Първото изречение е особено нещо. (Браво на мен, открих Америка )) ). Градинко е наясно с теорията:
„Да си завърша урока по журналистика – първото изречение на една новина трябва да дава отговори на възможно най-много от въпросите кой, какво, къде, кога, защо и тн.“ [правописът – на Градинко, подчертаването – мое]
Малко първи изречения от днешния печат:
„След поредица спектакли на Крикор Азарян, в които ритъмът и настроението сякаш се тактуваха от тубата и кларинета на шумен балкански оркестър („Буре барут“, „Белградска трилогия“, „Умирай лесно“, „Бая си на бълхите“, „Продавате ли демони?“), режисьорът внезапно се заслуша в драматичния руски романс на Чеховите пиеси“.
„«Дренаж! Дренаж!», крещи Даниел Дей-Луис, просмукан от героя си, както онзи пък е просмукан от петрола, очите му горят извън орбитите, всеки миг очакваме през порите му да избие черната течност“.
„Българската литература се европеизира“.
Последното поне е кратко.
Навремето имах преподавателка (по еди-каква си литература), която казваше: „Първото изречение обикновено е голяма глупост. Затова на изпит го пропускам покрай ушите си. Не се притеснявайте, давайте нататък“.
И аз така правя – обикновено пропускам първото изречение. Но понякога това се оказва голяма грешка. Защото има първи изречения, които не са голяма глупост, дори да не изглеждат като изобретяване на колелото:
„През целия си живот хората знаят, че ще умрат“.
„Присъствието на крадец е особено нещо“.
(Йордан Петков, няма да обяснявам кой е, защото и аз обичам съкращенията)
И малко първи изречения на друг (бил)_журналист:
The door of Henry’s lunchroom opened and two men came in.
Вратата се отвори и в закусвалнята на Хенри влязоха двама мъже.
In the fall the war was always there, but we did not go to it any more.
През есента войната още продължаваше, но ние вече не участвахме.
It was now lunch time and they were all sitting under the double green fly of the dining tent pretending that nothing had happened.
Беше по обяд и те седяха под двойния зелен сенник на шатрата като се преструваха, че нищо не е станало.
(Хемингуей, ако някой не се е сетил)

Е, ще кажете, кой не го е чел? Там е работата, че аз не го четох, а го слушах. Аудиокнига. Усещането да четеш и да слушаш книга е съвсем различно. По-различно дори от четенето на e-book. Докато пътуваш, няма как да не изпуснеш някакви части от сюжета. Разбира се, ако държиш на всички детайли от фабулата, това няма да ти хареса, ще превъртиш записа и пр. досадни процедури, които несъмнено изкривяват възприятието. Но на мен ми хареса това „пропускане“ – за сюжетните перипетии така или иначе се досещаш, пък те не са нищо повече от реверанс към читателя, както обича да казва Д. Бавилски. Уважаващите себе си писатели никога не говорят чрез сюжета. Аудиокнигата, без съмнение, оставя дупки в цялостната представа за един роман, но пък съвсем непроизволно насочва вниманието към най-важното в повествованието. Ако си четеш книжката на спокойствие, удобно излегнат на дивана, може би ще пропуснеш патоса, смисъла, значението на отделни пасажи. Но когато за миг-два си се отвлякъл, когато си бил принуден да си живееш живота, да не пропуснеш „твоята си“ маршрутка, да я спреш, да платиш и получиш рестото, да намериш опорната си точка, защото всички стабилни места за хващане са вече заети…, и изведнъж в ушите ти прозвучава:
„Опрял гръб о стената, притворил очи, Грьонуй седеше с опнати крака върху камарата и не шугваше. Нищо не виждаше и не чуваше, нищо не усещаше. Само приемаше уханието на дървата, което се надигаше околовръст и се сбираше под покрива като под похлупак. Той пиеше тази миризма, опиваше се от нея, импрегнираше с нея и най-малката пора на душата си, сам той се превръщаше в дървесина, лежеше върху камарата като дървена кукла, като някакъв Пинокио, като мъртвец, докато след някое време, може би след час, изгърголи думата „дърва“. Избълва думата така, сякаш бе задръстен с дърва чак до уши, сякаш дървата бяха заседнали в гърлото му, сякаш коремът, гръклянът, носът бяха претъпкани с тях. И това го избави, спаси го малко преди величественото присъствие на дървата, тяхното ухание да го задуши“.
В „моя“, акустичен вариант думата не беше „избълва“, а „изригна“. Когато току-що си насъбрал толкова емоции, картини, миризми, детайли, съставляващи живота ти, когато в теб се е събрало твърде много, за да можеш да го понесеш, ще ти се и ти да можеш да избълваш, да изригнеш, да повърнеш всичкото това в една единствена дума и да се освободиш от нужните-ненужни детайли на света, които те задръстваш и не ти позволяват да дишаш понякога.
Тъкмо затова, заради невероятно точното попадение при определяне на творчеството като един вид повръщане на действителността, навремето Кърт Кобейн написа Scentless Apprentice, инспирирана от романа. Moonspell се заинтересуваха от философските аспекти на проблема и записаха Herr Spiegelmann, заиграха се с отраженията, нали дори модните списания проповядват: „Парфюмът – ефирно огледало на стила“ – на стила, на личността, на душата, на кой докъдето му стига въображението…
А Rammstein, както винаги, са привлечени от възможността да направят дисекция на най-тъмните страни на homo sapiens, да ги извадят на светло и да ги покажат такива, каквито са без лепене на етикети и дамгосване. „Du riechst so gut“ – „толкова хубаво миришеш“.
Не залага ли съвременната поп-култура на феромони? Поп-звездите не обсебват ли публиката си и не я ли карат да загуби човешкия си облик, да изгуби себе си? Но има ли друг изход талантливият човек? Може ли да постигне върхове в творчеството си без да изтръгва душата на героите си, да отнема аромата им, да ги убива в пряк или преносен смисъл? И в края на краищата може ли да избегне изкушението да сподели чувствата си с останалите, да сподели чувствата на останалите, да се почувства човек като останалите? Господ ли е авторът, който необезпокоявано гради света според собственото си виждане? И, в крайна сметка, и господ да е, щом е сред хора, гибелта му е неминуема. Ще го убият – от любов или от омраза, все едно. Не ли?
Това е впечатлението от слушането. Май и от четенето не е по-различно, след като Tages Anzeiger пише: „«Парфюмът» е не само зловещата и красива история на Жан-Батист Грьонуй, убиецът с най-добрия нос в Париж, – но и история на обществото в преломен момент на цивилизацията през ХVІІІ в.
Това е като тръпчив аромат и притча за блясъка и нищетата на циничния разум в новото време“.
Ето и линк към рецензията в The New York Times. Аз да не би да си въобразявам, че мога да напиша по-добра?

Една от темите в последния брой на The Washington Quarterly е „Putin and Beyond“. Публикувана е интересна статия на Збигнев Бжежински – Putin’s Choice. Политологът се опитва да открие мотивите, които стоят зад едно или друго решение на руския президент. Бжежински рисува портрет не на доктринер или политически фанатик, който се стреми да възроди сталинизма или Съветския съюз, а „безмилостен продукт на КГБ, дисциплиниран и решителен националист, който се стреми да възстанови мощта на Русия; комуто, като на предприемчив получател на неочакваните финансови блага, изсипали се върху Русия, не му е чуждо тихото любуване и тайното натрупване на материални изгоди от тази политическа власт“.
И по-нататък: истинската демократична система, смята Бжежински, „би била заплаха за властта и богатствата на Путин и силовиците. Затова комбинацията от националистическа гордост и материална лична изгода диктуват съществуването на такава държава, която макар да не приема формите на сталинския тоталитаризъм и не съживява съветския колективизъм, но така или иначе отхвърля политическия плурализъм и механизмите на истиския свободен пазар. Държавата и икономиката се сливат на теория и на практика“.
Бжежински прогнозира, че ако нещата в Русия се развиват в догашното направление, това ще доведе във вътрешнополитически план до все по-репресивен държавен авторитаризъм, в икономически – до по-централизирана държавна икономика, във външнополитически – до все по-ясно изразен ревизионизъм. Това отговаря не само на личните интереси на Путин, но и интересите на неговото обкръжение, смята Бжежински.

Жюстин написа за спора си с Ивайло Дичев. Нямам честта да го познавам лично и, дали поради тази причина или друга, но не го разбирам. При цялото ми уважение към професора, от него ли научих за актуалната експозиция в Tate Britain? Опасявам се, че не. Независимо дали „вината“ е негова или моя… Когато каналите за получаване на информация са много, когато пресяването на информацията, течаща по тези канали, е по-малко субективно поради увеличеното количество гледни точки (интернет) – това лошо ли е? Ако отговорът е: „да, лошо е“, тогава защо ме занимават с разни риалити (tv), към които съм дълбоко индиферентна? Нали уж там има отбор_някакъв, предполагащ интелектуални усилия?
Ако някоя телевизия може да ми предложи това, щях да гледам само нея. Ама на! – не гледам телевизия по презумпция. Трябва нещо да ме покърти из основи, че да се пристрастя към някой канал. (Има ли пристрастени към точно определени форуми, блогове и прочее от т.нар. нови медии? Безусловно. Но каква е разликата между тях и тв-зрителите? Бих се радвала, ако И. Дичев ме просветли по въпроса. Наистина бих се радвала.)
Засега си оставам при собственото си невежество и се радвам на възможността да обиколя залите на Tate Britain без да се налага да отскачам до Лондон. За проф. Дичев не знам (не се и съмнявам, че видяното на живо е далеч по-продуктивно, но не мога да си го позволя). Пък и предпочитам да видя с очите си, вместо да се доверявам на разказите дори и на най-изтънчения познавач. Разказът е тълкуване, демек – сугестия, т.е. внушение относно правилното(според кого?) тълкуване. Проф. Дичев знае какво означава това.
Но забравя другото измерение… Ето илюстрация:
Любимата за привържениците на софтуера с отворен код блогърска платформа LifeJournal вече не позволява създаването на безплатни акаунти, които изключват присъствието на реклама в блога. Представителят на новия собственик – руската компания СУП, обяснява, че ако си толкова тъп, та да не можеш да си позволиш платен акаунт (без реклами), на кого му пука за теб. И какви са тия дебили, дато обявяват 21 март за ден без LifeJournal в знак на протест срещу комерсиализацията? Да си гледат работата, казва Носик. Едно на ръка, че акцията е подхваната от американци – представи си, моля ти се! Кой ги пита, нали платформата е вече руска…
Та – кой поръчва музиката (било то в традиционните медии, било в т.нар. нови)?

Нормални хора

14 март 2008

Тия дни за първи път всеки простосмъртен може да види проектите за Столицата на света. Автор – Алберт Шпеер. Име – Германия. Местонахождение – Берлин. Предполагаемо време на завършване – 50-те години на ХХ в. Причина за нереализиране – нахлуването на съюзническите войски на територията на Райха.
Фамозният проект досега е бил достъпен само за специалисти – архитекти, научни работници, специализирани институти. На 10 март табуто е снето. Министърът на финансите на Будесрепубликата Пеер Щайнбрюк демонстрира макета на фюреровия град. Мястото неслучайно е избрано в съседство с Мемориала на Холокоста и бункера, където Хитлер доживява дните си. Намекът е ясен – всичко си има цена.
Впрочем, за да бъде разчистено място за изграждането на грандоманския проект, трябвало да бъдат сринати стотици сгради. Но какво са няколкото сгради при положение, че хора са унищожавани с милиони. Да упрекваме ли Шпеер, че се е радвал на бомбардировките – нали разчистват терени… Да смятаме ли, че има извратено мислене? А какво да кажем за коменданта на Освиенцим(aka Аушвиц – за тези, които не знаят)? Какво да кажем за адютанта Карл Хьокер? Последният е много симпатичен човек, между другото. Банков чиновник – пенсионира се като Главен касиер. Умира на 88 години (без малко – 89, дип роден е през декември, та затова не доживява поредния рожден ден). Два пъти е съден за дейността си по време на войната. Първият път е осъден на 7 години за съучастие в убийство (излежава 5 год. – може би, заради двете години от началото на процеса през 1963 г. до края му през 1965 г.). Тогава той твърди, че не е участвал в екзекуции и едва ли не за първи път чува, че е имало такива. Да спомена, че точно по времето, когато е бил в Освиенцим, са „изчезнали“ поне 400 хил. унгарски евреи. Вторият път е съден през 1989 г., защото е установено, че лично е закупил 3,61 тона Циклон Б – газ, с който са били задушавани евреите в лагера Майданек. В Майданек също е бил адютант на коменданта на лагера (все същият комендант – Рихард Баер). Осъден е на 4 години. Прочува се, защото през декември 2006 г. албумът му със снимки от живота в Освиенцим попада в Музея на Холокоста в американската столица.
Редки кадри, казват специалистите. Посветени са им публикации в The New York Times, Die Welt и дори в The New Yorker.

Програма Хоризонт на БНТ излъчва някакво предаване „Покана за пътуване“. В частта за селски туризъм днес се опитаха да ме убедят в привлекателността на не_чух_кое_село в не_чух_кой_край на страната. Някакъв „гениален“ аниматор разви блестящата идея да рекламира уникалното преживяване „колене на прасе“. Туристите щели да имат вълнуващата възможност не само да наблюдават процеса, но и да участват в него! Насам, народе, къде другаде дават такова – да се изживееш като касапин!
Един от най-кошмарните ми спомени е свързан с гостуване на село по коледно време. Никога няма да забравя писъците на бедните животинчета, миризмата на кръв и разнасянето на карантии… Не съм вегетарианка и обичам свинско. Но за всичко си има мярка, за всичко си има начин. Дори откъсването на полско цвете просто така, за да му се порадваш за 15 мин., си е безсмислено убийство. Затова и са измислили хората правило – щом е нужно да се отнема живот, за да съществуваме, то това трябва да става по възможно най-безболезнения за жертвата и щадящ начин. Традиционното колене на прасе по никой критерий не съответства на това правило. Не знам как трябва да възприемаш света, за да ти дойде на ум „блестящата“ идея да примамваш туристи точно с това. Даже в Китай не са се сетили да предлагат на мераклиите не само да присъстват, но и да участват в публичните екзекуции. Сигурно им липсва предприемачески усет. Защото желаещите, вероятно, щяха да имат значителен принос към хазната.
Имаше преди време скандал с тв-предаване, показващо някакъв варварски ритуал с кучета. Е, от БНР не падат по-долу.
В какъв свят живеем?

P.S. Предвкусвам обвиненията в лицемерие. Ами хубаво, да си го кажа пак: „ако трябва да се обяснява, значи не трябва да се обяснява“. Всяко нещо си има граници и прекрачването им не е добро. Независимо от коя страна ги прекрачваш.

Нали помните „Записки под възглавката“ на Сей Шонагон? Там има какви ли не списъци – с неща, които цени, неща, които не харесва и т.н. Е, аз няма да правя точно същия списък, но много се дразня като видя в някоя масмедия неща, писани като за контролно по литература в седми клас. Т.е. авторът няма никакво отношение към предмета, но са му поръчали да напише нещо си по въпроса и той гледа да отбие номера.
Много ми е тъжно, когато това се прави и на страниците на „Капитал“. Тъжно ми е, че в блоговете има по-добри рецензии за „3,10 до Юма“, отколкото в последния брой на „Капитал Light“. Тъжно ми е, че се опитват да ме убедят колко им е харесал „разказът“, изпратен по e-mail и затова са го публикували…
Тъжно ми е като чета, колко им е трудно на работодателите да намерят качествени(sic!) служители. Сещам се за един съученик (известна сега личност, дава интервюта и пр.), който беше получил петица на класното по литература в седми клас. Учителката, чийто любимец безспорно беше, изрази разочарование, че се е представил по-зле от очакваното. „Работата ми си е отлична – заяви съученикът ми, – но няма кой да я оцени“. Впрочем, аз имах шестица тогава. Момчето имаше право: оценителите работят с други критерии – способностите рядко са на първите места. Работодателите не искат или не могат да правилно да преценят кой би им вършил работа. А после плачат, че
имало било дефицит и напират да си внасят работна ръка от чужбина, хм-хм.