Автор: Стефан Одьоги. Завършил литература в Париж, преподавал в САЩ, сега чете лекции по история на изкуствата и киното във френската столица.
Романът излиза в „Галимар“ – издателство, което навремето упорито отхвърля ръкописите на Борис Виан. Но това нищо не значи. „Не значи ли?“, питам се и вдигам поглед към небето в очакване на знамение, което да ми подскаже отговор, и виждам невероятно красив облак – купест, по класификацията на Хауърд, вероятно. Сиво-синкав в основата си и сияйно пухкав, крехък като печурка нагоре, където последните слънчеви лъчи обагрят в пурпур очертанията му.
Високо и ниско, възвишено и долно, елементарно и загадъчно, преходността на вечното и вечността на ефимерното, трагедията на ежедневието и баналността на трагедията – всичко това Стефан Одьоги вмества в своята „Теория на облаците“. Типичният, по френски, стремеж към изящество. Типичната, по френски, недоизказаност, многословност, забулваща възможните тълкувания – ако разчетеш повече неща, отколкото авторът е вложил, толкова по-добре; ако не видиш нарочната многопластовост, остава ти удоволствието от леко пикантната нишка в сюжета.
Доколко преводът предава всички нюанси в авторовата реч? Не знам, не владея френски. Книгата в превода си на български се чете леко. Предвид склонността на французите към измисляне на свои думи, разточителни метафори и прочее украшателства – подход, изискващ 2-3 столетия, за да придобие собствен смисъл, – та предполагам, че не е лесно да се преведе каквото и да било художествено четиво от френски на български (особено пък в наше време на забележима вулгаризация на родната ни реч). Кой може да си позволи да седне и да копае текста месеци наред, за да получи читателят адекватна представа за оригинала? Кой би му позволил? Ама да не зачеквам тази тема, да се върнем при облаците.
Романът на Стефан Одьоги се рее между предвикторианския квакер Люк Хауърд, ексцентричния лорд Абъркромби, напуснал тленното си тяло през епохалната 1917 г., модния дизайнер Акира Кумо, преживял катарзис в Хирошима през 1945 г., семплата на пръв поглед парижка бибилиотекарка Виржини Латур през 2005 г. Това са персонажите, около които е изплетена въздушната паяжина на фабулата. Фабулата е нещо ефимерно, нещо имагинерно, нещо, което зависи повече от читателя, отколкото от автора – това е, което ми харесва във френската литература. Финтишлюшките са досадни, но без тях фабулата ще се разпадне, а без фабулата нищо няма да остане. Защото тя – фабулата, е прозрачната завеса, прикриващо-откриваща смисъла на изреченото чрез нея. Красотата на немската литература е в преодоляване на езика – буквално. Красотата на френската литература е в преодоляване на езика – надникването зад него. Харесвам ги едновременно. Рецензия в The Washington Post прави паралел между романа на Одьоги с този на Келман („Измерването на света“ – да даде господ здраве най-после да го дочета!, но паралелът се набива в очи от само себе си). Това беше вметка – и не съвсем. Одьоги отделя няколко страници на Гьоте, Йохан Волфганг фон Гьоте. И той се увличал по теорията на облаците, според фабулата. Едва ли немската нишка е току-така. Най-малкото, задачата й е да намекне за повратите в историята. А какво е историята, ако не намек за преходността на всичко, което сега ни изглежда важно.
(Голяма скоба: Сега ни изглежда важно да казваме „нашата колега“, защото правилната граматически форма „колежка“ ни звучало сексистки подигравателно. Ще споделя, че на мен сексиксистки подигравателно ми звучи мъжкият род, употребен спрямо жена или девойка. Кой крив, кой прав, бъдещето ще покаже. Евентуално. Някой ден).
Ама нищо не открехнах от сюжета на „Теорията“? Няма и да го направя – не пиша издателска рецензия. Ако пишех нещо такова, много щеше да е лесно – питайте Google, ще видите. Всяко издателство, било то „Факел“, било то подкрепено от френското Министерство на културата, гледа да направи продукцията си продаваема. Пък рекламните специалисти казват, че книгите и саламът се рекламират по един и същ начин.
Всъщност, какво толкова да им четеш на книгите, които могат да бъдат промотирани като салами? (Не че саламите са нещо осъдително. Обаче подходът на рекламистите силно ме смущава).
Е, ще ви кажа, че „Теорията“ няма вкус на салам. Но със сигурност Одьоги обича вкусните неща.
P.S. 1. Интересно, че и в „Теория на облаците“ става въпрос за Хирошима. Както и в „Степни богове“. Любопитно е да се съпостави подхода към темата.
2. Интересно, защо от издателството са се спрели точно на този шрифт? За да докажат, че все си е друго нещо хартията, предполагам.
P.P.S. Въпрос, произтичащ от „Теорията“: докъде може да се стигне с аналогиите между очевидно несвързани неща? Допустими ли са метафорите като доказателствено средство, така да се каже? Доколко природната хармония ни позволява да обосноваваме човешките си действия със законите на естеството?
Красиво наблюдение: “ И въпреки че става дума за точни, но неумели копия на японски и китайски майстори, Ричард Абъркромби веднага вижда в тях свои братя. За него е очевидно, че тези художници рисуват телата, както в Европа – пейзажите, и че рисуват пейзажите, като че ли са тела. Нищо не изпъква, нищо не е пренебрегнато, нищо не липсва.“ (с. 200).

Кроспост от „Аз чета…“

За да бъде една страна привлекателна като място за живеене, трябва да се даде възможност на всички съзидателни сили в икономиката, политиката, бизнеса, обществения живот да участват в процесите, случващи се във всички тия области, трябва да се създадат механизми за цивилизовано сътрудничество, за конкуренция и механизми за решаване на възникналите конфликти. Либерализацията на обществения живот и утвърждаването на инстуционалните механизми на демокрацията са ключови инструменти за иновационното развитие на икономиката и социалната сфера. Отговорност на управляващите е да осъзнаят ролята си в този процес, значението на демократизацията за бъдещето на страната. Политическият елит трябва да направи своя избор между „комфорта“ на сегашното си привилегировано положение и рисковете от по-голяма конкуренция по отношение на властта в името на дългосрочната перспектива на страната. Задължително условие за демократизацията е утвърждаването на независимостта на масмедиите, усъвършенстването на системата на разделение на властите, стимулиране на развитието на гражданското общество.

Ако се чудите какъв учебник цитирам, ще ви разочаровам. Нищо не цитирам, а резюмирам заключението на доклада, представен миналия декември от Иститута за съвременно развитие (начело на чието настоятелство е руският президент Дмитрий Медведев).

В отговор Институтът за обществено проектиране (sic!), свързан с партията „Единна Русия“, вчера е представил пред Либерално-консервативния клуб(sic!) „4-ти ноември“ собствен доклад с малко по-различни изводи. Констатирано е, че руската политическа система трудно може да бъде наречена либерална, че губернаторите се назначават по схема, подобна на схемата, по която се назначаваха първите секретари на областните партийни комитети навремето, че се имитира вътрешнопартийна демокрация, че с милицията все така е по-добре да си нямаш работа, че масмедиите приличат на най-добрите образци от времето на Брежнев. Обаче „декратизацията на руската политическа система не може да бъде приоритет“, е заключението на доклада, според вестникарски публикации. Разпространяването на демократичните практики е „вредно и няма основания“. Приоритет е ефективността на държавното управление.

Заместник-директорът на Института за обществено проектиране(ИнПО) Михаил Рогожников казва: „Съществуващото ниво на демокрация в Русия е достатъчно. Демократизацията далеч не е единственият път към ефективната държава. Това не означава, че докладът е насочен против демокрацията. Просто, преди да се демократизира, трябва да се изградят работещи държавни иституции“.

Председателят на Управителния съвет на другия институт – този за съвременно развитие, Игор Юргенс казва, че сред управляващите има достатъчно противници на идеята за необходимостта от демократизация. Той вметва, че може да се мине и без разширяване на демократизацията, може да се живее и така, но „това ще бъде много кратък живот“.

Впрочем, не Юргенс, а Рогожников ръководи институт (естествено, става дума за същия ИнПО), оторизиран да разпределя президенските грантове за неправителствените организации в Русия.

Право и права

10 юни 2009

Предполагам, много хора ще се подпишат под твърдението, че правото (разбирано като законодателни актове) може да нарушава права. Предполагам, че не са единици тези, които биха съотнесли горното съждение към областта на авторските права. Предполагам, че не съм само аз тази, която смята, че прилагането на нормите, регулиращи авторското право, все повече се отдалечава от равновесната точка. Няма да скрия, че се радвам на избирането на един от шведските депутати в Европейския парламент. Дай боже, това да е началото и в крайна сметка нещата да си дойдат на мястото.

Разбира се, обективирането и разпространението на информацията са скъпи начинания. Разбира се, тези, които са се заели с тази общественополезна дейност, трябва да бъдат възмездявани. Но не повече от възмездяване. Не ли? Защото проблемът не е само в парите. Асошейтед прес си иска печалбата, то е ясно. „РИА Новости“ обаче е държавна агенция, главната цел на съществуването й е „оперативно да осветява събитията в Русия и зад граница„, а не толкова да носи печалба. Ама и те са подхванали борба за защита на авторските си права върху новините. Днес руското министерство на информацията изглежда е разгледало законопроект, който да провъзгласи новините за обект на защита от закона за авторското право, т.е. да даде право на агенциите да решават кой и каква информация има право да разпространява. Ама такова тълкуване се дължало на неизчистените формулировки в проектозакона, казва юрисконсултът на „РИА Новости“.

Off topic. Вчера получих верижно писмо от Мария Вирхов с молба за включване в кампанията по защита на Артьом Лоскутов. Накратко, става въпрос за млад човек, студент, художник, член на групата БПП („Бабушка после похорон“ или „Баба след погребението“), един от вдъхновителите на „Монстрация“ (карнавално шествие навръх Първи май, отличаващо се с абсурдни лозунги от типа на „Ъ-ъ-ъ“, „Таня, не плачи“ и пр.). Преди тазгодишната „Монстрация“ родителите на Артьом са били поканени на беседа в милицията и им било обяснено, че синът им членува в секта, чиито членове се занимават с подпалване на котки и кучета. Изложбата, организирана от БПП, също била посетена от служители в службите, кураторът Константин Скотников (член на групата „Сини носове“, емблематична за съвременното руско изобразително изкуство) също бил повикан на „събеседване“ в милицията. Събеседвали са и със самия Артьом, а след като в иницииран не от него телефонен разговор Артьом имал нахалството да поиска официална призовка за втората беседа, бил спрян от цивилни лица на улицата, чантата му била изсипана в багажника на цивилен автомобил и неочаквано сред нещата, оказали се в багажника, било установено наличието на пакетче марихуана с тегло 11 г. (ще рече, „голямо количество“, съгласно закона). Естествено, последвало обвинение. Били привиквани родителите на свидетелите на защитата (които твърдели, че пакетчето не било в чантата на Артьом преди претърсването) и т.н. Последвала активна международна компания в защита на Артьом (напишете му името в Google и ще видите мащабите на тази кампания). Днес намерих в пощата си следното писмо от Мария Вирхов:

dear friends,
artem loskutov was released on recognizance this morning. we already know – it works
thanks everybody who signed the petition
the trial is yet to come, but he’s not alone in it
thank you!

Анархистите ли казваха, че ако от изборите зависело нещо, щели да ги забранят? Е, заради това не съм анархист. И Джонатан Меезе не е. Поне той така казва. Но не знам дали някой го е питал дали гласува. Аз гласувам. И не намирам, че това(избирането) е лесна игра. Пък за Меезе лесна или трудна, всичко е игра и играта е, според него, естественото състояние на нещата – националсоциализъм, комунизъм, демокрация, всичко е игра и отношението ни към тия работи трябва да е като към представление, пърформанс. В смисъл: различно си е, но нали вече сме минали през тези етапи и сме видели, че нищо от това не струва, да вървят по дяволите. Сега не можеш да изкараш хората на улицата да направят революция, смята Меезе, сега изкуството е това, което прави революцията и е време за диктатура на изкуството. „Голяма глупост – ще си кажете, – диктатура на изкуството!“. И на мен така ми изглежда, ама то може да е поради слабия ми немски – да не съм дочула, да не съм доразбрала… Не че не се случва и на български да ти говорят, пак да не доразбереш (като например, не разбирам, как така няма да гласуваш, даже да си мислиш, че няма за кого да гласуваш. Ама това е друга тема). Не си падам по революциите (макар че съм фен на Меезе). Затова гласувам. И приемам гласуването много насериозно.

Ако ми позволите обаче, сега ще ви предложа едно несериозно гласуване.