Дали това е най-известният, високопоставен и пр. блогър? По собствената ми скала това е така 🙂

Сърдечни благодарности на maestross за това, че ми съобщи новината!

Отначало е имало съмнения дали някой самозванец не търси евтина популярност, но тия съмнения били отхвърлени. Блогът е на сенатор Джон Кери.

Очевидно е, че медийноактивните интелектуалци се стремят към едно единствено нещо – към власт. Било към политическа власт, било към монопол върху средствата за формиране на общественото мнение. В зависимост от личните предпочитания.

В този смисъл интелектуалният елит не е нещо извън управляващия елит. Смешни са претенциите на т.нар. духовни водачи, че изразяват болките и стремежите на народа. Те отстоят от това, което наричат народ, точно толкова далеч, колкото и партийните лидери.

Всъщност, казаното дотук е само интродукция към цитата, който исках да приведа. В разговор (за съжаление, проведен е преди месец, та не отчита някои текущи изменения в обстановката) с Христо Буцев Иван Кръстев казва:

„Това, което наблюдаваме в Европа, е крахът на меритократичните елити. Елитите никога не са били по-отворени, отколкото сега. Ако погледнете какъв процент от най-влиятелните и богати хора във Великобритания днес идват от Оксфорд и Кембридж и сравните този процент със ситуацията преди двайсет или дори десет години, ще бъдете учудени колко ‛плебейски‛ е сегашният елит. Отварянето на елитите се е състояло. Образованието трябваше не просто да вкара по-смислени хора в елитите, то в същото време трябваше да легитимира по друг начин тези елити. Те трябваше да станат по-приемливи за хората. Парадоксът е в това, че образованието постигна само първото. Сега възможността да влезеш в елита през образователен ценз и успех е по-голяма, отколкото преди двайсет, трийсет или петдесет години. Но появата на тези меритократични елити, вместо да направи системата по-легитимна, я направи по-нелегитимна. Първо, оказа се, че тези елити не се различават много един от друг. Ако преди трийсет години в парламента лявото и дясното са се различавали по всичко – по начина, по който изглеждат хората, по начина по който са облечени, по начина, по който говорят и т.н. – в момента лявото и дясното не просто не се различават по това, което говорят, те не се различават по това как говорят. И после – меритократичният елит, за разлика от традиционните патерналистични елити, няма усещането, че дължи нещо на другите. Ако ти си убеден, че си успял сам, усещаното ти за социална справедливост е доста изкривено. Ти не мислиш, че дължиш нещо на изгубилите, защото според теб и те са имали шанс да спечелят. За мен липсата на солидарност е резултат и от възхода на меритократичните елити. И затова в едно успяващо общество като полското (между другото, общество, родено от ‛Солидарност‛ като политическо движение) новото политическо движение, новата ‛солидарност‛, която идва, отказва каквато и да било легитимност на елитите. В крайна сметка и братята Качински, и всички тези, които се появиха заедно с тях във властта, са хора, които търсят легитимност не на базата на някаква експертност. Не на базата на някакъв социален проект. А на базата на ние сме на ваша страна. Това е основното съобщение: Аз съм един от вас, на мен не ми пука за всичките либерални табута, за човешки права и прочие либерални глезотии, на мен ми пука за престъпността по улиците на Варшава, аз наистина ще се преборя с корупцията, мен не ме интересуват всички тия адвокати… Според мен това се случва навсякъде в Европа. И референдумите във Франция и Холандия ясно показаха, че мнозинствата се чувстват предадени. Те все повече вярват в конспиративни теории – за тях конспирацията на елитите е нещо, което е повече от реалност. Това за мен е полският урок. Той не е свързан просто с католицизма, такъв тип представи за света могат да бъдат видени и в други страни. България по свой си, особен начин възпроизвежда част от полските нагласи без католическата църква. Но криминализацията на елитите е факт. Днес в България единственият начин да се участва в политиката е през антиелитарен дискурс. Самите елити вече се опитват да представят себе си като контраелити, за да могат да функционират“.

Quo vadis, Google?

25 януари 2006

„Колко ниско можете да паднете, [Google]?“ – пита John Oates, който отбелязва, че компанията е станала много популярна заради отказа си да предаде на американското правителство данни за резултатите от търсенията на потребителите. В същото време, подчертава авторът, от Google бяха щастливи да се съобразят с изискванията на китайските власти и да изключат определени страници от списъка със сайтове, съответстващи на запитването. Това ще попречи на IT гигантът да се гордее с привързаността си към свободата на словото и отстояването на човешките права.

Репортери без граници упрекват Google в лицемерие – те се борят за правата на потребителите си пред американското правителство, но не предлагат същата защита и на китайските потребители.

И това не е първият случай. В Германия бе ограничен достъпът до сайт за екстремен пиърсинг по молба на властите.

Вярно, засега няма подозрения, че Google са предоставяли на службите информация, подпомагаща идентифицирането на потребителите. А компанията разполага с огромни количества лични данни.

Google поддържа cookies с продължителност на живота до 2038 г., както и записи на IP адресите. Наскоро започна интегрирането на данните за резултатите от търсенето на дадения потребител, пощенската му кутия, социалните му контакти, навици, предпочитания. Това дава основание на Eric Schmidt да възкликне: „Google ще знае за вас повече, отколкото вие знаете за себе си“.

Загадката е, казва Andrew Orlowski, дали Google ще си признае, че записва всички тия данни за потребителите си или просто се надява, че повечето от тях не ги е грижа.

Телефонно проучване на Ponemon сред 1000 потребители показва, че 77 % от използващите търсачката, не знаят каква информация за тях се съхранява в компанията и че по нея те могат да бъдет идентифицирани.

Но 56 % от запитаните не искат тази информация да се предоставя на властите. Само 14 % не биха възразили данните да се използват при криминални случаи.

Всичко това говори, че битката за защитата на личната сфера в интернет далеч не е приключила.

Приблизително такова беше обобщението на вчерашните вестници по повод британо-руския шпионски скандал. Някои блогери се вълнуват от техническите подробности – какъв стандарт на безжична връзка е използван, какъв тип кодировка и пр. Английските вестници като цяло не отричат, че руските служби, докато са търсили шпиони под дърво и камък, са намерили нещо. Това, естествено, не е кой знае каква изненада. Но всички се съгласяват, че операцията на контраразузнаването не е била завършила. Защо тогава е било нужно да се разгласява точно сега.

Ясно е, че моментът не е избран случайно. Умилителен е акцентът, поставен от руснаците – не върху самия шпионаж, а върху това, че руските НПО се финансират от шпиони. Да не говорим, че набеденият за предател е служител в руския Хелзинкски комитет. Британците казват, че за никого не е тайна: финансират руски НПО и отделят 500 хил. паунда годишно за тази цел. Външнополитическият редактор на The Times Bronwen Maddox коментира, че цялата история е заради нелюбовното отношение на Путин към демократическите институции и желанието му да „докаже“, че единствената родолюбива правозащитна организация е т.нар. Обществена палата, чиито членове се назначават лично от президента. Първото й заседание бе проведено вчера. Както е тръгнало, може и в Русия да почнат да филтрират интернет-контента и да блокират всичко, що съдържа думите „демокрация“ и „права на човека“. Авторът на The Times твърди, че Западът не бива да се плаши дори от сканадал, когато става въпрос за Иран, газово-нефтените проблеми и зачитането на човешките права (особено в Чечения).

Да, ама руснаците не мислят, че Западът ще се реши на нещо, приличащо на санкции. И то тъкмо заради газово-нефтените проблеми на самия Запад. Днес се очаква ПАСЕ да приеме резолюция, осъждаща въпиющите нарушения на основни човешки права в Чечения. Докладът съдържа данни за поне 80 случая на отвличания, изтезания и убийства на мирни граждани от руските сили за сигурност. Председателят на комисията по външни работи към Държавната Дума не е очарован от факта, но твърди, че тази резолюция няма да има абсолютно никакви последици за руската политика. Анализатори сочат, че тя има за цел да успокои общественото мнение в ЕС, че нещо се прави по въпроса. Но смятат, че докато Европа зависи от руския газ, всичко ще си остане само приказки. И Путин може да продължи да извива ръце и шамаросва западните си колеги с някой пореден шпионски скандал.

А да. Интересна гарнитура към тая история: Газпром се кани да купи Мосфилм.

(Карикатура от The Guardian).

Някой си Надеждин не харесал първите творби на Пушкин. И Пушкин написал знаменитата притча „Обущарят“: «Суди, дружок, не свыше сапога!»

Демек, обущарят да си гледа обувките.

Което, от страна на Пушкин, никак не било коректно. Н.И.Надеждин – вярно, не бил от дворянски произход, но това не го прави негоден като литературен критик.

Обущари ли са интелектуалците? В известен смисъл…

Надеждин все пак бил професионален критик. Е ли интелектуалецът професионален политик? Законотворец? Морален жалон?
И каза днес Рангел Вълчанов: „Дори мисълта за това е престъпление“.

Може ли мисълта да бъде престъпление?

Може ли? МИСЪЛТА? Престъпление?

Тъй рече ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦЪТ.

Аз нямам думи…

––––––––––––––––––––––––––––––––

За малко да забравя. Има едно прелестно определение за демокрация: „В свободните страни всеки има право да изкаже мнението си и всеки има право да не го слуша.“ (Г.Норман Коли)

––––––––––––––––––––––––––––––––

Update: Интелектуалецът е човек, харесващ оправданията, с които приспива съвестта си. © Illa )))

Всички си спомнят позицията на Франция относно присъствието на американски войски в Ирак след 11.09.2001.

Днес BBC разпространи информация за изявленията на Ширак в смисъл: Франция е готова да използва ядрено оръжие срещу всяка държава, която поддържа или организира терористични атаки против Франция.

Принципност до край. По френски.

Малко геополитика

18 януари 2006

Има ли българин, който да не се увлича от геополитика? Е, аз не съм изключение. И точно затова не ми се искаше да пиша по тия въпроси. Но ми попадна един анализ на STRATFOR… Кои са STRATFOR? Много сериозна организация. За съжаление, няма как да дам линк – достъпът до сайта им не е труден, щом аз успявам съвсем легално да го чета. Но познанията ми не стигат до там да преодолея ограниченията, та да мога да посоча директен линк към конкретна публикация.

Както и да е. Пред очите ми анализът за политиката на Иран. Авторът George Friedman обощава причините за предизвикателното поведение на иранския президент по следния начин:

„1. [най-очарователната причина-б.м.] Махмуд Ахмадинеджад е душевноболен и иска да бъде атакуван, като причината е в тежкото му детство;

2. Иранците са започнали сложни дипломатически маневри и това е част от тях;

3. Иранците мислят, че ще придобият ядрено оръжие преди да бъдат атакувани от Израел;

4.  Иранците – в действителност и съвсем рационално, искат да бъдат атакувани от Израел или САЩ по въздуха.“

Заключението е следното:

„Накратко, дипломацията, която Иран практикува от началото на войната между Ирак и Иран до американското нашествие в Ирак, изглежда изчерпана. Иран си прави играта, за да обсеби контрола върху революционният ислям в своя полза и в полза на шиитите. По този начин, Техеран ще продължава да прави предизвикателни ходове, докато се надява да избягва контраатаките. От друга страна, ако има контраатаки, иранците ще вероятно бъдат способни да живеят и с това.“