Когато

31 октомври 2008

Когато юрист защищава някаква теза, то не е, защото вярва в нея. Защищава я, защото законът го задължава, ако е прокурор или адвокат. Понеже юристът много добре знае, че съществува поне още една теза, която има точно толкова право на съществуване, както и неговата. А пък съдията решава дали и в каква степен да даде предимство на едната или другата теза. Не да повярва в нея, а просто да премери коя законова норма, на която се позовава някой от спорещите, в дадения случай е по-важна за обществото. Пък обществото би трябвало да има някакви механизми, по които само да подскаже какво в момента е по-важно за него. Но това е друг въпрос.

Когато един юрист защищава някаква теза, защото вярва в нея, той престава да бъде юрист и става активист (респ. политик). Поне в конкретния случай. В което няма нищо лошо.

Някои се възхищават от лекотата, с която Обама елиминира възможността за расови конфликти като тема за дебат в предизборната борба. Но активисти на афроамериканските организации го упрекват в наивност. Те са убедени в победата на Обама и заявяват, че загубата на изборите от чернокожия кандидат може да се случи само поради манипулиране на резултатите и подмяна на вота. „Ако победата на Обама бъде открадната, чакайте размирици“, заявява Гари Оуенс от „Черните пантери“. Да речем, че „Черните пантери“ са екстремистка организация, но същото едва ли може да се твърди за Джеси Джексън, който казва: „Ще отговорим с гражданско неподчинение“.

След осуетения опит за покушение над Обама, казват, напрежението вече е видимо – в най-чувствителните градове е увеличено присъствието на полиция и агенти на ФБР, което допълнително налива масло в огъня, защото се възприема като натиск върху избирателите. Според правозащитници малобройните, но добре организирани сдружения на белите също се готвят за противодействие при евентуална победа на Обама.

В резюме това са впечатленията на Маурицио Молинари – пратеник в САЩ на италианския в. „La Stampa“.

ООН

27 октомври 2008

Вече близо седмица се каня да поствам този линк:

Някой може да е забелязал прегледа на печата, направен от агенция „Фокус“ на 23-ти т.м.: „Още преди да са се успокоили страстите около скандалното интервю на Джон Болтън“ и т.н. За какво интервю става дума? Франкофоните могат да си го прочетат, ако вече не са го направили.

Пред швейцарския вестник „Le Temps“ бившият посланик на САЩ споделя, че ООН е организация, неспособна да вземе каквото и да било решение относно сигурността на нашия свят. И други неща споделя. Но не владея френски, а домашният ми преводач категорично отказва съдействие, така че – давам линк (и т.н.). Интервюто е интересно.

Не знам как е с вас, но като прочета/чуя някоя книга, ми става любопитно как другите са я възприели. Защото преди да споделиш собствените си впечатления, редно е да отсееш личните си възприятия от действителната стойност на книгата, да си дадеш сметка за това и да предупредиш читателя на отзива за пристрастията си, да признаеш в какво оценката ти не претендира за обективност, пък той, читателят на отзива, ако е любознателен, ще прочете творбата, само за да се съгласи с теб или за да заключи, че си написал пълни глупости ))

„Искрено ваш Шурик“ е преведена на български. Романът е обявен за най-добрата руска проза през 2004 г. Но колкото и да е странно, трудно намирам рецензии както в Google, така и в руските търсачки.

Тази книга не е това, което изглежда. Издателската рецензия споменава, че Улицкия преди пишела сантиментална проза, а в този роман иронизира тематиката на предишните си произведение и разкрива таланта си с пълна сила. Без съмнение, иронията извира от всяка страница. Отначало даже ме дразнеше, защото приемах сарказма като презрение към героите. Обаче не е. Иронията е средство, лекарство, туширащо ужаса от осъзнаването на тоталната безсмисленост на битието.

Героят си съсипвал живота, защото бил безхарактерен, водел се по ума на хищни самки и изобщо – хамлетовска неспособност за действие. Нали се сещате за онази статия на Тургенев, която обявява Хамлет за излишен човек поради склонността му към рефлексии, а този, който е нужен на обществото, е Дон Кихот, защото смело се втурва в битки, които par excellence са си causa perduta. Ама се втурва, пък Шурик не ще. И в какво вижда авторката „причинно-следствените връзки в поведението на героя“? Според автора на рецензията, достоверността в социално-психологическите обосновки не е достатъчна. Да, героят е отгледан от властна баба и самотна майка; да, той не е способен да създаде пълноценно семейство; да, той се разпилява по случайни връзки. Няма я голямата, пълнокръвна любов. И главното – Улицкая не прави дисекция на душата на героя си и не обосновава защо, аджеба, той е такъв мухльо.

Да де, ама защо всички се подвеждат по повърхността и обявяват героя за мухльо? Ако беше мухльо, щеше да се ожени, нали? Две-три млади дами полагат неистови усилия да го заведат в гражданското. Пък той и дума не дава да се изрече такова нещо. Защото е увреден, както мисли уважаемият рецензент? Хайде бе! Просто Шурик се стреми да запази самоидентичността си. Това е. Защото съветското общество (действието се развива основно през 70-те-80-те години на ХХ в.) е крайно алиенирано и със семейство или без, никой не е щастлив. Улицкая не прибягва до похвата на Лев Толстой, който въвежда образа на Левин, само за да даде контрапункт на по женски безмозъчната Ана Каренина. В „Искрено ваш Шурик“ няма контрапункт. В романа на Улицкая всички са нещастни по своему (с някои изключения: две-три героини, които излизат от повествованието с намека, че вече не се чувстват нещастни. Е да, едната се появява накрая, за да забие последния гвоздей в ковчега, уф, да произнесе своеобразна присъда, за която всички се изкушават да се хванат: „…нещо като светец, обаче е такъв мухльо“).

Вече съм го казвала – харесвам книги, написани с любов към героите. Каквито и да са тия герои. Но разбирам, защо Улицкая няма куража да го направи. Ако не друго, романът можеше да се обърне на трагикомедия – при положение, че авторката не е сигурна дали иска да каже всичко, което мисли. Щото, знае ли човек?

Та затова няма и рецензии.

P.S. Четох романа в оригинал. Нищо не мога да кажа за превода.

P.P.S. Кроспост от „Аз чета“

Драпа

20 октомври 2008

Няма грешка – нито „дрипа“, нито „драпам“. Драпата е ода, изпълнявана от скалд. Ако не знаете какво е „скалд“, няма да го научите от нашенските медии. Даже от новите предавания на Re:TV няма да го научите, защото:
– „Стюардесите“ са ангажирани най-вече с вписването си в сценария; същността на информацията, която препредават, изпада в оркестъра;
– Професорите легитимират визуалното си поп-арт репродуциране чрез езика на Августин Блажени: език, дето който зецепва – мре от скуката на преповтора, който не е в чата – няма и да се кънектва.
Няма лошо, просто мейнстрийм в културната тематика на медиите. Гледам, в Русия почнали да издават lifestyle-списание за поезия. Главната редакторка смята, че читателят няма начин да не се обърка из интернета, из собствено литературните издания и мероприятия; заявява, че на читателя му трябва ярка картинка, за да схване като какво ще да е това „поетът“ – та се налага да го преформатираш този поет по тертипа на медийните звезди, да му спретнеш фотосесия, интервюнце, корица, PR… абе да е по-шаренко там, да хваща око, пък за другото – „кой му пука“, важното е да се харчи.
Хубаво. Ще си купиш такова списание, ще го метнеш на задната седялка заедно с „Луксозни имоти“ и/или „Golf World“. И ще стискаш палци да не вземеш да качиш някой луд, който да те емне с разговори за метрика и тропи. A propos, в тая криза, такова изхвърляне не идва ли малко вповечко? Трябва да си голям авантюрист, та днес да предпочетеш инвестиции в съвременна литература, мисля… И съответно – да инвестираш в lifestyle-медия, промотираща арт-продукти. [Ха, Люсиън Фройд пак продал за близо десет милиона! Пък икономистите ни плашат с финансова криза – к`ва криза, к`ви 5 лева! Хората имат нужда да харчат за нещо, което не могат да пипнат. Имат нужда да хвърлят цяло състояние, за да „притежават“ отвъдното. Кой казва, че пазарът и духовността са антоними?]
Цао Пи, вярно, отбелязва: „На стиховете и одите им трябват украшения“. Един вид, оправдава гланцираните корици на литературните издания. Но казва още: „Изящната словестност е голяма работа в държавното управление [курсивът мой], нетленна, процъфтяваща работа. Човешкият живот си има своя предел, славата и радостта свършват с края на човека, те са ограничени от времето и не можеш да ги сравниш с изящната словесност, която е безкрайна“.

„Угнетен постекзистенциалист и вглъбен беглец при ‛примитивните“ африканци и мексиканци, на 9 октомври т.г. Жан-Мари Гюстав льо Клезио получи Нобелова награда за литература като „автор на поетичното приключение и чувствения екстаз, изследовател на човешкото отвъд и под господстващата цивилизация“.
Този път изненадани от избора на Шведската академия нямаше“,
казва Марин Бодаков.

Има-има. „Името на поредния нобелов лауреат по литература предизвика предсказуемо недоумение, отчасти преминаващо във възмущение“, контрира Виктор Топоров. И не защото Льо Клезио е слаб автор. А „защото световното значение на литературата катастрофично падна както в пространството над езиковите бариери, така и в отделните езикови ареали. Защото в милионни тиражи се изкупува само ширпотреба. Е, и защото отборът, в който са лидери и солисти Джоан Роулинг и Дан Браун, това вече не е световният dreamteam, а нещо съвсем друго. Или по-скоро, това е някаква друга игра. И нобеловият комитет категорично отказва да я признае за олимпийска дисциплина. А прави поклон пред заслужили ветерани или отчаяни маргинали, или пред заклети лузъри. В особено „сполучливи“ години, като сегашната, прясноизпеченият лауреат притежава и трите характеристики“.
Ама за такива неща не се говори в медиите. Хем са отвлечени, хем не са нито шарени, нито лъскави. И разни други неща не са.

Папие-маше

12 октомври 2008

Танк от хартия:

или Силата на пресата.

Силна ли е пресата?

Нямам спомен като дете народните приказки да са ме плашели. При все сеченето на глави било на лами, било на черни арапи (вж. приказките за Крали Марко), нямам спомен това особено да ме е впечатлявало. Докато приказките на Андерсен и на Оскар Уайлд ме разстройваха. Но това са авторски приказки, те са малко по-друга работа, целта им е да въздействат в определена посока. Народните приказки имат много повече функции – не е току-така, че са предмет на изследване от толкова много науки и задават разнообразни дискурси, в малка част от които се опитват да се вместят и авторските приказки.
И, както казва една майка, запитана от журналисти, „едно време на никого не му идваше на ум, че народните приказки пропагандират насилие“. Да, ама сега ни идва на ум. На мен, собствено, това ми дойде на ум, когато започнах да превеждам руски приказки, които не са минали през перото на Алексей Толстой. Писателят, разбира се, е направил чудесни обработки, от които са произлезли прекрасни приказки, но приказки – повече авторски, отколкото народни. Както и да е, възможно е фолклористите да оспорят думите ми и, възможно е, веднага да се съглася с тях.
Проблемът ми сега – след като съм вкусила от дървото на познанието и знам, че насилието си е насилие и е нещо лошо дори само като странична тема в приказка: дали да съдействам децата да се докоснат до тази тема чрез моите преводи? Да цензурирам ли текста, създаден от поколения наред, или да оставя сцените на насилие с надеждата, че децата няма да ги приемат като такива? Нали едно време никое от приятелчетата ми не гледаше буквално на кръвопролитията, които си устройват халата и юнака. Днешните деца други ли са?
Впрочем, психолози твърдят, че насилието в приказките просто дава на децата информация, че има и такива неща в живота, че това ги подготвя за отпор срещу злото и по никой начин не пропагандира агресивни форми на поведение. Да, ама нали сте чували хита на Rammstein „Mein Teil“? Нали знаете, че песента е инспирирана от делото срещу канибала от Ротенбург, който дал обява, че търси доброволец, съгласен да бъде убит и изяден. Един инженер от „Сименс“ се отзовал на поканата. Та. Канибалът бил обсебен от „Хензел и Гретел“. От осемгодишен мечтаел да осъществи замисъла на вещицата.
Може да проявявам малодушие, но ще цензурирам приказките. Какво ще кажете?

Blogged with the Flock Browser