Красиви думи

27 ноември 2009

В днешни дни като чуеш „красиви думи“, веднага си мислиш: „празни обещания“. Но вижте това:

Красиви думи, макар да не ги разбирам. Пишещите с йероглифи имат предимството да гледат на писането като на рисуване. Изисква се особено майсторство да усетиш „вкуса“ на словото и да го изобразиш. Казуаки Танахаши има славата на голям майстор. И на дзен-учител. Вероятно трябва да си философ, за да те озари светлината, идваща от думите. Или мистик?

Още древните египтяни се стараели надписите да иглеждат красиво. Елините харесали тази идея и започнали да украсяват сградите си с изящно гравирани надписи. В Александрия са намерени образци. После римляните продължили традицията.

А през ХХ в. нещата тръгнали в съвсем друга посока. Конкретната поезия, сдобила се с популярност покрай футуризма, разрушила дотогавашните полиграфични традиции. Думите придобили не само смисъл, но и образ – особеното им графично изпълнение и подреждането в пространството имало за цел да породи неочаквани асоциации, които да накарат читателя не толкова да се старае да разбере какво иска да му каже авторът, а да го подтикне сам да мисли и чувства по нов за себе си начин.

„Флуксус“ доразвиват нещата. Възползват се от технологиите, включват интермедия и, говори се, така възникнала визуалната поезия, в която текстът няма централно значение – важно е как изглеждат буквите и какви чувства поражда образът.

A propos, ако думата е изписана грешно, това на пръв поглед няма да има значение. Но на втори: започваш да се чудиш – нарочно ли е, защо точно такава грешка, казва ли ни нещо авторът чрез грешката? Щом разбереш, че артистът просто не познава правописа и в объркването му няма умисъл, цялата творба отива на кино. (Възможно е и буквално да влезе в кината – възможно е работата да стане култова и да се появи по екраните. Един господ или PR-ът знае как стават такива неща).

Но да се върнем към поезията. Визуалната поезия се интересува повече от образа, отколкото от поезията. Видеопоезията се опитва да промени акцента. Видеопоезията използва изкуството на клипа, за да разшири въздействието на словото върху читателя-зрител. Още не е намерила мястото си сред деветте+1 (все толкова ли са?) музи, още не може да раздели мегдана с никоя от посестримите си. Не е сигурно дали ще я бъде. Но се опитва да пробие твърдта на традициите и да прокълне. Ако, дай боже, някой има нужда от нея – от поезията, от словото… Затова фестивалът на видеопоезията в Русия е наречен „Петият крак“. Ще рече, колкото кучето има нужда от пети крак, толкова и някой се нуждае от видеопоезия. Но нищо, фестивалът го има. И даже има спорове – дали е на ниво, дали журито не е объркало жанра и не е връчило първа награда на творба, клоняща по-скоро към визуалната, отколкото към видеопоезията.

Ама там има и българско участие! Албена Дюлгерова е режисьор на едно от видеоизпълненията. Не е сред наградените. Не открих въпросното произведение в YouTube, но някои от отзивите за него са твърде хвалебствени. Други познавачи не го споменават. Въпрос на вкус. И на виждане относно това, що е видеопоезия.

Следват няколко иконки, служещи за линкове към наградени или просто обрнали към себе си вниманието на публика и критика творби. Накрая ще видите картинка(по съвместителство – линк) към творба на Били Колинс – известен американски поет, който, оправдано или не, е хвърлил сили да прави клипове към най-известните си стихотворения.

Иконките:

Победителят в руския фестивал, за който има спорове дали е видеопоезия или визуална поезия


[Няма да чуете текст. Само ще мернете изписани по боксовата ръкавица думи, съставени от буквите на заглавието – „Тропспорт“, което е палиндром, ако забелязвате: чете се отпред назад, както и отзад напред по един и същ начин]

 

 

 

Следващите клипове са цитирани от повечето изкушени от темата коментатори:

Ето го любимецът на публиката и след него – клипът, предизвикал интерес, защото по технически причини не са го показали:

За тазгодишния руски фестивал на видеопоезията казват, че конкурсната програма била слаба въпреки участието на именити автори. Вероятно е така. Съдете сами като сравните с „черновата“ на клип, публикуван на сайта на Дмитрий Воденников – един от членовете на журито (и предполагам, за да няма конфликт на интереси, клипът не участвал в конкурса):

Накрая – творбата на Били Колинс:

На сайта му има и други клипове, които си струва да бъдат видяни.

Има разлика между илюстриране и визуализиране на словото. Както има разлика между красиво и прекрасно. Прекрасното не винаги е красиво.

Странна новина

24 ноември 2009

Китайското консулство в Мюнхен се занимавало с шпионаж. Негови служители наблюдавали дейността на неправителствената организация „Световен конгрес на уйгурите“, чието седалище е в баварската столица. Най-голямата диаспора на уйгурите е в Китай. Наброява 9 млн човека. Във връзка с размириците в Сицзян Китай си докара проблеми с мюсюлманските страни и даже с Ал Кайда.

Не е странно, че китайска дипломатическа мисия се използва за шпионаж. Странна е твърдата реакция на немските власти. Днес в Мюнхен са извършени обиски в жилищата на четирима от заподозрените китайски граждани.

Впрочем, може ли да се вярва на SPIEGEL-ONLINE?

Стени

22 ноември 2009

Берлинската стена като инженерно съоръжение и като символ; разрушаването на символа като загуба на памет; съхраняването на стената в автентичен вид – съграждане на паметник или елиминиране на трактовките? За около петнадесет минути и половина Зиновий Зиник набелязва пред BBC многобройните „руски“ гледни точки към Стената. Тръгва от „руския“ Берлин на Владимир Набоков и Валтер Бенямин, минава през разговора между Хрушчов и Улбрихт относно ресурсите, които биха позволили на Източна Германия да запуши всички възможни комшулуци към Западната държава на немците; възможно ли е било да се предотврати дифузията на интелектуални търсения между политически изолираните части на една и съща нация; накрая – можел ли е руският художник Врубел да попречи на обединението на Германия като разобличи васалната роля на ГДР по отношение на СССР. И за капак: след като берлинската община решава да възстанови една част от стената в първоначалния й вид (за памет на поколенията), но за целта е нужно да заличи графитите, появили се по бетона в началото на 90-те… – Голяма част от тези графити са дело на известни художници. Заличаването на последващите наслагвания по Стената означава унищожаване на произведения на изкуството. Решението: да се възстанови унищоженото.

Дмитрий Врубел, автор на постера със страстната целувка между Брежнев и Хонекер, възражда фреската си безвъзмездно. Работата е всеобщодостъпна за фотографиране и пр. Да но! Копията й се ползват със защитата на авторското право. Пръст в тази история има Музеят на мадам Тисо.

vrubel_berlin.jpg

За всичко това (и не само) става дума в предаването на Руската редакция на BBC.

P.S. Съжалявам, че не преразказвам в подробности споделеното от Зиник, но съм на път да прескачам други културални „стени“. На 10-ти летя за Япония и гледам да се подготвя. Не ми остава време за преводи от руски.

La Colifata

18 ноември 2009

„Лудите, лудите – те да са живи!…“, „си пошушна [чорбаджи Марко] с едно неуловимо изражение на лицето“ (Вазов, И. Под игото). (Дали има по-популярен цитат от първия новобългарски роман?)

Френският музикант Маджид Фахем е избрал в интродукцията към сайта му да фосфоресцират първите три букви от собственото му име – MAD. През март 2005 г. Маджид прави забележително соло в Буенос Айрес. Изпълнението му е част от грандиозен концерт на групата на Ману Чао за представяне на поредния им албум:

Както се вижда от обложката (а и от клипа), албумът е посветен на La Colifata – може би най-известната психиатрична клиника. Известна е с това, че като част от терапията, лекарите и пациентите им създават радиостанция, придобила голяма популярност в Буенос Айрес, цяла Аржентина и по света.

La Colifata заема достойно място в последния филм на патриарха Ф. Копола „Тетро“. (Не чакайте ревю за филма).

Но прожекцията в „Одеон“ вчера беше достойна за отразяване от радио La Colifata. Видях, че поне двама души документираха с телефоните си това уникално събитие – 20-те минути забавяне на началото. Някой има ли информация дали кадрите са качени в интернет?

Говорих вече за работата на Лунгин. Нямах намерение да се връщам към темата, но пусто – похвалих се в Twitter, че съм го гледала и Мария Вирхов ми върна коментар. Сподели, че чула от хора, на които има доверие, че филмът е добър. Добър е. Надявам се, след като самата Мария вече го е видяла, да ми каже каква е нейната оценка.

По афишите пише, че сценарист е Алексей Иванов, но самият Иванов не е много доволен от намесата на режисьора в окончателния вариант и наскоро публикува роман, създаден според първата(оригинална, авторска) версия на сценария. Даже по „зарибяващите“ две глави от романа, пуснати свободно в интернет, разликите в подхода са очевидни. Позицията на писателя е категорична: „Царят се има за свръхчовек и в крайна сметка стига до страшни злодейства, до грехопадение; митрополитът намира сили просто да остане човек, и върху него се излива божията благодат. В книгата на Андрей Иванов това е разяснено пределно ясно – толкова ясно, сякаш не е роман (пък било то и кинороман), а някакъв, да речем, доклад“ (Наринская, Анна. Между кадров // Коммерсантъ, № 206 (4261), от 05.11.2009).

Павел Лунгин е по-предпазлив. И така трябва.

Втората половина на ХVІ в. Московското княжество е атакувано от вражи войски от всички посоки. Иван ІV „управлява“ от тригодишна възраст. Единственото, което познава, е борбата между различни кланове за надмощие. И той, невръстното дете, е в центъра на всички катаклизми. На 13 години произнася първата смъртна присъда, на 15 г. взема юздите на властта в свои ръце. Това във филма го няма, защото тези факти нямат пряко отношение към основния конфликт, интересуващ режисьора, – между царя и митрополита, между светската и духовната власт.

Искате да ме поправите? Точно така. Бъркам.

Конфликтът между светската и духовната власт, между краля и архиепископа е основна тема в пиесата на Жан Ануи „Бекет“. Ануи публикува пиесата „Becket ou l’Honneur de Dieu“ през 1959 г. След пет години излиза на екран филмът на Питър Гленвил „Бекет“, заснет по тази пиеса. През 1965 г. филмът има 12 номинации за „Оскар“ и печели главната. Ричард Бъртън и Питър О`Тул така и не успяват да вземат в ръце статуетката. Бъртън играе Бекет, а О`Тул – крал Хенри ІІ. Джон Гилгуд е номиниран за поддържаща роля – тази на френския крал Луи VІІ.

Питър Гленвил не се придържа стриктно към текста на пиесата. Отпадат, например, намеците за хомо-(би)сексуалност. Впрочем, Уикипедията казва, че подозрения за бисексуалност не липсват и що се отнася до Иван Грозни, но те също са ни спестени във филма на Лунгин. През 1964 г. нежеланието на Гленвил да епатира публиката по този начин е обяснимо. Може би е обяснимо и аналогичното нежелание на Лунгин. Това са несъществени подробности.

Ануи извежда основния конфликт още в уводната сцена. Кралят и духът на архиепископа заявяват непримиримите си позиции: единият за нищо на света не би отстъпил единствено от „честта на кралството“, а другият би жертвал всичко, освен „божията чест“. А всеки от тях смята за свой дълг „да прави добре това, което е нужно“. Кое е нужно? – зависи от длъжността, от мястото ти в обществото. В пиесата изходните позиции са ясно изразени. Във филма – не толкова. Въпреки това драматизмът от екрана се излива върху зрителя и не може да го остави равнодушен. Героите непрекъснато са изправени пред избор. И непрекъснато са принудени да жертват най-скъпото си в името на дълга. Струва ли си? Историческите хроники се опитват да ни убедят, че си е струвало. Но историческите хроники не казват всичко.

При Лунгин нещата на пръв поглед изглеждат същите. Пак конфликт между цар и метрополит, пак необходимост да жертваш нещо скъпо в името на дълга. Но само на пръв поглед. Лунгин е прав да цитира „Бекет“. Ако не се замислиш, ако останеш на повърхността, руският филм губи – в него нещата са много по-размити: кое ти е скъпо (само собственият живот?), кое е дългът ти? Там е работата. Иван Грозни по Лунгин обсебва правото да решава тези въпроси. Той няма опозиция като Хенри. Царят има цялата власт, той решава. Не защото се изживява като Христос, върнал се за Апокалипсиса, както смята А. Иванов. А защото се страхува. От всичко и от всички. Дори от себе си. И няма кой да му подаде ръка или да го нахока. Няма кой. Самотата на Хенри е пронизителна, но не е безнадежна. Самотата на Иван е самата геена адова. Защото няма сила, която да му противостои.

Лунгин разчита на нашата интелигентност. Разчита, че ще видим препратките и сами ще свържем нещата. Затова филмът е добър. Точно както е добър портретът на папа Инокентий Х, нарисуван от Френсис Бейкън като цитат на знаменития портрет на същия папа, оставен ни от Веласкес. Долу-горе по този начин.

Филмът е добър.

Така твърди Войчех Ярузелски пред италианския „La Repubblica“. „Бях говорил с Горбачов. Падането на Берлинската стена само отчасти беше неочаквано“. Месец преди това, когато ГДР отбелязва поредната си годишнина, млади хора скандират: „Горби, помогни ни“. Но Хонекер не разбирал какво става. Берлинската стена потъвала като „Титаник“, Горбачов, Ярузелски и Миклош Немет са наясно с нещата. Обаче Хонекер, Хусак и Живков са враждебно настроени към новото развитие. Да не говорим за Чаушеску. Това усложнява играта на Горбачов с вътрешната му опозиция, идваща от военните среди. Ярузелски е единственият военен сред тогавашните ръководители в соцлагера и помага на Горбачов да успокои съветската военна върхушка. „Това беше важно за света“, твърди Ярузелски и отхвърля обвиненията, отправени му от сегашните полски власти. „Не се чувствам победен, защото моята родина сега живее по-добре“, твърди бившият полски лидер. „Полша беше детонаторът [на промените]“.

Има ли победители и победени от случилото се преди 20 години?

Факт е, че животът на изток от Стената се промени. Corriere della Sera публикува част от спомените на тогавашен офицер от КГБ в Дрезден и днешен премиер на Русия. „Толкова много неща трябваше да изгорим, че печката се взриви“. И после: „Като чухме, че нападат местните отделения на Щази, разбрахме, че е дошъл нашият ред“. Огромна тълпа се събрала пред зданието, но младият руски офицер смело излязъл пред хората и заплашил, че ще използва оръжие, ако нахлуят вътре. На 9 ноември 1989 г. руският полковник тъжно наблюдавал как „СССР губи позиции в Европа“.

Кой спечели и кой загуби от това?

Като четем какво е казал Йошка Фишер пред The Guardian , може да си помислим, че всички са позагубили, обаче Китай е спечелил. И че е дошъл краят на европоцентризма.

Киото

4 ноември 2009

Още съм си в София, но моите хора вече са там и ги изнудвам за материали ))

При посещението си в Киото са попаднали в края на сватба. Ето я булката:
bulka

И на състезание по стрелба с лък от седлото на препускащ кон:

Видеото е неумела компилация от няколкото клипчета на Светльо.  Моля го за извинение – това ми е първи опит в редактирането на видео-файлове. Поради това, моля всички рекламации относно качеството да бъдат адресирани към мен.