публично унизен при срещата си с Обама, американската преса бе пълна с подигравателни коментари, а на всичкото отгоре упорито бе лансирана като силната фигура в японското управление спорната личност на Ичиро Озава. Озава си отиде заедно с Хатояма заради финансови машинации. Сега световната преса се прави, че не забелязва изборите в Япония. Нашите масмедии, съответно, и те не се сещат, щом няма кой да им припомни. От кумова срама The New York Times и The Washington Post пуснаха вчера по една статия. Така или иначе, ясно е, че вече никой няма да смее да подложи на съмнение базите на Окинава.
Междувременно Китай изкупува японски дългови облигации. Стачките в китайските заводи на японските компании приключиха, поне в единия от случаите работниците получиха голямо увеличение на заплатите. Тия дни Китай обяви, че от догодина намалява с 40% квотите за износ на редки метали, което е голям удар върху японската високотехнологична промишленост. Засега обаче Япония е една от малкото страни с положително салдо в търговията си с Китай.
Каквото и да се случи на днешните избори, каквото и да е правителството в близките месеци, управляващите ги чака тежка работа.

„Имаш ли блог?“

Такъв въпрос задава издателство ЛИК. И продължава: „Ако обичате книги, имате блог и обичате да четете или пишете рецензии за книги, защо не напишете една рецензия за наша книга? Или може би повече от една…“.
Вярно е, че напоследък се нароиха сайтове и блогове, посветени на книгите и четенето. Отрадно!
Традиционните медии загърбиха мисията си да осведомяват за събития, които на първо четене се разминават с представите за популярна култура. Ако изобщо обръщат внимание на някоя книга, това в повечето случаи напомня жанра „платена публикация“.
Слава богу, много хора почувстваха празнината в информационното пространство и новите медии побързаха да я запълнят. Ето че и издателствата усетиха сладостта на възможностите за директно общуване с публиката.
Разбира се, блогърите са сред ухажваните. ЛИК подхваща кампания, която прилага традиционната практика на издателските къщи да пращат сигнални екземпляри от продукцията си на масмедиите, за да бъдат литературните наблюдатели в час относно новоизлезлите заглавия. И евентуално, да разкажат за тези, които са им направили впечатление. Похвално е, че ЛИК са решили да направят същото, но не за мастити критици, а за обикновени блогъри. Достатъчно е само блогърът да избере едно от предложените в блога на издателството заглавия и да съобщи избора си на e-mail: lik ат tea точка bg.
Освен другото, радвам се, че точно от това издателство са подхванали подобна инициатива, защото профилът му предполага по-ограничени тиражи, предназначени за по-подготвени читатели. Поради това такива издателства се нуждаят от по-голяма подкрепа, за да продължават да извършват общественополезната си дейност.

Шамисен

Шамисенът е триструнен инструмент, който някои оприличават на китара, други – на лютня, американците – на банджо, а нашенци – на гъдулка. Праобразът му е дошъл в Япония от Китай. Спада към струнно-грифовите инструменти. За разлика от цигулката, струните не са направени нито от конски косми, нито от животински черва, а от коприна. Материалът на струните, съчетан с квадратната конструкция на корпуса, задължителният калъф (навремето, изработван от котешка кожа, сега – от изкуствени тъкани), големината и формата на плектъра, води до специфичното „тенекиено-дрънкащо“ звукоизвличане. За европейския слушател е нужна някаква предварителна подготовка. Музиката, разбира се, предвид абстракността си, минава за универсален език. Обаче има народи с различно, доволно индиферентно отношение към абстракцията. Което не им пречи (на тези народи) да създадат собствен музикален език. Тъкмо равнодушието към абстракцията предопределя необходимостта от особена нагласа към възприемането на традиционните за Азия жанрове дори от страна на професионални музиканти. Наскоро ми разказаха за цигуларка, посетила представление на НО в Япония. „Ами можеше и да ми хареса, ако имаше музика“ – коментирала българката. Проблемът е в това, че НО е преди всичко музика. Но не европейска.
А шамисенът е основен инструмент. Вярно, в НО не е толкова основен, колкото в кабуки или бунраку, където на практика няма други инструменти. Няма кабуки и бунраку без шамисен. Няма гейша, която да не свири на шамисен. Или да не танцува под звуците на шамисен:
Традиционно изпълнение на шамисен:

Изпълнение, препратка към традициите на НО:

Хич да не е рокерка, свиреща на шамисен:

Да не забравя да кажа, че и аз се пробвах да изсвиря популярната японска песен „Сакура“ на шамисен. Сенсей Хидесецухиро Фуджимото.

Теория на относителността

Нищо не е такова, каквото изглежда. Даже това.
Видеото отразява ситуацията в Подмосковието след като временно е отменено разписанието на влаковете поради ремонт на релсовия път. Критикарите твърдят, че ремонтът се е наложил заради пускнето на свръхскоростен влак по съответния маршрут.

Селскостопанско

В префектура Миязаки има шап. Телешкото от този район се смята за най-доброто в Япония. Губернаторът е изразил задоволство, че има изгледи поне пет от биковете за разплод да бъдат спасени, защото (според всички изследвания) засега те са останали незасегнати от вируса, дай боже да не се заразят. На унищожаване подлежат хиляди животни от елитната порода. Покрай говедата пострадаха и прасетата по тези места, но явно те не са от толкова ценни породи и затова по телевизията осведомяват главно за породилия се проблем с бифтека. Предишният министър на земеделието отнесе много критика за това, че не е разпоредил навреме да се вземат мерки за ограничаване на епидемията сред едрия рогат добитък. Няма да му е лесно на наследника.
Иначе, в магазина два домата струват към три лева български пари. Това са от евтините. Има и два пъти по-скъпи. Може да решите, че това се дължи на факта, че тук земеделието е предимно дребно и, според икономистите, неефективно. Може. Ама може и да не така. Като има много дребни производители и стриктно спазване на правилата, няма как да има монополно установени цени. А дали три лева за два домата е скъпо, е нещо относително. Току-що завършилите гимназисти почват със заплата някъде към 1500-1600 лева. По традиция и тук, като в България, продължават да живеят с родителите си даже след като се оженят. Ако обаче решат да започнат самостоятелен живот, повече от прилична квартира за сам човек (с консумативите) ще им излезе под половината заплата. С останалото могат да си се хранят, да се обличат и даже да се развличат. Вярно, няма да спестят нищо. Завършилите университет не почват с кой знае колко по-високи заплати, но пък след 2-3 години могат да разчитат на по-голямо увеличение, което да върви нагоре по по-стръмна стълбица. Ако традициите останат това, което са. Набелязва се тенденция, след като се дипломират, доскорошните студенти да не бързат да се обвързват с някоя фирма, а да си уплътняват времето с 4-5 почасови работи, което им осигурява достатъчно доходи и много повече свободно време. И госпожиците вече не бързат да стават госпожи. Всичко тече, всичко се променя. Даже в Япония.
Но да се върна на селското стопанство. Като заваля, та забрави да спре цяла седмица, нивичките (повечето с размер едва ли не на носна кърпа) се наводниха. „Горките хорица!“, рекох си. Ама и това не било каквото изглежда. Оказа се, че отводнителните канали били така проектирани, че да отвеждат водите точно към нивите. Престоят площите под водата 2-3-4 дни и пуснат по тях трактори. Като корабчета плуват тези трактори из полублатата. Първо изравняват почвата. После сеят. Под водата. Предполагам, че е ориз, не знам какво друго може да е.
Да не споменавам фестивала-надпяване на жабешки хорове за автентичен фолклор, който в момента тече на всички сцени_ниви_блата наоколо. Голяма радост за живущите в съседство.
Съседите от отсрещната къща, при този мижав размер на земеделската площ, с която разполагат, поддържат цял парк механизация – имат си гаражче за тракторче и други колесни, които не познавам. Ако не ги дават под наем на останалите „земеделци“ от квартала, не знам каква им е финансовата изгода от съхраняване на тези машини и грижите за тях.
Не знам и каква му е ползата на собственика на ягодовите поля (някъде към 5 на 4 квадрата), когато пусна съседната детска градина да бере и яде плодовете на труда му. Относно хигиената на изяденото от 3-4-годишните бригадири, нищо не мога да кажа. Вярно, че плодовете растат над полиетиленови платна, за да нямат пряк досег с пръстта, но все пак…
Тия дни същата детска градина си организира състезание по най-бързо газене на кал до колене. В екс-ягодовото поле, понастоящем блато, бяха поставили два огромни пластмасови репера и нещастните дечица бързаха да стигнат до спасителния бряг. Някои бяха толкова отчаяни, че се катереха по моста, само и само да се изкачат на горния бял свят.
Така си мисля аз, де. Откъде да знам. По принцип е прието, че на децата им харесва да се плацикат в локви и да се цапат с кал до уши. На учителките определено им харесваше да киснат в блатото. Учителят беше решил да не им отнема пространство и стоеше на сухо като помагаше със съвети и указания.
Толкова по селскостопанската тема. Засега.
Междувременно къщата, която преди пет месеца беше от другата ни страна, биде съборена и съградена изоснови. Хората вече се нанесоха и си живеят на ново. Сега входът не е откъм нас, а откъм храма. Така и трябва.

Прозрения

Който хвърля по един поглед на Facebook, знае, че съм прописала хайку. „Прописала“ не е съвсем точно, защото хайку не се пише. Хайку не е поезия. Хайку е във въздуха наоколо и стига само да се протегнеш да го хванеш. Хайку не е поезия. Хубавото хайку се пише предимно с йероглифи, съставени от приблизително еднакъв брой чертички. Моите хайку не са хубави. Няма как да са. Аз дори не знам с какви канджита се изписват думите.
Купих си детска книжка. С образователна цел. След два месеца учене на японски вече се ориентирам из нея. Дип че е на хирагана и даже думите са разграничени. Четенето на аналогична българска книжка би означавало, че второкласникът е усвоил грамотността. Тук обаче детето, прочело такава книжка, продължава да бъде неграмотно. Защото човек се приема за грамотен, когато владее поне 1000 йероглифа. Четенето на сричковите „азбуки“ хирагана и катакана не се брои. Е, как при това положение да знам дали пиша прилични хайку?
Добро хайку ли е това:

Башо нямаше
да насмогне на толкоз
жаби за хайку

Разбрахте ли нещо? Няма значение. Препратка е към най-класически образци на жанра.
А това:

казват някои
прецъфтя сакурата
твърде бързо ли

Те това беше „политическо“ хайку. Ама няма значение.
Тук хайкуто си хвърка около лампата като пеперуда. Или лази като лебарката-танк, която преди малко убих. Убих я, защото беше пъргава като танк. Дъждовен сезон. Дано хлебарките не се нарояват като моите хайку.

Мино Сити

Мино Сити е градче (около 130 хил. жители) в префектура Осака. Самата Осака, според справочниците, не е кой знае колко голяма – към 2,7 млн. жители. Заедно с предградията, сред които и Мино, става близо 9 млн., а районът Кансай (Осака-Киото-Кобе) общо е с население около 23 млн.
Това, че си излязъл от собствено града Осака и си влязъл в някое предградие, ще разбереш само ако внимателно следиш да не пропуснеш уличен знак – измежду указателните табели на кръстовищата току се появява и такава, сочеща, че си вече на територията на друга община. Как така двете съседни общини се споразумяват да поддържат общия парк, както и еднаквата настилка на тротоара, не знам, явно е възможно. Защото, ако не беше табелата, по нищо не се познава, че единият град-предградие е свършил и е започнал друг град-предградие. Понякога човек има чувството, че цяла Япония е само един град без начало и без край. Едва ли нещата са точно такива, но човек, свикнал с други измерения, може да остане с подобно впечатление.
Иначе – с осакското метро се стига до Нара. Май се изгражда продължение на монорелсовата железница до Киото. Впрочем, монорелсовата железница е част от вътрешноградската транспортна схема на Токио и Осака (само те имат такива влакове). Но трябва да кажа, че в самия център на Осака използвам класическо жп за две спирки. Влакът, на който се качвам, може да е за Нара или за друг град. Тук не се прави голяма разлика между видовете транспорт и линиите, обслужващи по-далечни дестинации, и тези, с които госпожиците обикалят моловете на града. Повечето преподаватели от многото университети на Осака предпочитат да живеят я в Нара, я в Киото. Ежедневното пътуване им отнема долу-горе толкова време, колкото на всеки софиянец, който работи в „Младост“ пък живее в „Люлин“ или обратното.
Споменаването на госпожици и молове не беше случайно. Просто маршрутът ми минава през главните търговски и транспортни центрове на Осака – Шин Осака, Умеда, Намба… Първите дни се чудех дали съм се пропила с японските представи за хубост и всички момичета ми изглеждат красиви или имам късмета всекидневно да пътувам с фотомодели. „Естествено е да се препъваш в девойки като картинки – ми обясниха. – Нали минаваш през възловите точки на града, през местата, където се пазарува, където са забавленията. Ако там не видиш хубави момичета, къде другаде“.
В Кобе не съм ходила, но казват, че там нещата с транспорта стоят по същия начин. Във всеки случай от виенското колело (близо до пристанището на Осака) се виждаше Кобе.
Във Facebook съм качила снимки от квартала на Мино, в който живея.

Аои мацури

Преди повече от 1400 години Япония била връхлетяна от порои, които унищожили реколтата. После болести покосили хората. За да умилостиви боговете, император Кимеи пратил делегация в храм, посветен на Камо. Пратениците били пищно натъкмени, конете били украсени с цветя и звънчета. Простосмъртните, които станали свидетели на процесията, били силно впечатлени от гледката и пожелали на следващата година ритуалът да се повтори. С годините към традицията на конното шествие, тръгнало от императорския дворец към храма, се прибавило и състезание по стрелба с лък от гърба на препускащ жребец.
Някои императори отменяли провеждането на ритуала по някакви си техни причини. След преместването на столицата в Киото император Камму обявил божеството Камо за покровител на града и фестивалът Аои станал един от трите главни празника. В размирния период Сенгоку на никого не му било до фестивали, но след като шогунатът попаднал за около триста години в ръцете на клана Токугава, традицията на шествието била възобновена. Когато Пучини написал „Мадам Бътерфлай“ (премиерата – през 1904 г.), вече близо 40 години откакто вече нямало шогун и столицата била преместена в Токио, а от две десетилетия празникът Аои бил възобновен. За да не западне старата столица Киото, била въведена политиката древните празници да се честват именно там. Новата столица Токио станала център на празненствата, бележещи новата епоха в развитието на Япония. От 1956 г. в церемонията участва не жрица, произхождаща от императарското семейство, а неомъжена жителка на Киото.
В парада участват две колесници, две крави, вървящи след колесниците, 36 коня и 500-600 човека. Те са призвани да придружат висшите сановници, отправили се към храма, за да предадат на боговете императоската молитва за здраве и берекет. Ритуалът се извършва от жрицата, а главният благородник само излагал височайшата просба.
Пищното шествие потегля от императорския дворец и стига до храма. Нашата разнородна група бе посъветвана да си намери места досами портите на палата поне час преди началото. На слайдшоуто ще ни видите да вървим към заветния пост. Безплатните места вече бяха окупирани, някои от платените столове – също.
Една възрастна жена беше използвала оригинален способ да си запази изгодна позиция на първа линия – просто беше постлала на земята малка хавлиена кърпа. Представете си, не се намери никой, който да не уважи начинанието й. Вече се бяхме подредили на трета линия, когато старицата бойко се промъкна между нас, поизтупа си кърпичката и я сложи на главата си под шапката, за да се предпази от слънцето. Не вярвах на очите си! – на кърпата имаше щампиран надпис „Sofia“. Беше изключено да не го снимам. Снимах и заклетия читател. Такава картинка е дежурна в метрото и всякаквия обществен транспорт, но на парада ми се стори необичайна.
Малко преди началото ограденото място започна да се изпълва с привилегирована публика. В определена последователност и при отлична организация възпитаниците на някоя детска градина биваха настанявани на места с отлична видимост. На снимката се вижда, че групите имат различни по цвят шапки, това е правило.
Парадът – такъв, какъвто го видях аз (снимката е линк):

Същият парад от видеото, публикувано на сайта на местен вестник:

И още – с акцент върху жрицата:

Следващият момент – собствено ритуалът в храма (нещо, на което аз не присъствах):

И на състезанието по стрелба с лък също не бях:

За сметка на това обядвах в ресторант в японски стил, но стилът е леко смекчен, разбира се, за да е по-лесно за чужденци. Т.е. събуваш си обувките, но не коленичиш пред масата, а си седиш съвсем банално върху миндерче с възглавници. Правих снимки, но с телефон, защото паметта на фотоапарата се изчерпа. Ще ги постна отделно. Ах да, сметката плати преподавателката, която беше поканили студентите си да посетят празника. Тук редът е такъв – не студентите черпят професора, а обратното.