Чалга

22 април 2009

В едно съм съгласна с авторката – ако познаваш предмета [не защото го изучаваш(!) – б.м.] на критиката си, може да се допусне, че критиката ти е проява на снобизъм. Авторката не казва директно, но намеква: ако не познаваш предмета, от къде на къде ще го критикуваш. Относно допускането, нещата са на_ръба. Относно индиректния намек, всичко е точно. От къде на къде ще отхвърлям чалгата, ако цялата фактология в статията не ми говори нищо?

Не съм от тия дето си позволяват да навлизат в личната сфера на таксиджията (независимо, че той навлиза в моята), ако е надънил уредбата с нещо, което в невежеството си определям като чалга – прави сте, може да е чалга, може да е поп-фолк, знам ли? Въпросът с чалгата в таксито лежи в друга плоскост – в тази на маркетинга и фирмената култура. Това, което е редно, е не да „нападам“ шофьора, а да се обадя на телефона за клиенти, например, и да споделя непоносимостта си към жанра. Ако имах малко повече гражданска активност, би трябвало да направя точно това. За да бъда по-активна граждански, трябва да храня някакви илюзии, че от това(споделяне) има някакъв смисъл. За да храниш подобни илюзии, трябва или да нямаш други жизнени цели, или да притежаваш жизнени сили, които да ти позволяват да преследваш много цели наведнъж.

Както и да е.

Та (евентуално) малко чалга в изобразителното изкуство: Чули сте, може би за Филипо Пансека. Може да сте чули за Пансека, а може и само за последната му изложба в италианския град Савона. Що се отнася до художниците, от половин век насам кичът е само средство да ти кажат нещо. Не съм ги видяла с очите си, не знам какви художествени достойнства имат двете, определени като скандални, платна на Пансека. Предполагам, че биха могли да бъдат тълкувани по 3-4 начина [няма как да няма тълкувания, щом изрисуваш премиерското семейство и членове на действащото правителство с едва-едва прикрити срамни части], а чалгата подлежи ли на тълкуване изобщо? (Само питам).

Чалга ли е или поп-култура конкурсът за красота? Не знам, вас теоретичната диференциация интересува ли ви? Мен към момента – не. Само по форумите на българите, живеещи в САЩ, видях отзвук за скандала, придружил избора на тазгодишната „Мис САЩ“ (a propos, някои от форумците подчертават, че иде реч не за „Мис Америка“, който конкурс бил „по така“, т.е. по-малко чалга, отколкото даденият „Мис САЩ“). Скандалът е свързан със свободата на словото, ако искате да знаете. Мис Калифорния споделила, че според нея бракът е съюз между мъж и жена и това й струвало короната, според собствените й думи. Членът на журито, който й задал коварния въпрос, също се възползвал от демократичните свободи да изкаже собствено мнение и нарекал Мис Калифорния „тъпа блондинка“. Кой крив, кой прав, не се наемам да съдя. Вероятно, не е политически коректно да изкажеш мнение, бидейки кандидатка за мис, но е в реда на нещата да го направиш, ако си член на журито. Тия тънкости малко ми убягват. То е, защото не проявявам достътъчен интерес към теорията. Все си е друго да си наясно с разликите между популярната култура и поп-културата, между поп-а, фолка, поп-фолка и чалгата, и между разни други такива неща. Хеле пък разликата между медиите и чалгата – ама хич не ми е ясна напоследък. Обаче може и да има разлика, няма как да знам, като не познавам предмета. Не че имам желание да го познавам, де.

Виж, предмета „брак“, имам желание да познавам теоретично. Исторически, бракът съществува заради децата, трудно някой би го оспорил. За да си сигурен, че не се трепeш всуе – че спечеленото с труд ще остане за децата ти, се жениш. И гледаш да си сигурен, че децата от брака са твои. Ако нямаш деца от брака, има я фигурата на завещанието. Сега не е така – има хем ДНК-анализ, хем завещание. За какво тогава е бракът? Да переш чужди чорапи? (Извинявам се за натурализма). А хомосексуалните искат право на брак – защо? След като хетеро- вече не го искат и си живеят без юридически формалности, и си раждат наследници без да се притесняват (с основание)? Ако проблемът на хомосексуалните е в имуществените отношения, произтичащи от брака, нали си има завещания?

Не ги схващам тия неща. И не съм само аз, ама това не ме утешава…

Честит празник!

Вярващ или невярващ, едва ли има българин, който днес да не се е сборил с червено яйце, да не е похапнал козунак и да не се е съгласил: „Воистина воскресе“. Надявам се, повечето от нас днес наистина да са се замислили за екзистенциалните ценности и да са поревнали по един или друг начин да се докоснат до вечността, „защото именно чрез Христос човешката история се пресича с вечността“, твърди Деян Енев. Не знам доколко очевидната политическа некоректност в това заключение е оправдана. Не знам какво на нас, възпитаните като православни християни, може да ни даде подобна ортодоксална европоцентричност по отношение на трансцедентността – в крайна сметка, идеята за трансцентното е дошла до нас през елинското езичество, а на подобна идея не е чужда никоя световна религия. Вечните ценности за това са вечни ценности, защото се съотнасят с нещо по-висше от темпоралните ни колебания и несъгласия.

Стремежът към духовното би следвало да е проблем за социолозите, социалните психолози, културолозите и прочее -лози. Признавам си, че това е проблем, който ме интересува. Признавам си, че никой от наличните отговори, дадени до момента, не ме удовлетворява. Декларирам, че никога не съм се изживявала като човек, който би могъл да намери по-смислен отговор от съществуващите до момента. Същевременно, бих си позволила да изразя несъгласие с всеки, който би отрекъл практическата състоятелност на поставянето на подобен проблем за разискване. Има практическа полза от обмислянето на значението на трансцедентното като екзистенциален фактор. Ако стесня темата, съвременното изкуство прави точно това – напомня на хората за съществуването на нещо, което няма практическо приложение, и чиято единствена роля е да напомни, че непостижимостта не е празно понятие. Светът е непостижим, каквото и да ни казват по телевизора, – каквото и да ни говорят по телевизора тъкмо за това съвременно изкуство. Както и за всичко останало. Да, една от пресечните точки на човешката история с вечността е чрез Христос. Трудността на съвременното човечество е невъзможността да стигне до консенсус по отношение на другите пресечни точки. Ако за християнина не е лесно да приеме, че будизмът, например, е намерил някаква подобна пресечна точка много преди Христа, как може да очаква, че мюсюлманинът ще приеме, че светът се е докоснал до духовно възвисеното преди Мохамед?

Не спазвам постите, не ходя на църква, не съм вярваща (ако атеизмът е вяра, че не съществува Бог, аз не съм атеист в този смисъл, не съм вярващ). Отхвърлям много от религиозните догми. Може би се заблуждавам, но не намирам, че това ме лишава от духовност. Не намирам, че това ме отчуждава от вечните ценности.

Лъжа ли се?

Както казах, не успяхме да идим Обама. Само го чухме отдалеч. Поради мерките за сигурност обиколихме Прага три пъти докато стигнем до хотела. Докато се настаним, докато намерим мястото… и местата, откъдето се вижда отдавна са били заети. Който е бил на Храдчанске намести, знае, че опъне ли се шатра на площада, няма как местата, от които би се видяло, да са много. Така че се омешахме с разноезичната тълпа, чухме „на живо“ гласа на Обама (не че успяхме да чуем какво казва), видяхме антиглобалистите, облечени в бели гащиризони. И се прибрахме в хотела за глътка въздух преди гмурването в тълпите туристи. Как живеят тия хора в тоя град, където туристите се държат сякаш той съществува само заради тях? Ако чуеш чешка реч, се обръщаш и се питаш: „Бе, к`ъв е тоя?“.
Иначе, Прага си е Прага. Не съм от тия пишман-пътеписци, които дават определения за градовете. Всеки ги вижда, каквито си ги иска.
След принудително краткия тур по „Нерудова“ (ха, румънското посолство е в сградата с мавританците! нещо като кариатиди под формата на скулптури, изобразяващи мавританци), най-неочаквано решихме да започнем от Музея на Кафка. Модерно решение за по дефиниция скучна експозиция от първи издания и факсимилета на писма и ръкописи. Много премрено използване на мултимедия и техники, взаимствани от изкуството на инсталациите. Няма да се правя на репортер и да ви разказвам „от мястото на събитието“. Ако имам време, по-нататък, като се върна, може би ще намеря сили да напиша нещо повече за музея.
Ах, да. Точно пред този музей е монтирана една от знаковите инсталации на станалия много популярен у нас Давид Черни. Попитаха ме: „Какво общо има Кафка с фонтаниращите мъжки фигури?“. „Нищо общо няма“.
После беше Карловият мост с кулата, около която имаше малък сблъсък на интереси в тричленната ни група. Обяд с типично чешки специалитети (нямаше меса, поляти със захарен сироп, както ми се беше случвало преди години). След кратка почивка в хотела дойде редът на Староместке намести, Кметството с часовника, Катедралата „Дева Мария пред Тин“, окъпана от миризма на скара откъм великденския панаир.
Извинявам се за неизбежните грешки, но така е като станеш в 4 ч. сутринта и краката ти парят от ходене. Пък и Google ти се зарежда на чешки ))
Лека нощ!