Синдромът „Труман“

29 ноември 2008

Ха познайте дали става въпрос за Хари Труман или за Труман Бърбанк. Ще ви кажа веднага, защото смятам да гледам „Поньо“. Пък и ми писна да пиша – я колко хубаво си беше като нямах време за блогване!

Едно време шизофрениците все си общуваха с Чоки. Сега участват в риалити-шоута. Ще рече: Труман е от филма, не от историята. Та психолози твърдят, че синдромът на Труман се разпространява като епидемия. Все повече пациенти се оплакват, че не живеят, а участват в реалити-шоу и някой не им позволява да излязат от него. Също така, твърди се, че не е „виновна“ само телевизията, но и Facebook, а още повече – YouTube. Д-р Джоел Голд от световно известната психиатрия на болницата „Белвю“ (Ню Йорк) споделя, че с него се свързал баща на момиче, убедено в невъзможността да напусне „шоуто“ по друг начин, освен като се самоубие. В Австрия пък жена твърдяла, че е ходеща уеб-камера.

Но д-р Голд не смята, че това е ново психическо заболяване, причинено от интернет, и не пледира, че трябва да се забрани YouTube. Освен това той уточнява, че не става въпрос за хора, които се стремят към известност, тъкмо напротив – те искат да бъдат оставени на мира. A propos, това не е ли още един аргумент в полза на защитата на анонимността в интернет? Не знам, просто ми хрумна.

Влакът на илюзиите

29 ноември 2008

Всяко общество си има своята представа за това, какво би трябвало да е то, за да осигури охолен живот на членовете си. Някой ми говореше за Zeitgeist: The Movie като ценен опит да се промотира поредна визия за идеалното общество. Поредната утопия.

Музеят „Аркен“ край Копенхаген предлага още един поглед към темата – изложбата „Утопия“ на китайския художник Цю Ансюн (китаистите да ме поправят, ако съм сбъркала транскрипцията – става въпрос за Qiu Anxiong). Всъщност, не е изложба като изложба според традиционните разбирания. Цялата експозиция се състои от автентичен китайски вагон от 60-те. 25 м, 42 т. Това е експонатът.

Който има път към Дания докъм 06.02.09, може да поседи във вагона и да види как се е променяла през годините китайската мечта за идеално общество. Ще „пропътува“ през онагледените представи на китайците за света такъв, какъвто е и какъвто трябва да бъде. Видеоимпресиите, прожектирани на мястото на прозорците, се опитват да изградят мостове между китайската култура и съвременните глобализирани реалности. Казват, огромни самолети са увиснали във въздуха – едновременно препращат към 11/09 и към китайските техники на рисуване с туш. Преминаване през времеви и културни граници, през религиозни и политически забрани.

1033_2820-1.jpg

Проблемът за новата утопия. Има ли я? Ако не, кой е заел мястото на идеите за идеалното общество, към което трябва да се стремим? Какъв свят ни показват медиите – истинския ли?; от него ли се оттласкваме, като тръгваме да търсим идеала?

Ни в клин, ни в ръкав се сетих за надписа върху оградата на училището ми. Беше в началото на 70-те, когато повечето от вас не са били родени и когато писането върху стени се наказваше строго. Та някой беше надраскал хипарския призив „Спрете света, искам да сляза“. Лозунгът стоя там няколко дни. Бюрократичната машина никак не е чевръста като я изненадат със спонтанни акции.

Хубавото е, че влаковете спират отвреме навреме на някоя гара, та може да се слезе.

Кастите

28 ноември 2008

Точно в деня, предхождащ кървавите размирици в Мумбай, ми попадна статия на тема „партията на властта е партия на висшата каста“. Ставаше въпрос за Индийския национален конгрес (ИНК). Не знам дали знаете, но Махатма Ганди и Джавахарлал Неру са представители на висшата каста – тази на брамините. Даже има приказка, че нещастията в семейството на Индира Ганди идват заради брачното съжителство с инородци. Както се знае, съпругът на Индира – Фероз Ганди, няма кръвно родство с Махатма. Нещо повече – той е парс, наследник на пришълци от Иран, последователи на Заратустра (от парсите произхожадат Фреди Мъркюри и Зубин Мета). Раджив Ганди пък се ожени за италианката Соня. И двамата загинаха в атентати.

Мисълта ми беше за кастите. Странно е, но в съвременното индийско общество кастите съвсем не са отживелица. Някои намират, че съзнанието за кастова принадлежност става особено ярко по време на предизборната борба. То бива умело използвано от партиите за мобилизиране на електората.

Та статията, на която попаднах преди дни, ми прозвуча като пълен анахронизъм. Защо, аджеба, ще ме интересува дали ИНК продължава да бъде партия на висшата каста? Стана ми любопитно само заглавието – да го припомня: „Партията на властта си остава партия на висшите касти“. Та в тази статия някой си индиец, не помня името и не знам какъв е, твърдеше, че ИНК загубва хегемонията си в индийското общество, защото остава глух за политическите искания на нисшите класи и на мюсюлманите. В момента премиер-министър на най-големия щат Утар Прадеш (родно място на Неру и Индира Ганди) е представител на кастата на „недосегаемите“ – лидерът на партията им Бахуман Самадж, г-жа Бехан Кумари Маявати. Няма да повярвате, но кастата на недосегаемите е най-нисшата каста (a.k.a. каста на далитите).

Буквално последното изречение в статията се отнасяше до мюсюлманите в Индия. Казаше се, че те все по-трудно приемат действията на основните институции в страната – смятат, че тези институции се оказват неспособни да защитят гарантираните на книга права на гражданите в една светска държава.

На другия ден съобщиха за ужасите в Мумбай. Не се изненадах. Не защото знам много за Индия, просто статията ме беше обработила (психически).

Семейството

22 ноември 2008

Вчера беше денят на християнското семейство. Без друго исках да пиша за Ландау, Лев Ландау – нобелов лаурет по физика за 1962 г. Тази година се навършва столетие от раждането му и 40 години от кончината му. По този повод в Русия се появи филм уж за него, ама не съвсем. „Посредствена комерсиална имитация„, псевдодокументална творба, както смятат някои. [Впрочем, резензията за филма съвсем не е отричаща, даже напротив, но цитираните определения фигурират в нея]. Позволено ли е на гения да изневерява на жена си? И не само да й изневерява, но и да смята за почтено да я държи в течение на всичките си забежки, и дори да „консумира“ връзките си едва ли не пред очите на нежната половинка. Такава е интригата във филма и това е основната тема в ажиотажа, предизвикан в руските печатни и електронни медии тия дни.

В програмата за представленията на „Комеди франсез“ е публикуван коментар на Лоран Мюлезен (драматург в театъра) за „Празникът“. Да вметна, че сюжетът се върти около 30-годишнината от сватбата на двама сицилианци. „За 30 години пространствата на властта, тяхното разместване и неизбежните им съпътстващи жестове са имали време добре да се сработят – казва Мюлезен. – Най-незначителната размяна на реплики – по повод какво е времето, дозата мляко в кафето, кои бистра да посещава бащата, зрението му, което намалява – всички те служат да се подхранва перверзното функциониране на този дует, любимият припев на укорите и на предупрежденията. И ако тази двойка устоява така добре на ерозията на времето, на разочарованията, то е защото, както във всяка добра перверзна схема двойката всъщност включва трима души“. Винаги има нещо трето, което крепи всяка двойка – детето, любовта, било, каквото било. Ако разсъждаваме така, коя двойка не е перверзна?

Главният въпрос е: кое е това, което кара двама души да изберат да живеят заедно. Какво значение има дали са си верни, дали единият доминира, дали връзката им е интелектуална или бездуховна, дали е регистрирана или фактическа, дали е традиционна или еднополова? В крайна сметка, важното е какво кара хората да живеят заедно. „Въпреки всичко“, както уточни вчера мой приятел. Да, въпреки всичко.

Нещо такова се канех да напиша. Междувременно отскочих до кварталното магазинче. Продавачката беше малко разстроена и сподели с мен:

– Знаеш ли, един от ромите от съседния блок влезе преди малко. Виждала си ги – от тия дето редовно си купуват бира и сядат на масичките отпред да я пият, и седят с часове. Та питам го как е. А той казва: „Дъщеря ми се ожени вчера“. „На колко е?“, питам. А той: „На 14“. Ужас!

– Да – съгласявам се, че е ужас, защото и аз не го намирам за редно (законодателят е дал правилно решение в Семейния кодекс).

– При тях тези традиции са много здрави – заключава продавачката.

– И той какво? – питам. – Щастлив ли е?

– Не – възразява ми. – Направо му се ревеше.

Традициите вече не са това, което бяха. Бракове, съжителства, деца, осиновяване – всеки драпа да промени правилата, да придърпа чергата към себе си. Но главният въпрос е: защо хората избират да живеят заедно – въпреки всичко? Някои го наричат любов. Ама и те не могат да ти кажат какво ще да е това. И слава богу!

Геният

16 ноември 2008

Едно време не беше така. Или просто имах повече време. Сега се старая да отделя някоя минута за судоку, за да не затъпея съвсем. И ако падне сгода, да прочета суфийска или будистка притча. Разбира се, притчите имат смисъл коренно различен от всичките тълкувания, за които ние (християнски възпитаните) можем да се сетим. Но точно там е сладкото – да помниш, че всичко има някакъв друг смисъл, непостижим за теб по чисто гносеологични причини (щото няма как всичко да знаеш, нали?). Когато ходя на театър, гледам предварително да прочета пиесата, за да усетя удоволствието от срещата с по-различна трактовка на проблема. Чели ли сте „Претенциозните глупачки“ на Молиер? Трябва да съм образцов зрител, който хем знае за какво става въпрос, хем е табула раза откъм история и методика на прилаганите техники и хватки. Ще рече – целта ми е да уловя чистата идея без да знам дали средствата за представянето й са новаторски или не, важното е адекватно да изразяват нова идея или нов (за мен, така е, вярно) поглед към важен (пак за мен, че как иначе?) проблем. Прочетох „Претенциозните глупачки“. Прочетох, че вместо тинейджърки ще гледам най-възрастните артистки от трупата на „Комеди франсез“. Това ме шокира. Както и фактът, че четири от ролите ще се изпълняват от двама – при положение, че във финалната сцена всичките четири персонажа трябва да са на сцената едновременно. Но – добро хрумване на режисьора. Да си призная, никак не обичам диското и съм предубедена към естетиката на този стил. Но без съмнение попадението е точно – диското (и намекът към „Ах, този джаз“) – да, добър опит замисълът на Молиер да се преведе на езика на съвременния зрител. Е да де, не знам дали това се отнася до българския зрител, но слава богу!, на наша сцена може да се види нещо, което не е правено за т.нар. „българска публика“.

А, да! Не видях интелектуалци сред публиката. Понеже бях от първите, които си купиха билети, седях на доста „престижно“ място. И – около мен нямаше хора с интелектуално излъчване (включвам и себе си). На съседните кресла се бяха расположили хора, очевидно учещи_в или завършили Френската, но без никакъв афинитет към театралното изкуство. Жалко. Представлението беше великолепно (като за нашата действителност). Може би – средно като за европейската културна реалност. Но нима нашите интелектуалци имат възможността регулярно да се наслаждават на най-доброто по световните сцени? Защо ги нямаше в салона оня ден? Защото чули, че това не е последен писък на модата и са решили да не си подбиват реномето като присъстват на не_мейнстрийм събитие? Че те на какво мейнстрийм събитие присъстват, ако смея да попитам?

Загуба голяма за хората, които биха оценили, но не са видели. Изгубено време за тези, които са видели, но не са разбрали.

Ако искате да ме попитате дали аз, след като съм видяла, съм разбрала, питайте смело.

P.S. Този пост тръгна като нещо съвсем друго за съвсем друг блог, но се изроди в този вербален буламач. Така или иначе – исках да напиша за представлението на „Комеди франсез“ на 14.11.2008 г., петък. Беше великолепно.

Родителството

8 ноември 2008

„Няма по-отговорно нещо от това да бъдеш родител“. Клише, подобно на тия: „пушенето е вредно за здравето“, „спазвай правилата за движение по пътищита“ и т.н. Все истини, с които всички са съгласни, но всеки си живее, както си знае. Често дори не си даваме сметка, че вредим на най-скъпите си хора.

Прокуратурата в Милано е повдигнала обвинение срещу родителите на 12-годишно дете за причинените му психически страдания по време на бурния развод. Всеки от любящите родители се опитвал да привлече детето на своя страна, карали се пред него и се засипвали с взаимни обвинения. Според прокурора, това е предизвикало синдром на тревога и депресия у детето поради невъзможността да прояви лоялност и към двамата родители, което е довело до проблеми в концентрацията и изоставане в училище.

Ричард Оуен – кореспондент на „The Times“ в Рим, казва, че този случай е първи по рода си в Европа. За първи път законът за защита на децата се прилага по такъв начин. Съдът ще се произнесе в началото на следващия месец. Очаква се решението да има значение за огромен брой други подобни случаи. Ако бъдат признати за виновни, родителите могат да получат ефективни присъди до пет години лишаване от свобода.

7 ноември 2008

Една жена чете притчи