Почти у дома

17 декември 2009

Може би няма да повярвате, но тук се чувствам като у дома си. Малко виртуално… Трудно ми е да си представя, че главният дизайнер на Second Life не е японец. Възможно е даже да е израснал в Осака, не знам – още не съм видяла други японски градове. Но Осака е като проекция на SL на живо или обратното, няма значение.
Както в SL, и тук (поне в Тойонака е така) може да си си дал всичките пари за парцела земя и да си построил дом със собствени сили, което си е видно от пръв поглед. Пък може да си търсил евтина земя, за да издигнеш палат и да си живееш царски. Съседстват си толкова минимилистични жилища, че някои монтират пералнята почти на улицата (ама точно пред входната врата! – използваната вода се оттича направо в уличната канализация), и такива разточителни: с дворче, представи си (абсолютен лукс), и собствен гараж. Едно нещо ги консолидира – живите растения. Може да нямаш място за пералня, но пред жилището ти задължително има живи цветя. Тия с дворчетата могат да си позволят да засадят растенията направо в двора, а не в саксия, както е в повечето случаи. Ако дворчето е мъничко и ти трябва за колата, няма начин да не се напънеш и да не измислиш как да аранжираш оградата, така че или да я превърнеш в стойка за саксии, или самата тя да е просто земен насип, в който е засадена подходяща флора.
Незастроените прцели са визуално обозначени по същия начин, по който това се прави в SL. Да, тези незастроени парцели са в покрайнините на друго градче, отстоящо на десетина спирки с монорелсовата железница от Тойонака, но все си е в областта на Осака. Бели линии, видни отдалеч, маркират площта на парцела и границите му с другите, предназначени за ново строителство, площи. Има и табели, указващи големината, цената и прочее нужни на евентуални инвеститори данни. SL отвсякъде. Аз съм си вкъщи.

Пристигнах

16 декември 2009

Все се чудех защо всичките тия българи, които пребивават в Япония, пазят разказите си само за тесен кръг близки и роднини. Сега ми е ясно: защото какво ли да му разказваш. Както и да го кажеш, пак няма да е точно. Емоциите все напират да опишеш тях, а не видяното. Пък и аз още не съм видяла кой знае какво. Но така да бъде – ще споделям преживяното. Нали на блога тъй по му приляга.
Водих си някакви записки по пътя, но тях ще ги оставя за после. Кацнахме на летище Кансай след дълъг, но не чак толкова уморителен полет. Отправям се към изхода, благодаря на стюардесите и стюардите, и правя крачка по ръкава, тръпнеща в очакване на срещата с Япония. Изненадата не закъснява – веднага се сблъсквам с униформено девойче, държащо табелка с моето име. Радост пълна! От София забравили да ми натоварят багажа. Та, каза госпожицата, като мина през паспортната проверка и стигна до митницата, да я потърся, за да ми помогне да попълня нужните документи. И докато ги попълвахме се оказа, че куфарът все пак е пристигнал. Другият вързоп, каза момичето, ще дойде утре и ще ми го доставят направо в хотела. Слава богу!
От притеснение изобщо не ми направи впечатление, че всички служители са с маски за предпазване от грип. И полицаите с кучетата, които се разхождат между пътниците в зоната за получаване на багажа, и те са с маски. Само кучетата нямат. Нямат и намордници.
Забравих да вметна как при снишаването на самолета под нас се ширна океанът. Не точно океанът, разбира се, а заливът, но се познава, че е част от Голямата вода. Гледката ме развълнува – обичам морето през зимата.
Бях се осведомила как да си купя билет за автобуса от автомат, но не се наложи да приложа теорията на практика. Униформена служителка стоеше на спирката и ме попита за къде пътувам, купи ми билета и нареди на носача бързичко да натовари куфара ми, защото автобусът всеки момент щеше да потегли. Докато пътувахме изпосъбудих насреднощ родата в България, за да изплача мъката си по изоставения от съдбата сак. Внезапно ме осени, че всеки от останалите пътници държи телефон в ръка и нещо си проверява, но само аз говоря. Стана ми неудобно – дали не се смята за неприлично да се говори в градския транспорт? После ми обясниха, че не е така, но даже и да беше, от чужденците не се изисква да спазват правилата за приличие, не им придирят твърде. От нанбан никой нищо смислено не очаква. И правилно.
Около половин час се движихме през индустриална зона – нормално да е край летището. След това се заредиха офисни сгради и няколко от тях бяха опаковани a la Christo. Между корпоративните здания започнаха да се мяркат жилищни блокчета. Етажите се издигаха все по-нависоко. Май бяхме навлезли в собствено Осака.
Магистралите и булевардите са оградени, за да се изолира шумът от трафика. Всичко добре, но туристът е лишен от непосредствено възприятие на близката околност. Само като минавахме по естакадите можех да зърна някоя търговска улица – учудващо тясна, затисната между два реда двадесетинаетажни каменни или стъклени кули.
Не усетих някаква разлика, само по надписа „Osaka University“ разбрах, че вече сме в Суита. Някогашните градчета са част от областта Осака, но не се броят за квартали на големия град, въпреки че имат обща транспортна система и прочее инфраструктурни неща. Даже летище Осака се намира в Тойонака. Аз пътувам с автобуса тъкмо до там. От летище Осака ще дойде да ме прибере бусът на хотела. Ще дойде, ама след два часа. Това ми съобщи едно момче в униформа, което забелязало, че се лутам и ме попита дали се нуждая от помощ. Ами да, разбира се, благодаря!, помолих го да се обади в хотела и да разбере кога и къде да чакам превоза. Момъкът нещо преговаря с рецепцията и се притесни много, че се налага да чакам. Никакъв проблем, във Франкфурт чаках седем часа, какво са още два, при това в края на пътя.
Бусът беше точен до секунда. Хотелът е съвсем близо, но нямаше да го открия сама. Пък и с куфара… A propos, тъкмо днес се чудех как така не се чува шумът от излитащи и кацащи самолети, въпреки че от пистата ни дели кажи-речи само една магистрала.

През ХVІ в. било друго. Авантюристите тръгвали към неизвестното с надеждата да спечелят. Не им пукало за „мултикултурализма и многообразието, което обогатява“ човечеството. Третирали местното общество като варварско и негодували, че и то им отвръща със същото. Ще ви хареса ли да ви изобразят така?:

На японците първите посетили ги европейци им изглеждали доста дебилно. Казват, до ден днешен дамите на преклонна възраст в Токио на всеки, зададен от белолик чужденец, въпрос отвръщат: „Не говоря английски“. Нищо че пришълецът може да е попитал на перфектен японски. Всеки с особеностите си. Кой би се осмелил да хвърли камък, за да се изтъкне като безгрешен?

Утре в тъмни зори заминавам. Старая се да се подготвя достатъчно, за да нямам поведението на типичен нанбан. Отивам да науча нещо ново, не да мисионерствам.

Може ли някой да отрече, че чалгата е част от популярната култура на нашето общество? Колкото и да се гнусим от нея, тя е реалност, с която се сблъскваме на най-невероятни места. „Елате, да чуете японска чалга“, казах. „Това не е чалга – възразиха ми.  – Това са стари градски песни“. Да, приех възражението. В енка няма пошлост, само театрална приповдигнатост, която ми идва леко вповече. При това енка е демоде, слушат я само пенсионерите по санаториумите – поне така излиза от романа на Наоми Суенага „Певица за сто йени или Ангел от рая“.

Главната героиня Ринка Казуки е на 32 г., но сценичната й възраст непрекъснато спада – отначало, за пред публиката, е на 26, после – на 24, а в края – на 22. Ринка е добър човек, но не е наивна. Това й помага да оцелее в коварния свят на шоу-бизнеса. Мечтае за слава, но не на всяка цена. Когато описва песента на композитор, оценил таланта й и обещал да организира телевизионния й дебют, тя казва:

„Както и предишната му творба, тя [песента] беше възхитително безискусна. По принцип, възрастен човек не е способен да създаде нещо толкова просто и ясно. Пък точно тази простота и ясност могат да пронижат душата открай докрай и да предизвикат такова вълнение, че да се превърнат в нещо повече от обикновена непосредственост. Това качество може да се назове само с една дума – „чистота“. Чистота, граничеща с наивност“.

Ето, такава е Ринка – отдадена на нещата, които обича, толкова безискусна и ясна в отношенията си, че я мислят за наивна. Ринка е поставена пред избор – любимия (женен за друга) или така мечтания дебют. Със здравия си разум Ринка взема правилното решение – избира любимия. Изборът й е правилен не за друго, а защото се оказва, че талантливият композитор е изпечен мошеник. Инстинктът на Ринка й подсказва как да избегне фалшиви изкушения.

Чик-лит. Разбира се. Първата книга от този жанр, която съм прочела.

Забавна е. Какво друго да кажа?