Ариман

28 май 2009

Днес е Спасовден, само че в новините няма нищо спасително. Каквото и да кажеш, все няма да е на място.

Вчера говорих за гробища. За други гробища и в друг контекст. Ще си позволя да продължа. Днес в руски блог видях линк към коментари за неделното поклонение на Путин пред гробовете на Деникин, Илин, Шмельов и Солженицин. Ще приведа част от думите на Станислав Белковски:

„От една страна, изказването на Владимир Путин в Донския манастир може да се разглежда като пиар-акция, подготвена от архимандрит Тихон, <…> който отдавна и тясно е свързан с бившия президент, а понастоящем – премиер на Русия <…>. От друга страна, очевидно е, че Украйна е незарастващата рана на Владимир Путин.

През 2004 г. той беше абсолютно сигурен, че Виктор Янукович ще стане президент на Украйна, защото от гледната точка на Путин и неговите съмишленици, в политиката са от сериозно значение само три фактора – парите, контролът над националните телевизии и контролът над системата за преброяване на гласовете, а всичките тези три лоста тогава бяха в ръцете на украинския президент Кучма. Така че, според Путин, както и според Медведев, който тогава ръководеше кремълската администрация и отговаряше за украинския проект, Янукович нямаше как да загуби.

Но Янукович загуби, защото проработиха фактори, които не бяха съществени за руския политически елит. На първо място това беше стремежът на народа сам да определи съдбата си, поривът към свободата, същата тази свобода, която за Владимир Путин и целия управляващ елит е само фантом, а по никой начин не е реална човешка потребност“.

Белковски в друга публикация си позволява далеч по-остър и не толкова експертен език по същия повод. Тази, втората статия, както забелязвате, е на сайта на АПН (Агенция за политически новини). Главният редактор на АПН Константин Крилов още преди близо десет години ме беше впечатлил със силно националистическите си възгледи, изразени в блога му (впрочем, блогът е на LiveJournal, естествено). Крилов, без съмнение, е интересна личност – завършил Московския инженерно-физически институт, после Философския факултет на Московския университет (все престижни учебни заведения). Говори се, че работил във фирма заедно с бивши служители на КГБ. После се заема с политология. Изповядва зороастризъм. Няма нищо изненадващо. На сайта на изповеданието в Русия е цитирано интервю на Путин, дадено през 2007 г. при посещението му в Иран. Тогавашният руски президент споделя, че зороастризмът е родоначалник на юдаизма, християнството и исляма. Освен това Путин съобщава, че според историците зороастризмът се е зародил в Русия, в Южен Урал. Пък после заради преселението на народите носителите на тази религия се озовали в Иран. Така че е съвсем естествено един истински националист като Крилов да се стреми към завръщане към корените – и да изповядва изконната религия на своя народ.

Впрочем, на същия сайт се споменават и прабългарите, които били предци на днешните татари. Та прабългарите дошли в Татарстан от Таджикистан и Афганистан, където се намирала Бактрия (а Заратустра завършил земния си път в столицата й Балха). Доказателство за това била архитектурата в Плиска.

На този сайт има линкове към други сайтове на руските последователи на зороастризма. Един от тях е наречен „Арийски простори“.

Така че, даже и някои думи да изглеждат правилни, трябва да се внимава кой ги казва.

P.S. Любопитно: на сайта се споменава още, че коренът на думата „хубав“ е от ирански (sic!, а не персийски) произход.

Казвала ли съм, че харесвам поляците заради бохемния аристократизъм? Казвала ли съм, че харесвам чехите заради виртуозния баланс между емоционалността и дискретното дистанциране в общуването?

Отдавна се каня да консолидирам, обобщя и вербализирам спомените си от последното пътуване до Прага. Трудна работа. „Co bolí, to přebolí“, ама още не е. Защо избираш едно или друго място като туристическа дестинация? Да отидеш, да видиш. Не е като да не го правя и аз. Но не и Прага… Сигурно всеки си има някаква такава топографска слабост. Дай боже да доживея пак да видя Краков и Вилнюс. Като се замисля, не мога да намеря обяснение защо точно тези градове са се отпечатали в съзнанието ми като символ на нещо красиво, като убежища на духа, места, в които можеш да докоснеш най-доброто в себе си. Не знам. Защо ли ви занимавам с глупости? Радиото е виновно – напоследък току вземат, та пуснат „Co bolí, to přebolí“ и ме изпълва меланхолия )) Като ти заразправят за отнето весло и потънала лодка, как да не се фрустрираш? Баш преди избори. (Пепел ми на езика, сега ще вземат да загубят CD-то с тая песен и за едното нищо, както се казва, да спрат да я пускат. Не че си падам по такъв тип музика, ама…).

„Заминавам. Къде, не знам. Ще отида някъде, където не съм бил. Тук вече бях“. Отлична стратегия, когато си на 20. Като остарееш, все те дърпа да се върнеш по местата, където си бил. Причините могат да са различни. Щеше ми се пак да видя Прага, Вълтава. Да се потопя пак в същата река, която няма начин да е все същата (да бе, днес един тест ми каза, че съм била прероден Хераклит, аха, без малко, нали).

Не знам дали Джулиан Опи е бил и преди в Прага, но е оставил Брус и Сюзан да ходят по вълните на реката до остров Кампа, близо до Карловия мост:

Opie-Praha-day-walk-t

Аз това не го видях, защото се разхождах по тези места двайсетина дни по-рано, преди инсталирането. Но пък, слава богу, племеницата ми зърна танцуващата Ан:

Аз пък имах късмета да забележа статуята на Жауме Пленса „Азбука“, монтирана досами брега на Вълтава в рамките на проекта Transparency 2009. Статуята тежи около два тона и половина и представлява силует на човешка фигура, оформена от букви на различни азбуки:

Jaume Plensa-umeni_small

Радвам се, че случих в Прага точно по времето на осъществяване на проекта Transparency 2009 (че и по време на посещението на Обама )) ). Още повече се радвам, че не пропуснах „Танцуващата Ан“ и „Азбуката“. Щях да си умра от мъка, ако бях научила за тях след като вече съм се върнала. Истина ви казвам.

Руската компания Digital Sky Technologies е купила 1,96% от привилегированите акции на Facebook за $200 млн, а през лятото ще предложи на акционерите на социалната мрежа да изкупи от тях обикновени акции за още поне $100 млн. През 2007 г. Microsoft купи 1,6% от привилегированите акции на Facebook.

Digital Sky Technologies е основана през 2005 г., основният пакет акции се контролира от Юрий Милнер и Григорий Фингер, но около 30% държи Алишер Усманов – един от най-богатите хора в Русия. Компанията има 53,20% от Mail.ru (едно от големите дружества с онлайн бизнес; a propos, от там идва най-много спам в блога ми), дялове в най-популярните руски социални мрежи „Одноклассники“ и „В контакте“. Не публикува сведения за финансовите показатели на дейността си.

Засега в съвета на директорите на Facebook няма бъде включен представител на Digital Sky Technologies. Не се предвижда и сливане между Facebook и руските социални мрежи. Засега. Ако си припомним, блог-платформата LiveJournal беше закупена от друг руски богаташ – Александър Мамут, постепенно и почти неусетно ))

Впрочем, блогът на президента Медведев се намира точно на тази платформа. Точно в блога за първи път се появи съобщение, че президента създава специална комисия за борба против фалшифицирането на историята. Комисията ще има за задача „да обобщава и анализира
информацията за фалшифициране на историческите събития, които целят снижаването на международния престиж на Русия“ с оглед „борбата срещу опитите съзнателно да се изкривява историята, за да се увредят интересите на Русия“. Друг е проблемът, че никъде не е дадено определение на понятието „фалшифициране на исторически факт“. Запознатите с текста на указа за създаване на комисията твърдят, че под „фалшификация“ членовете на новия орган ще разбират определени интерпретации на историческите факти. Председател на комисията, между другото, е Сергей Наришкин – по образование е инженер по радиотехника, завършил школа на КГБ, сега е началник на президентската администрация. Да припомня, че Наришкин беше съпредседател на Междуправителствената българо-руска комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество заедно с тогавашния министър Румен Овчаров. Членове на комисията за борба срещу фалшифицирането на историята са и други чиновници от правителството и президентската администрация на Руската федерация. Казват, в състава на комисията влиза и Алу Алханов – бивш президент на Чечения по времето, когато Рамзан Кадиров още не беше навършил изискуемата се възраст, за да заеме поста. Собствено историци нямало кой знае колко.

Премиерът Путин също демонстрира интерес към историята. В неделя той посетил гробището на Донския манастир, където положил венци на гробовете на препогребаните тук преди няколко години белогвардейски генерали Деникин и Капел, философа Иван Илин, писателя Иван Шмельов, както и на починалия през 2008 г. Александър Солженицин. Путин казва, че всички тези различни хора имат нещо общо, нещо, което ги свързва – патриотизма и стремежът да се запази Русия в имперските си граници. Надгробните камъни на гробовете на Деникин, Илин и Шмельов са платени от премириера с лични средства.

На сайта на в. „Ведомости“ е публикувано видео, в което редакторът на отдел „Коментари“ Максим Трудолюбов разсъждава върху институционалната система на съвременната руска държава. Той стига до извода, че тя е такава, каквато я е проектирал Сталин. Отличителните й черти са следните:
– липсва механизъм за контрол върху решенията на властта – върху вземането на решения, изпълнението им, разходите, свързани с изпълнението на тези решения;
– практиката на властта да действа като че ли има неограничени и неизчерпаеми ресурси – хора, нефт, финансови ресурси;
– вездесъщността на принципа „целта оправдава средствата“.

„Историята трябва да се изучава, а не да се гордеем с нея“, заключава Трудолюбов.

[Предупреждение: Този пост се публикува с напълно рекламна цел]

Вчера, навръх 24-ти май трябваше да публикувам опит за есе, тезиси-скепсис за четенето като занятие за херостратовци, четенето като оръжие на неразбирането. Само че пропаднах в ямата на битието.

Обаче за младия руски художник Сергей Огурцов книгата не е убежище за духа, а къщичка на битието. Така е нарекъл проекта си, станал повод за есеистичните ми напъни.

Няма да разказвам повече нито за Огурцов, нито за критиката на четенето. Истината е, че за такива разсъждения това не е най-подходящото място. Мястото им е на новия ми сайт, посветен на съвременното руско изкуство и литература. Целта ми беше да направя по-достъпна информацията за най-новите явления в руския културен живот, които някакси остават настрани от вниманието на публиката у нас. Вярно е, че широката публика не познава новите явления даже в българския културен живот, но ако иска, може да се информира – има няколко добри сайта, които вършат добра работа.

Впрочем, сайтът изцяло е продукт на собствените ми усилия и поради тази причина има купища недостатъци, пък има и неща за довършване. Нищо не разбирам от сайтостроителство. Приемам забележки и съвети как да поправя най-фрапиращите грешки. Ще съм благодарна за съдействието!

„Цар“

14 май 2009

Не знам дали сте забелязали, но в програмата „Особен поглед“ на тазгодишния фестивал в Кан (случайно или не, но в днешното кризисно време толкова добри филми са селектирани, че даже Копола реши да оттегли филма си, защото за него не остана място в конкурсната програма. И не само Копола. Казват – от половин столетие не е имало такава конкуренция в Кан)… Та в програмата „Особен поглед“ е включен филм със заглавие „Цар“. Руски филм. Не открих трейлър ((

Предвид късния час и трудностите пред един стар и болен човек да формулира ясна мисъл, ще се задоволя да преразкажа основни положения от интервютата на режисьора Павел Лунгин:

Филмът не отговаря на въпроси, той задава въпроси. Въпроси за властта, за властта и Русия, защото властта има две измeрения: една нравственост за народа и друга за властта, една религия за народа и друга за властта, една истина за народа и друга за властта. Това е страшно раздвоение на властническото съзнание – винаги има едно за народа и друго за властта. И коренът на всичко е в Иван Грозни – първият цар. Той предопределя всичко, той моделира представите, дефинициите за царска власт.

Днешната власт е съвсем различна – тя спазва някакви правила, задава правила. Ако ги спазваш, ще оцелееш. Сегашната власт обича успеха и парите. При Грозни, при Сталин не е имало правила, които да определят някаква стратегия на оцеляването – няма значение какъв си и какво правиш, всички подлежат на унищожение. Човек няма избор, няма възможност да оцелее, да избяга от бедата, от злото, от мъката.

В същото време Грозни дава невероятна свобода на народа – дава правото на човек да бъде какъвто си иска, да бъде лош, да бъде мързелив, да бъде крадлив. Защото само властта може да го накаже. Ако може да накаже всички (дали може?).

А Иван Грозни е изключителна личност – талантлив писател, художник, музикант, образован, притежател на огромна библиотека, човек, надарен с невероятна памет. Дете, в някакъв смисъл. Изверг, чудовище, руският Нерон. Нарушава естествения ход на историята, пречупва я и я завърта в панаирджийска въртележка, и сега Русия кръжи около него и ту се приближава, ту се отдалечава от неговия образ.

Това не е филм за за нашето време, а за властта изобщо.

Така казва режисьорът Павел Лунгин.

P.S.

14 май 2009

Повод към предишния ми пост донякъде беше изказването на Андрей Геласимов при презентацията на книгата му „Степни богове“, за която писах в „Аз чета…“. Не съм учила стенография и ще се опитам само да резюмирам казаното:

– пред чужденци човек прибира личното си мнение в джоба, защото те(чужденците) имат вулгарни и пошли представи за родината;

– угнетяващо е, че на Запад не разбират кой наистина е Победителят във Втората световна – моите съотечественици бяха на Курската дъга, при Сталинград – най-тежките сражения, умираха с милиони, а при десанта в Нормандия американците не загубиха и една десета от хората, които ние загубихме на Курската дъга…;

– и я има огромната горест…

Логиката (преди горестта): с огромни загуби, но влезли в Берлин, превзели леговището на звяра, значи те са победители.

Мярнах линк към документален филм, който поставя под съмнение неизбежността на всички тия жертви. Ставаше въпрос за Ржев. Отпреди това знаех за Зеелов…

Сега историците проверяват сметките си – вярно ли е, че руските жертви са толкова много, а немските – толкова малко?

Косите ми настръхват от това броене на жертви!

Тия дни чух, че Теди Москов бил казал, че сега заради интернет сме се наводнили с информация и, понеже нямало било кранче, сульо и пульо лесно научавали всичко, и поради това всякаква паплач имала достъп до всичко, и поради това некадърността процъфтявала. Щото преди само талантливите можели били да пробият блокадата и да се доберат до някаква(каква да е) информация, пък сега нямало било блокада.

Не знам дали Теди Москов е казал точно това – така казаха по радиото. Btw, още не съм престанала да слушам радио. Все още. Така че не знам дали точно това е било написано във вестникарската публикация, нежели пък да знам какво точно е казал Теди Москов. Защото хартиени вестници не чета (с две седмични изключения), tv не гледам (с дребни изключения в някои времеви отрязъци), все още слушам Хоризонт като съпровождащ шум… Искам да кажа, че сега мярката е не дали си пробил някоя информационна блокада, а дали правилно си поставил шлюзовете през информационните потоци – дали правилно си ги идентифицирал потоците, проектирал шлюзовете, преценил капацитета и т.н. Накратко, дали допускаш само тази информация, която ти е нужна, до себе си, и! – дали допускаш цялата информация, която ти е нужна. А как да определиш коя точно е информацията, която ти е нужна, и как да я филтрираш, за да не се удавиш в пороя? Е те, това е. Можем да си говорим за некадърност, може и за друго.

Наглед, дребен проблем – филтрирането на информация. На кои сведения да дадеш ухо, на кои – не. На кои да повярваш, на кои – не. Въпрос на личен избор. Дали е имало Холокост или не, дали е имало арменски геноцид или не, дали е имало баташко клане или не … Въпрос на личен избор на кои факти да дадеш вяра и на кои – не. Много сложен избор. И много хора предпочитат да не го правят, предпочитат да не знаят, че го имат.