Първото интервю на Владимир Набоков за телевизия е снимано в Рокфелер център малко след публикуването  на „Лолита“ в САЩ през 1958 г. Записът на това интервю за канадския канал CBC е качен на YouTube. Видеото е сред любимите ми. Разговорът е заснет като театрална постановка – камерата не прави събитието, не имитира съспенс, тя само улавя промените в емоционалното състояние на участниците, прави видимо напрежението, интелектуалния сблъсък между творец и критик. Ролята на водещия не е да дирижира ставащото в студиото, той само улеснява комуникацията между двамата, внася светскост и ненатрапчиво кара зрителите да се чувстват приобщени към необичайна драма, разиграваща се пред очите им.

Очевидно, не само аз съм сред почитателите на видеото. Есеистът и сценарист Артър Кристъл дори е поставил скриншот от видеото на десктопа си. Публична тайна е, че Набоков ползва пищови при отговорите си на въпросите. Той държи каталожни фиши, хвърля им по някой поглед докато говорят другите участници в събеседването и преглежда следващите картончета, за да си припомни какво следва. И какво от това? Артър Кристъл разсъждава върху технологията на съзряването на една мисъл, обличането й в думи, изкристализирането на формулировката, която да я направи разбираема за публиката. Да, писателят не е длъжен да бъде добър оратор. Позволено му е да е мълчаливец. Макар да има доволно примери и за обратното.

Артър Кристъл разказва следната случка:

Докато живял в Париж, Александър фон Хумбол изказал пред свой познат лекар желание да срещне истински луд, медицински доказан. След няколко дни получил покана за вечеря. Мястото му на трапезата се случило между двама мъже. Единият бил спретнат възпитан господин, който не хвърлял думи на вятъра. Другият бил облечен твърде шарено, пламенно се изказвал по всички въпроси, ръкомахал и кривял лице в ужасни гримаси.  След вечерята Хумболт се обърнал към своя домакин: „Допадна ми Вашият луд“, и посочил приказливия си съсед по маса. „Грешите – отговорил лекарят. – Мълчаливецът е луд, а този, ексцентричният е мосю Оноре дьо Балзак“.

Есето на Артър Кристъл потвърди убеждението ми в две неща:

1. Че нещата рядко са такива, каквито изглеждат;

2. Че телевизията е имала/има потенциала да се превърне в нещо, далеч по-добро от това, което е сега.

Папа Бенедикт ХVІ пристигна в Прага. Изненадващо за мен, оказва се, че почти половината чехи вече са атеисти (преди години процентът на вярващите беше доста по-висок). Подозирам, че у нас нещата стоят обратно – имам чувството, че сега доста повече от преди са тези, които смятат за престижно да се декларират като принадлежащи към една или друга конфесия. Убедена съм, че повечето от декларираните вярващи наистина се изживяват като такива. Вярвам, че те са искрени, когато правят изявления относно религиозната си принадлежност. Без вяра е трудно да се живее. Без вяра оцеляват само социопатите, които гледат на общностното единство само като на инструмент за постигане на собствените си цели. A propos, нямам особено доверие към хората, призоваващи към единение – колективните интереси са идеалната овча кожа, наметната върху вълчия врат. Казват, доверието ще е основният дефицит на настоящия век. Ненапразно, макар и непризнаван от философите, Слотердейк е най-популярният мислител на съвремието: да не забравяме, че дори отявлените му критици ценят книгата „Критика на циничния разум“. На практика, циникът не отхвърля общоприетите вярвания. На практика, циникът експлоатира вярванията по образцово ефективен начин.

Когато казваш, че си невярващ в наше време, фактически заявяваш отказа си не толкова от конформизъм, колкото от всякакво желание да се скриеш зад някакъв фатализъм, да намериш опора, когато собствените ти морални възгледи се окажат „пречка“ за успеха ти в живота. Моралните устои не произтичат от религията. Не го твърдя аз, твърди го нобеловият лауреат по физика Виталий Гинзбург. В интервю пред BBC на въпроса: „Тоест, Ви смятате, че е по-добре да се борим за образованието, отколкото да се опитваме да се борим за морала чрез религията?“, той отговаря: „Безусловно“.

За разлика от акад. Гинзбург, аз не намирам, че „религията е признак за безкултурие“. И културен, и много образован човек може да бъде вярващ. Има безброй примери.

Не бих го нерекла цинизъм, по-скоро скептицизъм. Всяко нещо в обществения ни живот се свежда до проблема „имам доверие/нямам доверие“. Цялата система на демокрацията се гради на това – избираш този, който ти вдъхва доверие, че ще направи това, което смяташ за нужно. Защото той е образован, подготвен, има знанията и уменията да реши проблема по възможно най-добрия начин. Твоята работа е друга – да правиш това, което можеш, и то така, както трябва. Затова поръчваш на други да преценяват всички фактори и да вземат решения, които да ти създадат условия да живееш добре, ако работиш добре. Това се нарича представителна демокрация – да има хора, които да изработват правила, създаващи баланса в обществото – баланс, който се нарича още „справедливост“. И ако мнозинството няма усещането за справедливост, проблемът не е в идеята за представителна демокрация. Пряката демокрация само на пръв поглед изглежда по-справедлива. Всяка демокрация се базира на доверието. А не на начина, по който бива обективирано това доверие. Изобщо няма да подхващам въпроса за методите на „убеждаване“, че би било по-добре за теб, ако „повярваш“ в една или друга конкретна кауза. Тези методи работят дори по-успешно в условията на пряката демокрация.

Виталий Гинзбург казва още, че да вярваш на креационистката теория, а не на Дарвиновата, е все едно да вярваш на този, който ти казва, че „две по две е пет“, а не на този, който твърди, че „две по две е четири“. Въпрос на избор. Аз не бих осъждала този, който повярва, че „две по две е пет“. Стига да не дава вяра на този, който му проповядва подобна теория, само заради черните му очи.

P.S. Повод за публикацията е статията в днешния брой на в. „Дневник„.

Филмът, разбира се, е забележителен. Нали си спомняте от четивата по история, как рицарите погребвали с почести победения противник, ако той се сражавал геройски и загинал с достойнство? Нещо подобно е направил Клинт Истууд – отдал почит на врага, който разбирал, че битката е обречена, но бил решен до последен дъх да защищава родината и дома си. Ужасът на войната е тъкмо в това, че всяка от страните защищава еднакви ценности, всяка от страните мотивира бойците си като им вменява в дълг да бранят живота на най-близките си. И това не е празен лозунг, нещата по време на война стоят тъкмо така. Защото войната дава богати възможности безнаказано да се развихрят най-долните човешки страсти, най-отвратителните човешки черти. Понякога героизъм е да запазиш човешкото се себе си в тези условия. (Щях да напиша „противоестествени условия“, но дали наистина са противоестествени?). Клин Истууд с дилогията си казва точно това: паметниците не винаги овековечават истинския подвиг. Но дори така да е, има нужда от тези паметници.

Харесвам тези два филма на Истууд. Хареса ми и статията в The New York Times за едно истинско писмо от Иво Джима. Предполагам, че имате представа за какво става въпрос. Ако американските войски имали контрол върху островчето Иво Джима, те можели го използват като база за въздушни нападения върху Токио. Затова там бил дислоциран предварително обречен гарнизон, който да попречи на американците да превземат острова. Предварително обречен, защото японските главнокомандващи знаели, че не могат да осигурят нито подкрепление, нито муниции, нито каквото и да било на частите, пратени на заколение. Офицерите и войниците също го знаели. Но знаели също така, че американските бомби ще паднат върху къщите им, върху майките им, върху децата им.

Американските войници и офицери знаели, че колкото повече бомби паднат върху Япония, толкова по-бързо ще свърши ужаса на войната, толкова по-малко лишения ще търпят близките им, толкова по-малко американски майки ще получават известия за гибелта на синовете си.

Скалистият остров в Тихия океан станал средоточие на сблсъка между хора, които бранели едно и също; хора, които били пратени там не по своя воля, но по своя воля били решени да сложат край на цялото това безумие войната, – поне засега.

Франклин У. Хобс-ІІІ сега е на 85. Останал пълен сирак от 10-годишен, но дядо му не бил никак беден, така че бъдещето му било осигурено. Само да не била войната. През зимата на 1945 г. Франклин се озовава на о-в Иво Джима в състава на свързочните войски. Дотогава не бил виждал убити. За осемте месеца, които прекарал на острова след превземането му от американските войски, се нагледал на трупове – 7 хил. на съотечественици и 21 хил. японски. Един ден се натъкнал на тялото на японски войник без видими белези от нараняване (много японци умирали от жажда). От горния ляв джоб на куртката се подавало ъгълче на плик. Извадил го. Вътре имало детска рисунка и снимка на бебе. Франклин попитал командира дали може да задържи плика и съдържанието му. Разрешили му.

Франклин се върнал в родината си, завършил Харвард, оженил се, родили му се четири деца. Постарал се да забрави Иво Джима, да забрави войната. Жена му намерили рисунката, поставила я в рамка и я окачила в детската. Синовете и дъщерите на Франклин така и не разбрали историята на картината – смятали, че е произведение на изкуството или нещо, което майка им е нарисувала в детската градина.

След време г-н Хобс се развел и се оженил втори път. Новата му съпруга поискала да узнае откъде е рисунката и скритата в рамката снимка. Франклин й разказал. „Не искаш ли да предадеш тези неща на децата, на които те всъщност принадлежат?“, попитала Мардж. „Защо не“, замислил се Франклин. Осъзнал, че самият той би искал да има подобен спомен от родителите си, които загубил толкова рано.

Мардж посещавала църква, в която се запознала с една японка. Г-жа Вада не отказала съдействие – свързала се с японското посолство във Вашингтон с молба да издирят децата на загиналия японски войник. Но от посолството поискали оригиналите на снимката и рисунката, а Франклин Хобс не бил склонен да се раздели с тях. Тогава Рейко Вада при поредното си посещение в родината взела ксерокопия на документите и се обърнала към съответните токийски власти. По адреса на плика бързо стигнали до по-голямата дъщеря Чие Такегава – автор на рисунката. По-малката – Йоко Такегава, която била на снимката и се родила след мобилизацията на баща им, живеела в Бруклин.

Когато Франклин я посетил, Йоко спонтанно го прегърнала и признала, че дотогава свързвала баща си само със стипендията, която японското правителство й осигурило, за да завърши образованието си. Сега знаела, че в последния си миг баща й мислел за нея. Сега имала възможност да получи бащината обич.

Такива ми ти работи. Сантиментални. Дали пък в трудни времена сантиментализмът не е това, което ни помага да запазим ония ценности, дето ги наричаме вечни?

Осака

17 септември 2009

Ще ходя в Япония, живот и здраве. Надявам се за Коледа да посетя Комикета в Токио, но ще пребивавам основно в Осака. Засега събирам кураж и знания, белким urbis Осака и orbis се окажат благосклонни.

Отчет за подготовката ми:

„Отдалеч“ – въведение, което изглежда напълно off topic;

„Имало едно време“ – малко истории като приказки;

„Търговците в храма“;

„Тъмни години“ – Средновековието си е Средновековие;

„Нови времена“ – нещо като Ренесанс;

„Мореплавателите“ – Великите географски открития;

„За ролята на пиратите в историята“.

Дай боже да има още )

Един гледа…

8 септември 2009

В тия дни на траур туристическият бизнес май се готви за сватба. Ни в клин, ни в ръкав масмедиите дружно се заеха да разчепкват ситуацията с туроператорите и да пропагандират исканията на бранша. А исканията се свеждат до следното:

1. Регистрационният режим да стане разрешителен. Ясно е какво означава това – някаква комисия да решава кой има право да работи като туристически агент и кой – не. Страничният ефект от разрешителните режими вече го знаем;

2. В комисиите, които ще вземат решенията за разрешения, да участват представители на вече регистрирани туроператори, т.е. да не може да се получи разрешение без препоръка на „старите“ в бизнеса и прочее, и прочее. До какво би довела такава практика? До нелоялна конкуренция и монополиция на бранша.

Имаше даже една екзотична идея граничните власти да не разрешават излизането в чужбина на автобуси, които не се използват от регистриран туроператор. Още малко и ще им дойде наум да закрият превозвачите и да ги преродят в туроператори.

Притеснителното е, че всички – от отрасловата държавна администрация до браншовите организации, единодушно застават зад горните искания. Притеснително е, единственият глас, който оспори разумността на такива предложения беше този на Румен Драганов – председател на Института за анализи и оценки в туризма, и останах с впечатление, че този глас бе допуснат до ефир по недоглеждане. Притеснително е, че ресорният зам.министър реагира с очевидно раздразнение, когато беше споменато становището на Р. Драганов.

Женски пътища

6 септември 2009

Като прочетох „Onnazaka”, се сетих за „Гераците”. Като контрапункт. Но „контрапункт” в музикалния смисъл на думата, означаващ „едновременно съчетаване на два или повече мелодични пункта”, полифония един вид, а не конфронтация, сблъсък на гледните точки, както го разбират термина другите изкуства.
Действието и в двете произведения се развива по едно и също време – края на ХІХ-началото на ХХ в.; и двете творби имат за тема „Влиянието на нововъзникналите капиталистически отношения върху патриархалното семейство”. Но Елин Пелин изследва рухването на един идеализиран свят, докато Фумико Енчи се фукусира върху прераждането на жената, станало възможно благодарение на новите порядки в обществото. Или, казано по друг начин, думата „криза” на японски се пише с два йероглифа, думата „възможност” – също с два. Един от йероглифите присъства и в двете думи. (Пресилено е да се твърди, че има един и същ, един йероглиф и за „криза”, и за „възможност”). Ето ти го контрапунктът в полифония.
Но да започна подред.
Първо, четох „Onnazaka” в неизпипан превод на руски. Видях образци и от по-раншно руско издание, при което преводът е направен от английски. Английският превод е изчистен, съсредоточен върху смисъла на казаното, избягва пресъздаването на красивите обрати на речта, защото те биха довели до отклоняване на вниманието в погрешна посока. Но какво е речта на романиста без двусмислиците на метафори, алегории, хиперболи и литоти, – без тропи, с една дума? Преводът от японски на руски не бяга от тропите, не минава по лесния път, но руският език на превода звучи, да го кажем грубо, дървеняшки – натрапва тълкуванието на преводача и лишава читателя от негово собствено. А тълкуването на „Onnazaka”, вариантите, по които може да бъде разчетен романът, – това е, което прави произведението значимо, важно за японската литература на ХХ в. Да тръгнеш по краткия, но труден, мъжки път към храма, не ти гарантира непременно стигането до целта. Пък и не е задължително женският, пътят по полегатия склон, да е по-лесен. В края на краищата продължителното, макар и умерено, усилие може да те изтощи по-неизбежно, отколкото силното, но краткотрайно напрежение. Йероглифите, с които се изписва „Onnazaka”, са два: единият буквално се превежда като „женски”, а другият – като „склон”. Изразът „Onnazaka” означава „по-полегатият, по-лекият, макар и по-дълъг, женският път към храма”. Този път извървява Томо – героинята на романа „Onnazaka” („The Waiting Years” в английския превод, „Пологий склон”/”Цитадель” в руските преводи).
Фумико Енчи е дъщеря на големия японски филолог Казутоши Уеда. В детските й години у нея се пробужда интерес към театъра Кабуки, чийто голям почитател е баба й. Първата публикувана творба на Фуми е драматургична – пиеса за Кабуки. Впрочем, Фуми Уеда е болнаво дете и често пропуска училищните занятия. Затова пък получава възможност да погълне огромно количество литература – на японски и на английски. Като порасва, се омъжва за журналиста Йошимацу Енчи. Раждането на дъщеря им съвсем разклаща и без това крехкото й здраве и литературната дейност на Фуми остава на заден план. Едва след войната, подтиквана от нуждата да набави допълнителни средства за семейния бюджет, тя се заема сериозно с творчество. Публикува романа „Гладни дни”, който й носи литературната награда за женска литература. Най-известното произведение „Onnazaka” е плод на дългогодишна работа – писан е почти десетилетие между 1949 г. и 1957 г. Говори се, че прототип на главната героиня е бабата на писателката.
Романът започва с посещението на съпругата на провинциалния велможа Юкитомо Сиракава в Токио. Близките, при които Томо отсяда, са в недоумение: какво ли е принудило госпожата да изостави задълженията си у дома и да се отправи на продължително пътешествие в столицата. Нима предстои развод? Скоро съмненията се разсейват – господин Сиракава не желае да се раздели със съпругата си. Напротив, той й има такова огромно доверие, че й е поверил трудната задача сама да му избере наложница. В душата на Томо ври и кипи – тя едва е навършила 30, с 12 години е по-млада от съпруга си, при това изпитва към него истинска любов. И как няма – Юкитомо е висок, строен, чаровен мъж, за когото не е проблем да омае която си иска дама или гейша. Но Томо е възпитана да вярва, че е длъжна да подчини целия си живот в служба на семейството, на съпруга. „Да се опълчи на мъжа и господаря си, означава да извърши саморазрушение”. И Томо намира подходящата девственица – 15-годишната красавица Суга, чиято майка-вдовица предпочита да я повери на Томо, отколкото да се принуди да я продаде за проститутка. Това е началото на пътя – за Суга, но най-вече за Томо.
След Суга в семейството се появява още една „приемна дъщеря” – Юми. После Юкитомо си харесва Мия – втората съпруга на сина-социопат Митимаса. Томо стиска зъби и нахлузва върху себе си кожата на студена непристъпност – „китайската императрица” я наричат зад гърба й слугите.
Фумико Енчи мимоходом подхвърля темата за брака по любов в японското семейство преди и по време на епохата Мейджи. Но любовта не е достатъчна, за да може Томо да понесе товара, който й възлага дългът на съпруга. Пък и времената са други: от една страна, преди Юкитомо не би имал дързостта да изпрати жена си да му търси наложници (винаги японските велможи са имали държанки, но са се стараели да не прекрачват някакви общоприети граници на приличието), времената са се сменили – старите ценности се губят, общественият морал е в разруха (вж. „Гераците”). От друга страна, времената са други: мъжете изучават рангаку (европейски науки), момичетата посещават училище, омръзналата любовница Юми бива омъжена, а след смъртта на мъжа си завършва курс по икебана и става преподавателка, а синът й завършава търговски колеж благодарение на финансовата помощ на Томо. Самата Томо е полуграмотна – тя чете йероглифи (канджи) само ако са придружени с обяснителни знаци (фуригана), пише предимно с хирагана (сричкова азбука). Това не й пречи успешно да води финансовите дела на семейството без дори другите да забележат каква огромна отговорност лежи на плещите й.
Юридическите реформи в началото на ХХ в. също допринасят за рухването на традиционната йерархия в японското семейство. Възниква въпросът дали фамилията, както преди, е длъжна да работи за просперитета на най-успешния си член или семейството неусетно се е преобразувало в малко съдружество за взаимопомощ. Едва със смъртта на Томо домашните си дават сметка, че наложените от „китайската императрица” правила за взаимоуважение и сътрудничество между жените в семейството са крепели дома през всичките тези години.
Малко преди смъртта си, в зимна виелица със сетни усилия Томо изкачва хълма, водещ до дома им. Извървява пътя към храма. И като стига до края на пътя, тя усеща способността си да разкъса самсарата, да разруши омагьосания кръг, в който се върти японската жена – от раждането до смъртта си и след прераждането пак отначало. Томо най-после е повярвала в силата на повтаряната от майка й мантра „Наму Амида Буцу”. Или просто е повярвала в собствените си сили. Тя настоява да предадат на съпруга й, че иска останките й да не бъдат погребвани, а изхвърлени във водата, „като боклук”.
Последното й желание е да напусне семейството такова, каквото е то. Томо предявява претенции, оповестява дръзкия си бунт срещу унизителното си положение на покорна съпруга. Юкитомо отхвърля възможността Томо да не получи подобаващо на ранга й погребение. Но нейното изявление го кара да преосмисли целия им съвместен живот. „И това разцепи арогатното му его на две”, завърша английският превод.
Начинът, по който Фумико Енчи описва японското семейство – доколко се различава от начина, по който Елин Пелин описва българското семейство? Какво се случва със семействата в кризисни времена? Какво се случва с членовете на семейството, които решават да скъсат връзките си с него? Каква е ролята на семейството в съвременното консуматорско общество? Това са въпроси, свързани с преосмислянето на ценностите в днешния свят. И читателят, като се мъчи да намери отговор, се обръща назад, за да види какво е ставало в предишните размирни години – какво е останало в миналото и какво е оцеляло, ще оцелее ли и занапред?

Текстът е публикуван на сайта „Аз чета“.

Японки a la Ейми Ямада

5 септември 2009

Ейми Ямада присъства в повечето алманаси, представящи съвременната японска литература пред англоезичните читатели. Ейми Ямада има голям успех сред западната публика, въпреки че е упреквана в подражателство на култови за нейното поколение американски автори. Разгеле, като казах „поколение“: разправят, била от поколението Х, дето си падало по ъндърграунда, дрогата и непукизма. Вярно, признават, че констатацията важи за героите й, пък Ейми Ямада си знае дали и тя е в кюпа. А тя дори не се казва Ейми – това е псевдоним (иначе се родила като Футаба Ямада през 1959 г.). На всичкото отгоре, на латиница е по-правилно да се напише Eimi, а не Amy, както предпочитат издателите, но това е въпрос трети и четвърти.
Ейми Ямада напуска университета, за да стане мангака (автор на манга – японските комикси), но скоро решава, че мангата не е за нея и прописва разкази. След пет години, през 1985 г. повестта „Bedtime Eyes“ (sic! – заглавието и в оригинала е на английски) й носи литературната награда „Бунгеи”. Следващите творби получават още по-престижни награди[1], но най-преиздавани в чужбина са тъкмо първата повест, донесла й популярност, „Bedtime Eyes“ в комплект с „Игра с пръсти“ (или „Пръстите на пианиста“ – „The Piano Player’s Fingers“[2]) и „Гръбнакът на Джеси“ (понякога: само „Джеси“). Обикновено сборникът носи заглавието на първата повест.
Онова, което гъделичка любопитството на масовия читател в християнския свят, е сексуалното поведение на героините – все още ни изглежда скандално това, че една жена може по толкова спонтанно-откровен начин да говори за интимната страна на отношенията си партньора. И за японците, казват, е скандално, но не друго, а важната подробност, че въпросният партньор и в трите повести е афро-американец.
Прочетете остатъка от публикацията »