Медии и власт

20 декември 2008

Трябва ли кандидат за депутат в национален или местен парламент да отчита всяка стотинка, дадена за предизборна агитация? Естествено. Но е по-важно да декларира откъде е дошла тази стотинка. Защото, ако се съсредоточим върху отчетността като такава, рискуваме да забравим поради какви причини тази отчетност е толкова важна. А точно това става като прилагаме отделно взети законови разпоредби буквално, без да се питаме за причините, довели до приемането им и без да ги свързваме с други нормативни актове.

Май хванах проблема за краката, тръгнах отзад напред. Направих изводите преди да съм разказала история, както повеляват журналистическите традиции. Но това не е по непредпазливост, признавам си го (каквото признание едва ли ще направят журналистите, ако след време някой им потърси сметка защо пренебрегват основната си функция – да дават обективна информация, и ще си измият ръцете с изтърканото „ами аз така ги виждах нещата, нямаше откъде да знам“, та ни разказват някакви истории, къде достоверни, къде не, но си мислят, че с добре разказаните истории си вършат добре работата, нали за това им се плаща). Не умея да разказвам истории. Но ще се опитам да разкажа за истински съдебен процес. Относно предизборната агитация, медиите и финансовата отчетност на предизборната кампания.

Един (опозиционен) кандидат за депутат в местен орган на власт публикувал в личния си блог картинка, даваща представа за агитационната му листовка. И тъй като блогът бил личен, постнал е съобщението от личния си компютър, свързан с домашен интернет провайдър, той не отразил този факт в отчета за изразходвани за кампанията средства. Да, ама избирателната комисия заподозряла нередност, подала сигнал и съдът преценил, че е извършено нарушение на избирателния закон. Неуспелият кандидат-депутат е осъден да заплати глоба. Къде се е случило това? Познайте. В гр. Уляновск, Русия. A propos, блогът е хостван на сайта LiveJournal, неотдавна продаден от американските си собственици (SixApart) на руския олигарх Мамут с обещанието да няма ограничения за свободата на словото. Сайтът поддържа и платени блогове, но огромното мнозинство са безплатни. Съгласието за разполагане на рекламни банери в личния блог дава някои предимства за ползвателите. [При прохождането си сайтът изповядваше веруюто, че всяка реклама е нежелана. После беше купен от SixApart, а след като се сдоби с руски собственици, за известно време нямаше опция за безплатен блог без банери. Поради организираната опозиция на ползвателите, тази опция бе възстановена, но със силно орязани възможности за избралите я.]

Ако някой се интересува, глобата е приблизително 715 дол.

В руските медии акцентът, разбира се, се поставя върху проблема за използването на личния блог като средство за предизборна агитация и съответно – върху еднозначното третиране на блоговете като масмедия. Въпросът е твърде теоретичен, за да има който и да е съд последна дума по темата, без в обществото да е постигнат консесус по него. Това, което е в компетенциите на съда, е да реши дали е нарушение на изборното законодателство неотчитането на вложени лични средства в предизборната кампания. И то такива средства, които са обичайни за ежедневието на кандадата, средства, които той би изразходвал дори да не беше се кандидатирал. Интересно, ако ставаше въпрос за кандидат от партията на властта, щеше ли избирателната комисия (и съдът впоследствие) да отчете това като закононарушение? Така или иначе, присъдата е налице.

Междувременно преди ден Канал 1 на Руската телевизия е излъчила мултипликационен филм по приказка на Леонид Филатов от средата на 80-те, времето на перестройката („Сказ про Федота-стрельца, удалого молодца“). Пресата се чуди дали авторите на филмчето неволно или умишлено са засилили антиправителствените детайли, но очаква отзвук. Какъв характер ще има този отзвук, дали ще е по-силен в обществото или като властови реакции от типа „СЕМ да се самосезира“, е рано да се каже.

Справедливост

16 декември 2008

Съдът в Берлин реши, че има достатъчно данни, но след повече от 60 години няма как да има изрични доказателства. Поради това искът за клевета, съдържаща се в твърдения на съвременен писател, се отхвърля. Точка. Няма доказателства, но това не е основание твърдението на писателя да се обяви за клеветническо.

Историята има много нравствени измерения. Ищецът е артист, може би най-възрастният артист на планетата – на 105 години и още живее. И този патриарх твърди, че е набеден. Но съдът отхвърля иска. Йоханес Хеестерс отрича, че е пял пред управата на концентрационния лагер в Дахау. Но от 1935 г. холандецът се ползва с голяма популярност сред тогавашните(нацистки) управляващи кръгове в Берлин и се преселва в Германия. През 1941 г. посещава лагера в Дахау. Няма доказателства, че е пял пред командването на лагера. Но няма доказателства и че не е пял, намира съдът в Берлин. Искът за клевета се отхвърля.

Празници и кризи

16 декември 2008

Еленко прави анкета относно кризата. И моят отговор, като неговият, е „по-скоро да“. Откакто прочетох, че писанията за кризата въздействат върху самочувствието на хората, почнах да обръщам повече внимание на писанията за кризата – аджеба, хубаво ли е да се плашат хората с кризата като с Дядо Торбалан? Ми то може и да няма криза, а?

Обаче Еленко задава един малко по-отвлечен въпрос – последният: „Не мислите ли, че шума[вероятно има предвид „шумът“-б.м.] по Коледа е по-малко тази година?“. Не мисля. Т.е може и да е по-малко, но е достатъчно. И тази година по медиите, де що стане, все се свързва с предстоящия празник. Всяко събитие или съответства на истинските_ценности, или им противоречи. А истинските_ценности са зададени от празника. Все едно тия ценности цяла година си стоят прибрани в кутията под кревата и биват изваждани на празника, избърсани от прахта и окичени на елхата, за да се сетят всички, че ги има. Е те тоя тип шум ми идва в повече.

Днес в автобуса, на път към работа, на седялката зад мен седна старец. Нормален старец – ни по-добре, ни по-зле облечен от повечето старци. Ни по-зле, ни по-добре изглеждащ. И между спирките този старец с пазарска торбичка оплакваше нечий син. Не своя, вероятно, защото го оплакваше от името на майка, загубила чедото си. Седеше си и оплакваше. Между спирките, когато автобусът спреше, той млъкваше. Да ме прости господ, но нямах сили да издържа тая мъка, споделена от стареца. Станах и отидох в другия край на автобуса, където нямаше свободни места, но аз и не исках да сядам. Нямаше как да седна. Не беше редно.

Вечерта по „Цариградско“ профучаха две линейки с включени сирени. Това обрамчи днешния ми предпразничен предкризисен ден.

Усещането за криза няма много общо с реалните размери на кризата. И празниците нямат много общо с истинските_ценности. Така ми се струва.