За щастието

28 септември 2008

Ицхак Адизес има собствено бизнес-училище. През последните 40 години е консултирал правителствата на Гана, Македония, Гърция, Швеция, Исландия, Израел, Мексико, Бразилия и Черна гора. Впрочем, списъкът е твърде геополитически впечатляващ, но няма да го коментирам. Няма да коментирам и подредбата – просто я взех наготово от биографията на д-р Адизес в една от web-страниците на собствената му академия. Ицхак Калдерон Адизес все още ръководи една от програмите по бизнес администрация в Академията по народно стопанство към правителството на Руската федерация. Води свой блог на сайта на руското издание на Harvard Business Review. Последният му пост е посветен на темата „какво ни пречи да бъдем щастливи“. Запазих си линка, защото ми стана любопитно в какво мастит бизнесмен, макар и специалист по „организационната терапия„, е потърсил вдъхновение в тия тежки във финансово отношение дни. Отначало ми беше забавно, но днес случайно забелязах стар коментар -отговор на мой още по-стар… Засегнах се, защото не очаквах, че мога да предизвикам такава емоционална агресия. Но – каквото повикало, такова се обадило, пито-платено и т.н. Да ми е за урок, да не си пъхам носа, където не трябва. Покрай другото, ще рече и това – никой няма нужда от (несъгласни)коментари. В скоби: аз имам. Но времената са нервни, от този момент спирам коментирането до по-щастливи времена.

Та – „какво ни пречи да бъдем щастливи“ по версията на д-р Адизес? Заблудите относно това, кое ни прави щастливи. И по-точно:

1. Заблудата, че удоволствията водят до щастие. Удоволствията (секс, хубаво ядене и пиене в скъпи ресторанти, скъпи коли, изискани цигари или дори дрога) – идете в Холивуд, където всичко това е в изобилие и ще срещнете купища нещастни хора, а смъртта от предозиране е една от най-честите.

2. Заблудата, че за да си щастлив, трябва да си здрав. Здравето е необходимо условие, но не достатъчно. Без щастливи емоции, можете ли да се чувствате здрави?

3. Но и емоционалното щастие не стига. Няма как да не усетим, че има нещо повече – някакви принципи, абсолютни принципи, които определят поведението ни и ограничават в някаква степен свободата ни. „Ако сложим собственото си „аз“ в центъра на Вселената и си дадем воля да правим всичко, което ни дойде на ум, можем да стигнем до обратния резултат – не до щастие, а до страдание. Никой няма власт да завладее всичко, което иска. <…> Щастливи ли са топ-мениджърите или политиците, които са отдадени на самолюбуване? Каквито и да са успехите им, според моите наблюдения, тях ги мъчи невъзможността да подчинят всичко под свой контрол, както го изисква егото им. <…> Трябва да разберем, че можем да разполагаме с много по-малко неща, отколкото бихме искали, и да се примирим с действителността.<…> Затова трябва да искаме и да се опитваме с всички сили да получим исканото, но не можем да очакваме, че то задължително ще ни падне в ръцете“.

4. И така, тяло, душа и дух трябва да са здрави, но и това не е достатъчно да бъдем щастливи.

5. Заблудата, че можем да получим индивидуално щастие без да се нуждаем от комуникация със себеподобните. Бягството от общуване е бягство от един проблем към друг – към самота и усещане за крах и ненужност. Индийските отшелници бягат от цивилизацията и медитират в самотни пещери по цели дни. Може би те са щастливи, но дали такъв живот е пълноценен?

6. Животът е постоянно изменение. Но не бива да се заблуждаваме, че винаги можем да добием щастие. Животът е като влакчето в луна-парка – резки възходи и падения.

И кое ни спасява, според д-р Адизес? Любовта. „Обичате ли се? Грижите ли се за себе си? Или не ви е еня за тялото, в което живее душата ви? С какво засищате тялото си? Спите ли достатъчно? Правите ли утринна гимнастика? „Храните“ ли се емоционално, интелектуално, духовно? <…> обичате ли „половинката“, децата си? Останалите роднини? Дома си? Колата си? А книгите, които четете? Града, в който живеете? Страната? Приятелите? <…>

Любовта не е удоволствие. <…>

Хората и нещата, които предизвикват вашата любов, не винаги доставят удоволствие. Даже обратното. Те причиняват и болка. Защо? Защото колкото повече удоволствие ви доставят, толкова по-болно ще ви стане, когато ви отнемат това удоволствие. А това се случва отвреме навреме, защото нали животът е постоянно изменение.<…>

Щастливците разбират, че понякога се чувстват нещастни. Затова се старайте да обичате, независимо че обектът на вашата любов периодично ще ви наранява.

Щастието не е целта на пътя, не е и самият път. Това е състоянието, в което пребиваваме докато вървим по пътя.

С огромна любов,
Ицхак Адизес“
и аз…

Френска чалга

22 септември 2008

Сега да не рече някой, че ще плюя френците. Или чалгата. При все резервите си към едното и неприязънта си към другото, – даже напротив.

Някой чувал ли е за Les Pires? Е, няма ги вече (като група). Повече от 10 години ги няма. Les Pires („Най-лошите“) са французи, които правеха циганска музика (от най-високо качество, IMHO). В размер 7/8, чалга. Искате ли да чуете? Ще ви дам линк към MP3-записи на един от албумите им – „En Piste“ („По пътя“). Признавам – не знам как стои въпросът с авторските права, защото записите са хоствани на (предположително) руски сървър. А защо албумът може да е качен на руски сървър, питате ли се? Заради шестото парче – абсолютен хит сред руските интелектуални среди. Забележете – не е пазарен удар, линкът върви от уста на уста, oops!, от блог на блог. Но е хит. Чуйте го.

И ако се чудите защо, аджеба, това нещо е хит, ще ви кажа – заради текста. Текстът е написан от Julie Groen. Google не казва коя е тя, как така пише на руски и то на руски като на майчин език. Текстът е умопомрачителна дефиниция на чалга-живота. Ако изкуството казваше всичко в прав текст, май нямаше да е точно изкуство. Затова тълкувайте, както ви харесва.

[Мизерен опит за превод:

Аз на чердака лежа си просто ей така,

ще си пукна от скука, защо бе, Божке, кажи.

Изведнъж чувам совите нежни зад мен

у-юй, и душата веч по-весело си живей,

а-лай-лай-лай, по-весело се живей.

Аз си вървя по пътя към авера-апаш,

чоглаво ми е из този чужди край.

Изведнъж чувам совите нежни зад мен

у-юй, и душата веч по-весело си живей,

а-лай-лай-лай, по-весело се живей.

Аз на въжето вися, краката се клатят.

Ще ми се да имаше повечко въздух сега.

Изведнъж чувам совите нежни зад мен

у-юй, и душата веч по-весело си живей,

а-лай-лай-лай, по-весело се живей.

Аз в казана си вря за тоя дяволски пир,

да плувам няма защо, ни светлик, ни глава…

Изведнъж чувам совите нежни зад мен

у-юй, и душата веч по-весело си живей,

а-лай-лай-лай, по-весело се живей.

Аз на чердака лежа си просто ей така,

ще си пукна от скука, защо бе, Божке, кажи.

Изведнъж чувам сови нежни зад мен,

у-юй, да запеем с теб „е-ла-ла-ла-лай-лай“,

казвам на совата аз.]

Какво повече да кажа?

Нанагорнище

2 септември 2008

Нанагорнище ми беше да реша дали го публикувам + дали да искам разрешение за превода + дали си струва. Не си струва да публикувам превода (не заради оригинала, а заради самия превод). И поради това реших да го публикувам без да искам разрешение. От три дни се двоумя…

Но ще посоча автора – Александър Иличевский (печели награди с романите си, но споделя, че идеята за роман отпървом идва като стихотворение).

Преди три дни Иличевский публикува в блога си следното:

Нанадолнище

Сега да отвикна да плача.

Вълците по селата преядоха с кучета.

Тишина настава, слушаш ли сам себе си.

Беше през зимата като обухме колата с вериги

и се качихме до Бакуриани. Пързаляхме се малко.

По склоновете на Кохта изведнъж се спусна

облак от сняг. Лифтът спря.

Последните скиори, после спасителите –

пресякоха млякото и ги няма. Аз се замотах,

та не усетих как огромното снежно мълчание

се притули над мен. Свалих ските,

за да не си счупя врата, и бавно се сурнах надолу.

Елите изскачаха ту вляво, ту вдясно.

Стволовете тънеха в безкрайност, скрити в мъгла

от върха си. Гигантска тишина

ме обгърна с цялото си сърце.

Нещо чувах в нея, не смогвах да се освестя.

Слязох в пълен мрак. В столовата

мълчаливият осетинец-готвач разсипа по чиниите

яхния, раздаде питки и буркан с мацони.

От Тбилиси още ни предупредиха,

че тъдява си е неспокойно,

осетинските села наоколо, някакви вълнения, пушкала.

Боже, какъв късмет сме имали,

та да не знаем, че съсед прогонва си съседа.

Как военно олово изтърбушва планината.

Защо стените на хотел „Иверия“ са окадени от пернишки печки.

Колко мизерия и лъжи трябват,

че народът да изгуби милост?

През ваканциите играехме на шах и карахме ски.

Злото беше просто предмет за разсъждение,

понеже го имаше в книжките.

Даже изневярата на любимата

си беше едно приключение.

Никой не сещаше със сърцето, че злото е лъжа,

приравняване на живия с мъртвия.

И пак тишината се влива в малкия мозък.

Видях снимка – локва в покрайнините на Цхинвали.

Огромна локва, през която крачеше осетински четник.

Грохнал брадясъл старец притискаше автомата

към гърдите си – сякаш дете. В края на локвата

лежеше по гръб грузински войник

без обувки, слаби космати крака, стъпъла,

опънати като в „Разпятието“ на Ел Греко.

Някой дръпнал тениската му върху лицето.

Хлътнал блед корем. Четникът

опустошено гледа право пред себе си.

Защо само с оръжие в ръце

държавата ни се нарича „родина“?

Защо пак толкова е близо времето,

като тогава, преди седемнайсет години в гората над Бакуриани,

вътре в облака, когато се смъквах в пълна безпросветност,

чувах новата епоха да тиктака в ушите ми,

да целува сърцето ми, да вледенява до смърт.

Защо вече трета неделя не чувам камбаните

на грузинската църква в пресечката „Зоологическа“?

Защо омразата се е предрешила като добро?

Защо Тбилиси е заточено в Чита, а древни държави

се сравняват с нефтени компании?

Защо Москва река се влива във Риони,

а Мисисипи като ъглополовяща разсича Междуречието?

(От силните бомбардировки пустинята

се обръща на пукнато огледало –

пясъкът се спича, плъзгат се самолети).

Защо най-добрият ми приятел – грузинец,

правнук на велик писател,

пиян като гьон, ми звъни от най-добрия

столичен азърбайджански ресторант,

където пие за крайцера „Москва“,

а той самият се дави от страх:

квартира под наем, дъщеричка на няма и година, шибана работа.

Затова ли тишината, отчетлива като прокоба на риба,

пак ляга като мъгла в краката ми,

и вече няма, няма къде да се спускам –

планината е бездънна, като Данте.