Класиците и пазара

31 август 2008

Нали всички го знаят оня виц за мутрата, която си пазаряла картини на килограм, защото авторите били още живи и стрували евтино. Има си хора, които да се погрижат още утре художниците да са вече „класици“ и цената на творбите им да скочи.

Да, ама сега арт-пазарът поставя пред мутрите по-трудни задачки: сега живите художници поскъпват, а класиците поевтиняват. Анализаторите посочват, че тенденцията върви в тази посока. Ако вземем 1990 г. за база и приемем цените на произведения на изкуството през тази далечна година за 100 пункта, то към януари 2008 г. общият обем на продажбите в долари е достигнал близо 125 пункта. Най-висок ръст бележат фотографиите – цените им са нарастнали почти двойно (189,2 пункта), докато графиките са поевтинели значително (85,4 пункта).

Най-интересното обаче е, че класиците губят позиции – след юли 2006 г. те отстъпват терена на съвременните автори. Старите майстори са на ниво 93 пункта, творците от ХІХ в. са с близо 110 пункта, представителите на модернизма се крепят на приблизително същото равнище като през 1990 г., докато тези, чието творчество се отнася предимно към периода след Втората световна война са отбелязали ръст до 163,4 пункта. Но това не е достатъчно, за да могат да настигнат нашите съвременици, които през тази година продават на цени по-високи с близо 70% в сравнение с живите художници, предлагали произведенията си през 1990 г.

Какво ще прави мутрата с Деймиън Хърст, та да спечели от него? Естествено, ще го охранява от посегателства върху личността му с цената на собствения си живот – само за последните 12 месеца цените на продадените творби на англичанина (роден през 1965 г.) са скочили с 270%. Не че днес не могат да се купят негови работи за някакви си 10 000 паунда, ама това са нещица с огромни тиражи и … хм, колко ли ще струват утре?

Да припомня, че тази година Хърст, Боно и галеристът Гагосян организираха за деня на Св. Валентин благотворителен търг, за да подпомогнат закупуването на лекарства за болните от СПИН в Африка. Гвоздеят на програмата, разбира се, е инсталацията на Хърст Where There´s a Will, There´s a Way – 3-метров лекарски кабинет, пълен с хапчета, предполага се – против СПИН. Само че хапчетата са ценни не с лечебните си свойства, а с това, че всяко от тях ръчно е оцветено от самия майстор, от Деймиън Хърст. Поне според рекламата. Та чукчето ударило при USD 6.5 млн. Интересно, дали след като организаторите са си покрили разходите, е останало нещичко за болните от СПИН в Африка?

Сукияки уестърн

30 август 2008

Преди време бях решила да проверя наистина ли кулинарните блогове се ползват огромна популярност. Наистина. Само с два поста блогът надмина по посещаемост редица ветерани, посветени на не по-малко животрептущи теми. Дип че мразя да пиша за неща, които изначално мразя. Не че не публикувам списъци с неприятни ми занимания, следвайки светлия пример на Сей Шонагон. Но да пишеш за готварски рецепти с омраза към готвенето, това е висш професионализъм. Като се замисля, в това може да има голямо удоволствие – да си изкарваш хляба от нещата, които мразиш. Само че се иска огромен талант. Както и търпение. Господ се е погрижил да не ми даде нито едното, нито другото. Знае си работата.

Ей такива неща си мислех докато пържех тиквички и си премятах през съзнанието сцени от „Сукияки уестърн: Джанго“. Да поясня: сукияки уестърнът има връзка с готвенето. Както и с писането. И с удоволствието от едното и от другото. Преди около две години на сайта на Дарик радио се появява следната информация: „Сега, англоезичният „Сукияки уестърн Джанго“ е наречен първият „суши уестърн“.“ Интересно, кой го е нарекъл „суши уестърн“? Дали нашенската рожбичка се е изживяла като Йоан Кръстител или е преписала от някоя англоезична рожбичка? За да ви стане ясна дълбочината на мисълта, заключена в невзрачното на вид изречение от сайта на Дарик, ще ви предложа да замените думата „сукияки“ със „спагети“, а „суши“ – с „пица“. И сега си представете как през 1964 г. холивудската преса провъзгласява: „Сега спагети-уестърнът „За една шепа долари“ е наречен първият пица-уестърн“. Сладко, нали?

Човек, като се реши да става журналист, трябва да има поне малко от малко любопитство към света, да си задава въпроси… ако не други, поне да се сеща отвреме навреме да се попита: „Абе, аджеба, аз какво точно пиша (респ. казвам)?“. Изобщо няма да споменавам пропуснатото двоеточие в заглавието.

Дотук изчерпахме кулинарната съставляваща на темата за филма. Сега малко исторически обяснения. „За една шепа долари“ минава за родоначалник на пица… пу-пу, спагети-уестърна. Сюжетът му копира появилия се през 1961 г. филм на А.Куросава „Йоджимбо“ (известен и като „Телохранителят“) и дори Серджо Леоне бива осъден от Куросава за плагиатство. Но това е друга история.

Самият Куросава, очевидно, е уредил отношенията си с Дашиъл Хамет като използва за филма си фабулата на „Алена жътва“ и „Стъкленият ключ“. Да де, той и Брус Уилис се снима преди 10-12 години в нещо като римейк на Куросава, ама в обстановка по-близка до тая при Хамет…

Та, искам да кажа, историята е богата. Такаши Миике я обогатява още повече като намесва Шекспир, Мурасаки Шикибу и други класици. Някои кинокритици казват, че Миике прекалявал с намиганията към това-онова, ама не се плашете – повечето препратки така или иначе остават незабелязани, няма начин да ви досадят. Още повече, че инстинктът за самосъхранение сработва автоматично: даже да отбележиш закачката, нямаш време да се замислиш върху нея. Караш отгоре-отгоре, каквото те разсмее, това запомняш и над това се замисляш. Другото е естетика – хейанска, самурайска, мейджи, естетиката на китайския ресторант… каквото ти дойде на ум. Миике и Тарантино се гаврят с всичко, което им дойде на ум. Хокусай и поп-арт, екология и философия, символи и life style, наследство и употребата му…

Няма ди ви навивам да гледате филма. Казват – не бил за всеки. Ама пък и нямало зрители, напуснали салоните…

Ах, замалко да пропусна. Филмът е англоезичен, вярно. Ама актьорите са японци, та си говорят, както могат. Хич не е случайно, ако ме питате. И не, защото Миике гледа да се хареса на англоезичната публика – акцентът е такъв, че върви по екраните със субтитри на английски, за да ги разбират какво казват. И с глобализацията се гаври Миике, това е.

И с „Матрицата“ също:

P.S. Длъжна съм да уточня, че филмът е продуциран от Geneon Entertainment (и от майчината на Geneon компания Dentsu Incorporated) – знакова за аниме-феновете фирма. Дай боже, това допълнение да не бъде изтълкувано погрешно!
Източник на клипа: Rotten Tomatoes

За лъжата

25 август 2008

Казват, нямаше да има цивилизация, ако нямаше лъжа. Да излъжеш никак не е лесна работа, затова е създаден детекторът на лъжата, който отчита усилията на организма да произведе хубава лъжа. Подобни уреди се усъвършенстват и, подобно камерите по кръстовищата, в най-скоро време може да се очаква, че устройства за дистанционно оценяване на честността ще бъдат инсталирани по всички обществени места. Понеже масмедиите, една от чиито функции е да бъдат своеобразен детектор на лъжата, не е кой знае колко ефикасна. Бивало е пресата да послъгва в собствен интерес и даже да се опитва войни да предизвиква, та затуй май е обявена за четвърта власт (нищо, че са я „пропуснали“ в Конституцията като са изброявали властите в държавата). През 1911 г. Уйлям Хърст прави всичко възможно (чрез публикуване на лъжи) да спретне война между САЩ и Мексико, защото след избухването на революцията(Панчо Виля, братята Сапата и т.н.) се страхува за съдбата на огромните семейни владения отвъд южната американска граница. Вестникарският барон обаче не успял да принуди президента да наруши обещанието си за ненамеса във вътрешните мексикански дела.

Възможно ли е медиите и политиците да не лъжат? Не е възможно, отговаря Ерик Алтерман в книгата си „Когато президентите лъжат“. Алтерман изказва мнението, че политиците априори не могат да бъдат абстолютно честни пред аудиторията. Президентът не може и не бива детайлно да обяснява пред обществото всички тънкости на провежданата политика, защото много от действията му са разбираеми единствено за професионалистите. Поради това речите на политиците предварително се шлифоват, аргументацията се опростява, акцентът пада не върху фактите, а върху емоциите. Алтерман цитира есе на Абрам Шулски и Гари Шмит, посветено на Лио Строс (a.k.a. Лео Щраус). Авторите обясняват, че впечатлението за лъжливостта на политиците идва тъкмо от неизбежното съществуване на някакъв „скрит смисъл“. Джоузеф Кропси – приятел на Лио Строс и редактор на книгите му, обяснява мисълта на Строс за нуждата от заблуда: „Хората от правителството трябва да внимават какво говорят публично – `ако ви кажа истината, ще помогна на противника`“. Шулски и Шмит допълват: „Заблудата е норма в политическия живот и да се надяваме, няма да говорим за очаквания, че ще се появи политик, който ще преодолее тази норма“.

Един от начините „да се скрие смисълът“ е като се подменят думите. В края на 60-те години на ХХ в. американската администрация е в трудно положение: общественото мнение притиска президента Никсън да изтегли войските от Виетнам, но правителството не разполага с план за подобно изтегляне. Вицепрезидентът Спиро Егню се опитва да противодейства на засилващите се критики. През 1970 г. той произнася остра реч, откъси от която и днес могат да бъдат намерени по сайтовете с цитати и крилати фрази. Егню нарича противниците на войната „идеологически евнуси“, „високомерни сноби“, „лешояди“, и класическото – „бъбриви набоби на негативизма“ („набоб“ – в случая може да се тълкува като синоним на „парвеню“). Егню дебело подчертава, че противниците на войната не изразяват мнението на мнозинството от американския народ, че те са малка група от високопоставени негодници от Ню Йорк и Вашингтон, които са си направили клуб „4H“ (hopeless hysterical hypochondriacs of history). Речта е написана от Уйлям Сафайър – журналист и поклонник на Лио Строс. Въпреки арогантността си, речта е забележителен образец за сполучливо изместване на вниманието от идеята за прекратяване на войната към нейните носители (всички прилики с реални личности и ситуации от днешно време са случайни). Така администрацията печели време и успява за още няколко години да избяга от дебата относно смисъла на продължаващите военни действия.

Двадесет години по-късно ръководството на Републиканската партия разпространява сред активистите си брошура, съдържаща препоръчителните думи и изрази, които следва да се употребяват в речите пред публика. Съветът е колкото може по-често да се използват „положителни думи и изрази“ като: „грижа“, „здрав смисъл“, „честност“, „хуманност“, „принципиалност“ (аз предпочитам „принципност“, но някои наши политици се придържат към другата форма), „отговорност“ що се отнася до собствените им възгледи и действия. Що се отнася до противниците, те имат „деструктивно поведение“, те са „некомпетентни“, „корумпирани“, „безотговорни“ и са „заплаха“. Идеята на авторите на брошурата е, че за много хора тези стереотипни изрази ще заменят анализа на действителната ситуация. Резултатът от парламентарните избори потвърждава ефективността на брошурата – през 1994 г. за първи път от много време републиканците печелят мнозинство в Конгреса.

Впрочем, Лио Строс, като защищава идеята си за задължителното използване на заблуда в политиката, дава за пример Библията – не всичко в нея е казано в явен вид, в притчите е кодирана върховна истина, достъпна за разбиране само от неколцина. Истината е достъпна само за вярващите (Иоан 1:43-51). В този ред на мисли може да се заключи, че политикът не лъже, когато вярва в това, което говори.

Дали?

Сега, когато голяма част от света (или поне журналистическо-анализаторската му част) е заета с оценката на военноикономическия потенциал на Русия, Александър Андреев, вместо да ни информира за германската позиция, ни запознава със собствената си пушаческа идеология. Очевидно и той асоциира днешните времена не с клишето „1968-ма“, а със знаковата „1938-ма“. Но, поради някаква си личностна причина, А. Андреев предпочита да завоалира проблема и да говори за друго: Хитлер е лош, защото забранил пушенето, а не заради Холокоста, да речем; Сталин е добър, защото бил страстен пушач, пък ГУЛаг е друга работа (за малко да намесим Солженицин, ама той пък е съвсем трета история). ОК, това мисли човекът – това говори. Демокрацията повелява всеки да говори, каквото мисли. И още – свободата на един да говори се компенсира със свободата на другия да не го слуша, ако не се интересува от темата на говоренето. Е, мен теорията на Андреев относно „фашисткия характер“ на забраните за тютюнопушене на обществени места не ме интересува. Далеч по-интересна ми е темата за проекта на Немския исторически музей в Берлин. Но пък А. Андреев не се интересува от такива неща. Има право на избор – демокрация, какво да я правиш.

Лято

18 август 2008

Това клипче е като резултат от хвърляне на зарове: замижаваш и мяташ, пък взели, че се паднали две петици(?), т.е. правиш с телефона лошокачествени снимки и ги запращаш напосоки в animoto… обаче animoto улучва настроението – точно като за край на отпуската: всичко ти изглежда носталгично далеч, като през някой много минал век, далеч от идеала, но пък излъчва огромно съжаление, че това несъвършенство е отминало, че вече си си в ежедневието…

[clearspring_widget title=“Animoto.com“ wid=“46928cc51133af17″ pid=“48a9cf3a94569f66″ width=“432″ height=“260″ domain=“widgets.clearspring.com“]

Пейо, ти беше наскоро в Балчик, нали? Или не беше ти? Както и да е. Помня Двореца от време оно, когато в началното училище ходех там на лагер. Нищо общо с видяното преди няколко дни. Не бе, не е проблемът в мен – на мен акълът си ми е все толкова, колкото беше и на 10. Проблемът е, че си спомням как всичко това се вписваше в околната среда. Промушваш се през дупката в телената ограда (за по-напряко, не за друго) и попадаш в Зоната, в приказка, в Гетсиманската градина, ако щеш (за тези, които не са били там – има такава част от Двореца, наречена Гетсиманска градина). Уж само телена ограда дели това чудо от първичната природа наоколо, пък усещането е, че си преминал в някакъв паралелен свят. Сега това усещане го няма. Вдигнеш поглед – нов бетон вместо дивите скали… И морето го няма, няма го – само гърбове на химически тоалетни пред цветните арки, затулват вълните…

Хайде, моля, някой да ми каже, че остарявам и затова така ми изглежда, че приказката вече не е същата. Помня това място откакто се помня. Е, да – ранните ми спомени се изчерпват с одраните от скалите колене (трябва да съм била на три-четири, не повече). Магията на мястото дойде по-късно. Щеше ми се децата след три-четири-пет поколения – и те да изживеят тази приказка…

Впрочем магията се свежда до внимателно „пипване“ на природата – пипване, предназначено само да подчертае красотата на всичко, създадено от бог_както_и_да_му_е_името (защото кралица Мария е изповядвала бахайската религия, амбицирана да съчетае всички световни религии. Но това е само любопитна подробност – Мария е била достатъчно интелигетна, за да не натрапва вярванията си). Главното е: усещането за природа.

Сега това усещане е минимизирано като иконка на таскбара.