На училище

22 април 2010

На стари години пак съм ученичка. Късметлийка съм – приеха ме в курса по японски за чужденци, живеещи в Осака. Слава богу, оказа се, че курсът завършва в същия ден, до който е разрешен престоят ми тук. Само ден по-рано да бях пристигнала и щяха да откажат да ме запишат. Признах си, че не възнамерявам да живея тук по-продължително, но нямаха формални основания да ме отхвърлят. И така, три месеца няма да имам време дори пощата си да проверявам. Пътувам близо два часа до училището и два часа обратно – с автобус, метро и за две спирки с влак. Много е забавно, но и уморително, разбира се. И разорително – пътят ми излиза към 12 лв. само в едната посока.
В курса има трима французи, една германка, две корейки, една китайка и още една, ама от Тайван и двете не си говорят. Може би, защото още не са научили японски, а родните им езици са различни. Юриан-сан разправя, че и китайците в неговия курс също не се разбират, защото са от различни области на Китай и не всички владеят мандарин. В Хонконг и Макао официален език е кантонския.Забравих за канадеца, който е от азиатски произход – китайски или корейски. Единият французин е мениджър на ресторант със средиземноморска кухня. Преди да го командироват тук е бил в Лондон, в ресторант от същата верига. За другите още не знам нищо. Възрастната корейка изглежда работи тук и е единствената, която може да си говори с учителките. При мен това няма да се случи скоро.
Тази сутрин се звънна. Работник с емблема на електрическа компания ми говореше нещо, аз само повтарях „вакаримасен“ („не разбирам“). Той се попритесни. После дойде колегата му и със знаци ми обясни, че ще правят нещо по инсталацията и ще вдигат шум, та да знам. Това било.
Хайде, че е време да тръгвам.
А да, сакурата вече прецъфтява. Метеоролозите предупреждават, че нахлуват студени въздушни маси и утре през нощта температурите може да паднат до нулата, та селските стопани да вземат мерки, да си покрият растенията с нещо, за да не замръзнат. А цените на зеленчуците нещо са се повишили, ама не разбрах защо.

„There’s always tomorrow“

17 април 2010

Както имах честта да споделя, докато Юриан-сан беше облагодетелстван да гледа кабуки на Шикоку, аз трябваше да се задоволя с ТВ. И гледах разни забавни програми. Приложеният по-долу клип е ключов в няколко аспекта. Първо, макар да е стар (обърнете внимание на GSM-а на момичето в началото и ще разберете от кои години е), изглежда свежо. Във всеки случай, днес го въртяха по музикален канал с тийнейджърска аудитория:


Второ, това е кавър, естествено. Оригиналът е изпят някъде в зората на 60-те и, представете си, ако се вярва на английския превод, има куплет, в който лирическият герой изповядва, че „днешните млади, всъщност, са по-добри, отколкото аз бях на техните години“. Е, това винаги ще е актуално и кавърите няма да свършат. (Между другото, още през 1964 г. Johnny Cymbal издава американска версия на песента).
Трето, Кю Сакамото прави запис, който се издига до 6-та позиция в американския Billboard pop charts и стои там три седмици през 1963 г. Заглавието на парчето е „I look up when I walk“, но става известно под името „Сукияки“. Има поне два популярни американски кавъра от 80-те и от 90-те. Възможно е точно заради тази песен Такаши Миике да е решил на назове филма си „Сукияки уестърн: Джанго“, който ми се стори много забавен. Чувствам се леко самотна в отношението си към филма, но здраве да е. Между другото, сукияки е японско ястие с телешко – хем алюзия със спагети-уестърните, хем любимото за англо-саксонците телешко.
A propos, Кю Сакамото намира смъртта си в една от най-кървавите самолетни катастрофи в историята. Boeing 747-SR46 (Jumbo Jet) на JAL на 12 август 1985 г. излита от Токио за Осака и пада в планинска местност в Уено. Загиват 505 пътника и 15-члена на екипажа. Оцеляват две жени и две момиченца.
Да се върна на клипа. Ако се вгледате в самото начало, ще видите над надписа със заглавието на песента друга табела, в чийто долен край се чете „Japanese Style“. Японският стил хотели предполага татами, т.е. нещо като рогозка, върху която се мята дюшек и се спи на пода. Юриан-сан казва, че на Шикоку са ги настанили в такъв хотел, по седмина в стая, но помещението било доста по-просторно от това в Хирошима и не толкова задушевно.
Кабуки-театърът също бил в японски стил – седи се на възглавнички на пода. Не е лесна работа за човек, свикнал със столовете. Пък кабуки-представленията са дълги – 3-4 часа, за да видиш част от пиесата. За един билет – толкова. Ако искаш да изгледаш цялата пиеса, трябва да отделиш цял ден и да си купиш съответното количество билети. Струва ми се, обичайно е сюжетът да се разделя на две части. Разбира се, има антракти, в които можеш да се подкрепиш с хапване и пийване. Някои посетители си носели одеала – традиция, предвидена от режисьора на спектакъла: злодеят се омешал с публиката и взаимствал завивката на зрител, за да се скрие от преследвачите. Интересното е, че никой не го издал. На директния въпрос хората в залата отвръщали неопределено, че „отишъл някъде там“. Ако го бяха посочили, дали щеше да се обърка сценария?
Пък аз си нямах сценарий и гледах телевизия. Гледах ток-шоута с теми от предстоящите избори, графики, показващи как спада или расте популярността на една или друга партия. Проблемът с американската военна база на Окинава. Изцепката на колумнист от The Washington Post, който нарече Юкио Хатояма „biggest loser“ и „increasingly loopy“, защото не получил персонална среща с Обама, а си поприказвал с него между второто и десерта на официалната вечеря. За разлика от китайския държавен глава, който разговарял лично с Обама цели 90 минути. Чудя се, защо Хирофуми Хирано – ген.секретар на управляващата партия, е обърнал внимание на публикацията, та каубойстващият журналист се е почувствал значим фактор. Покрай другото, не ми стана ясно защо Обама да е отделил 90 минути на Ху Дзинтао, а не обратното, ама нейсе.
И друго гледах по ТВ – бейсбол, например. Ако си мислите, че в Япония най-популярният спорт е сумото, грешите. Бейсболът е. Изпърво повториха инфарктния мач между местния Hanshin Tigers и токийския Yomiuri Giants от миналия септември. Столичният клуб, собственост на медийния конгломерат „Йомиури“, водеше с 6:0, но загуби май със 7:6. Оня ден в Токио пак се наложиха тигрите с 3:2, ако правилно си спомням. Разправят, че съперничестнвото между двата тима е като това между „Барса“ и „Реал“ във футбола.
Гледам ТВ и се правя, че уча хирагана, защото в понеделник тръгвам на училище и трябва да съм усвоила тази сричкова азбука. От някъде към 50 символа имам да науча още десетина. Господ да ми е на помощ!
Ама пък съм понаучила нещо, след като открих клипа в YouTube, нали ))

Expo Park

5 април 2010

Live Camera | Commemorative Organization for the Japan World Exposition`70 Сега там се смрачава(докато пише, вече мръкна) и „очите“ на лицето-сателитна чиния светят. Камерата предава на живо. Вижда се на какъв интервал преминава влакчето на монорелсовата железница. Вижда се Кулата на слънцето насред огромния парк.

Вижда се колко голяма е Кулата – висока е около 70 м, диаметърът й е около 20 м. Ако се вгледате, ще забележите, че в анфас има три лица – по средата две преплетени и горе едно, което прилича на сателитна чиния. Скулпторът Таро Окамото е визуализирал виждането си за развитието на човечеството – миналото, настоящето и бъдещето.
Паркът е разположен на площ около 260 хектара. През 1970 г. на това място са били павилионите, в които страните-участнички са изложили свидетелствата за технологичния си прогрес. След края на панаира е решено да се възстанови гората в първоначалните й размери. Инженери-залесители планират колко растения и от какви видове да бъдат засадени. Искали паркът да е красив през всички годишни времена, посетителите му да получават естетическа наслада независимо от сезоните. Затова внимателно са подбирани подходящи за околната среда и по възможност вечно зелени широколистни дървета.
Оказва се, че природата си има свое виждане за нещата и не се съгласява изцяло с плана на еколозите. Дърветата образуват по-голяма от предвиденото листна маса и засенчват растенията на по-ниските етажи. Налага се ръководството на парка да потърси помощ от университетите в Осака и Киото, да се разреди гората и да се засадят нови видове. При това се доказва, че антропологичният фактор е по-важен, отколкото се е очаквало, пък и се променя по-интензивно от предварителните прогнози.
На територията на парка са обособени цветни градини, аранжирани според различни културни традиции. Най-забележителна е, разбира се, Японската градина, която аз така и не успях да видя.
Паркът е и спортен център, с много игрища и площадки за различни видове спорт. Има хотел за любителите на активната почивка. Освен възможността да поиграят тенис или голф, те разполагат с фитнес-зала и куп забавни атракции като водно колело, спа-процедури, топъл минерален басейн и други такива. Звучи като текст от рекламна брошура, но го казвам само за да се види, че паркът живее, не е затворен. Без друго посетителите няма как да навредят на растенията толкова, колкото целият огромен град наоколо с всичките му странични ефекти на цивилизацията.
Направо им завидях на сътрудниците на Етнографския музей. Едно че работят насред толкова красив парк, и второ, самата сграда на музея е просторна и светла. Във фоайето ме посрещна българска народна музика. Поспрях се да послушам. Идваше от книжарницата, не знам дали бяха избрали тази песен за звуков фон или някой искаше да я чуе преди да си купи диска.
Експозицията започва с представяне на културата на аборигените от Австралия и Океания. Следващите зали са посветени на Амириките – първо Южна, после Северна. Трудно може да се прескочи фактът, че експонатите от Северна Америка наблягаха повече на предмети от бита и облекла на първите заселници на Новия свят. За сметка на това „африканските“ зали ни пренасяха в средата и втората половина на ХХ в. Експозицията от характерни за различни етнически и социални групи облекла наистина впечатлява. Изследователите са събрали забавна колекция от рекламни надписи, възсъздадени са малки местни кръчми и търговски обекти. В носещите колони насред помещенията са монтирани екрани, показващи филми от работата на терен, както се казва на научен жаргон.
С респект към естетиката на арабския бит са подредени следващите няколко зали. Представени са кътове от традиционна къща, костюми от различни области в Близкия изток. Имаше и нещо сегашно – на стената вдясно висяха работи на съвременен арабски художник. Те силно напомняха калиграфските свитъци, които японците окачват в нишата, наречена токонома.
Тия зали бяха изпълнени с детските лудории на няколко ученически групи. Имаха да готвят домашна работа. Отличниците съсредоточено пишеха и рисуваха в скицниците си, „двойкаджиите“ дискретно се гонеха между витрините и от време на време се спираха пред някой предмет, нахвърляха нещо на листа, докато другарчето не ги дръпнеше да продължат гоненицата.
Следваха „азиатските“ зали. Обаче телефонът ми зазвъня – Юриан-сан негодуваше, че вече закъснявам. Боже, как лети времето! Колко часа ми трябват? Сигурно цял живот няма да ми стигне за любопитството към това как живеят, как мислят другите. Безнадеждна работа. Отчаях се и „препуснах“ покрай притеснените разпоредителки. В коридорите между залите от различните секции на музея се натъквах на редица монитори. Това бяха работните места на научните сътрудници. Завидях им, възможно е да съм си сбъркала професията.
P.S. В Парка се намира и Националният институт за детска литература. Минах покрай него с уважение – детската литература е нещо твърде сериозно като за мен.


Ако заглавието на поста не ви говори нищо, не се притеснявайте. Най-вероятно то попада в категорията „информационен шум“ – информация, която ви връхлита по някакъв начин, но изобщо не ви е нужна. Обаче има една категория хора, които несъзнателно колекционират точно такъв тип съобщения. Колкото повече информационно-екзотични жетони съберат, толкова по-голям е шансът им да ударят джак-пота в тотото за първо място в класацията на куул-хора, с чието познанство другите се фукат. Номерът е да го поднесеш по подходящ за аудиторията начин. Да го направиш така, че публиката да се впечатли. (Като, например, Джеймс Хардинг – главен редактор на The Times, за когото казват, че е „много добър в това да прави неща, от които си няма и понятие“). Нещо подобно се случва с хората, които се отправят към екзотични туристически дестинации. Харесва им да слушат всякакви небивалици за местата, където са били. Харесва им, че получават наготово истории, с които да се хвалят. Нали без друго не всеки може да провери истинността на преразказа. Пък и на кой му пука.
„Бампаку кинен коен“ има едно много банално значение. Така се казва гара на монорелсовата железница в Осака. Ако някой иска да посети парка, където през 1970 г. беше световното изложение Expo, трябва да слезе точно там. Понеже малко хора си спомнят за какво става въпрос, ще напомня: там за първи път е показан IMAX филм, демонстреран е прототип на мобилен телефон, както и на локална интернет-мрежа и разни такива. Подозирам, че дори родителите на някои от читателите ми не са били родени тогава, през 1970-та. И кренвиршите със сигурност имаха друг вкус по онова време.
Но като слезеш на Бампаку кинен коен, не е трудно да се ориентираш. Вярно, това беше първото място, което посетих сама и още не бях привикнала към автоматите за билети. Малко се позамаях, но момиче от персонала веднага ми се притече на помощ. Упъти ме накъде да вървя. Естествено, аз бях прочела, че мога да посетя японската градина безплатно, щом съм си купила билет за музея още на входа. И тръгнах да я търся тази градина по схемите от брошурите, които ми даде любезната служителка. Само че тя помисли, че не си е свършила работата както трябва понеже ме е видяла да тръгвам в друга посока, и задъхана ме настигна, за да ми съобщи, че музеят не е нататък. Знаех, че не е. Бях тръгнала да търся японската градина. Ама не бях сигурна, че няма да се изгубя и реших да се придържам към указанията на момичето. Там е добре да се придържаш към правилата. Ако не друго, няма начин да се почувстваш като глупак.
Без друго беше декември. Коя градина е интересна през декември?
Знаех, че територията, която е била заета от Expo`70, е превърната в парк. Залесяването е проведено така, че всички годишни времена да са подходящи за посещение. Зимата си има своята прелест. Едно на ръка, че в Осака снегът би бил сензация. Друго – има широколистни вечно зелени видове, които са предпочетени от залесителите. Трето, няма туристически нашествия. Господи, каква тишина! Какво спокойствие. Каква възможност да усетиш единение с природата. И цъфналите рози току преди Коледа! Извадих тефтерче да запиша имената на сортовете… – пропуснах да взема фотоапарат. Розовата градина била дарение на Ротари клубовете от Монреал и Осака, свидетелства паметник със съответна символика.
Да бродиш самотно из розова градина е хем възвишено, хем притеснително. Прекрасно и плашещо. Като всичко останало.
Музеят на японските занаяти е затворен през зимния сезон. Отправям се към Етнографския музей. Друг път ще разкажа за него. Изумителен е. Най-малкото заради асоциациите, които можеш да направиш, преминавайки от залите на африканските култури, към залите на близкоизточните и – писах за „красивите думи“, там имаше арабски съответствия. Ще кажете, има ли нещо по-несъвместимо от арабските(мюсюлмански)ценности и собствено азиатските(будистки, конфуциански, шинтоиски)? Добре, съвместими са като естетика. Можело ли тогава да съществува фигурата на вярващ артист? Ами може, всичко може.
Тогава, когато се изграждали павилионите за Експото от 1970-та, в архитектурния проект е участвал Кензо Танге. Павилионите изразявали идеята за „Big Roof-дизайн“, която, казват, сега е визуализирана в големите китайски градове. Е, в една от сградите на осакското изложение е трябвало да бъде инсталирана скулптурата на Таро Окамото, учил през 30-те философия в Сорбоната и, разбира се, силно повлиян от Пикасо и художниците от неговия кръг. Нормално е да ми напомни Жоан Миро.
Но Сакьо Комацу е имал по-различни асоциации – той се е сетил за култовия роман на настоящия губернатор на Токио Шинтаро Ишихара „Season of the Sun“, издаден през 1955 г. Този роман белязва развитието на японските субкултури до ден днешен. Бях писала за по-скорошен сборник разкази на Ишихара и там постнах съвместна снимка на Шинтаро Ишихара и Юкио Мишима от 1956 г. За Мишима знаят всички, за братята Ишихара – не.
Така или иначе, романът на Ш.Ишихара е култов. И писателят-фантаст, прочул се по света с романите „Потъването на Япония“ и „Денят на възраждането“ – Сакьо Комацу, като видял скулптурата на Окамото, възкликнал, че му напомня за романа на Ишихара, ако трябва да уточня, за някои еротични сцени в него. Според мълвата, Окамото, като чул за това възклицание, решил да назове творбата си „Кулата на слънцето“.