blog.gears фигурира в заглавието, само защото изпробвам новия блог-клиент, с който експериментира Google. A propos, преди малко по БНР интервюиран заяви, че ограничаването на експериментите в медицината и образованието било нещо лошо. Всеки лекар, респ. учител, трябвало да има право да експериментира с нови методи и средства. Много било полезно. Човекът е учител, слава богу(дали?), не лекар…
Нататък няма да става дума за експерименти. Или пък – кой знае?, въпрос на тълкуване ))
Нашумя напоследък един англо-американски издателски (с отражение върху образованието) спор: кой е автентичният вариант на „Война и мир“. Американското издателство Alfred A. Knopf (част от Random House, Inc.) издаде поредния превод на великия роман. Изданието е от 1296 страници и съдържа познатия ни текст на произведението.
Издателство Ecco (част от Harper Collins) пък издаде т.нар. съкратена версия на сагата на Толстой. Така(„съкратена“) е наречена от конкуриращото издателство, защото преводачът на 885-страничния вариант е Ендрю Бромфийлд – уважаван британски познавач на творчеството на месията от Ясна поляна. Самият Бромфийлд заявява, че, всъщност, това е оригиналната версия на романа, завършена през 1866 г. Части от нея са публикувани в периодични издания през 1865 г. Реконструкцията на този „съкратен“ вариант е станала известна през 2000 г. Популярният текст на творбата съдържа по-късно добавени философски и исторически разсъждения на самия Толстой. Преводачите на дългия текст (канонизиран в СССР през 1962 г.) твърдят, че „краткият“ вариант има значение само за филолозите и литературоведите. От издателство „Еко“ отвръщат, че Richard Pevear няма какво да се хвали, че е направил най-точния превод, защото изобщо не знае руски и разчита на жена си Лариса Волохонская, а на всичкото отгоре живее в Париж. От New Yorker пък обявяват семейството за най-добрите проводачи от руски на английски – може би, защото преди време Опра Уинфри включи техния превод на „Ана Каренина“ в списъка си на най-добрите четива и поради това изданието стана бестселър. Ако сме честни, спорът е точно за това: дали Опра ще включи някой от преводите на „Война и мир“ в следващия си списък, а току-виж влязъл и в списъка за задължително четене в училищата. И тогава тиражи – пей, сърце! 🙂
Какво общо има Хари Мюлиш? Нищо. Просто холандецът навърши 80, а още не е получил Нобелова награда. Не е честно от моя страна да го иронизирам. Той се самоиронизира достатъчно. Казва: „От детските си години съм мишена за нечия агресия. Хората не могат да асимилират самоирония в такива дози. Те престават да разбират къде свършва моята гледна точка и къде започва маскарадът. Макар това да е толкова лесно! Ако аз наистина мислех и правех това, което мисли и прави човекът, когото описвам, аз никога нямаше да напиша за това“.
Да, не е лесно да бъде разбран. Сeга Хари Мюлиш заявява: „Не понасям, когато писателят се прави на политик като се оправдава с това, че е длъжен да опише времето и бива въвлечен в процесите, които стават в реалния живот. Литературата не документира времето и не е отчет за случващото се“.
А ето какво споделя Фриц Болкестейн миналата година в интервю за Даниела Горчева: „Все още не разбирам защо толкова много интелектуалци се оставиха да бъдат заблуждавани и на свой ред самите те заблуждаваха останалите. Хари Мюлиш (Harry Mulisch), например. Ако прочетете какво е писал за Куба, ами то е ужасно“.
Ха сега де! Кой кого не разбира?

Powered by ScribeFire.

Не-не, не плагиатствам, а цитирам. Иван Бедров, разбира се. И по-точно – част от подзаглавието на блога му. В който интересните неща са много, но това, което току-що прочетох, ме подсети за нещо друго )) Става въпрос за затворници. А рекламата, която в браузъра ми е придружила поста на г-н Бедров, е за почивка по турските плажове с красив фотос на море, по-синьо от небето.
Да, ама не. Ако някои затворници биха били имали честта да попаднат в този затвор, ни гривни щяха да са нужни, ни Анталия щеше да ги съблазнява. Като се замисли човек, к`во му е лошото на затвора? Стига да е този ))
Ето още картинки, как е извътре. Ако някой е пропуснал да ги види предварително …

Powered by ScribeFire.

Още една изненада

17 октомври 2007

След като Нобеловата награда за литература беше неочаквано присъдена на Дорис Лесинг, журито, определящо носителя на годишната награда Букър, също изненада публиката. Вместо да отличи фаворитите Иън Макюън или Лойд Джонс, то се спря на аутсайдер – ирландската писателка Ан Енрайт и четвъртата й книга „Събирането“ („The Gathering“). Между другото, при залаганията шансът на Енрайт бил оценяван на 1:12.
Така или иначе, семейната сага на бившата телевизионна продуцентка печели една от най-престижните литературни награди, но няма големи изгледи романът да бъде преведен на руски и издаден в Русия. Обяснението на Сергей Пархоменко (генерален директор на издателството за преводна литература „Иностранка“) се свежда до аналогията с френскоезичните автори: в Русия най-популярни били Бегбеде и Уелбек, а в родината им големите тиражи се падали на други автори. Много странно изказване. Дали бестселърите на френския пазар до един са носители на Гонкур и прочее значещи нещо награди? Или Пархоменко неволно се изпусна, че дори за изживяващите се като сериозни издателства, тиражите (a.k.a. печалбите) са по-важни от качеството на издаваното?

Powered by ScribeFire.

Хартийките

15 октомври 2007

Bloggers Unite - Blog Action Day Не обичам мероприятията. Но природата не е виновна, нали )
Допреди столетие са гледали на природата като на непредсказуем, страшен враг, който трябва да бъде победен, ако искаме да живеем. Сега отношението към нея е по-скоро като към беззащитна жертва, която трябва да бъде закриляна на всяка цена, на всяка цена. Или пък като към Ктулху – спящото на дъното на океана чудовище, което не бива да будим.
Добре. Не ми е по вкуса да пиша есета за глобалното спасяване на света. Затова ще разкажа нещо на микрониво. Преди много-много годнини имах състудентка от братска страна, на която езикът ни създаваше големи, ама много големи проблеми. Беше красиво и интелигентно момиче, но колчем се явеше на изпит, срещаше огромни трудности да покаже усвоеното. Вероятно, притеснението е допринасяло за влошаване на положението. Преподавателите проявяваха разбиране и не я късаха, каквото и да се случи. Та, присъствалите заедно с нея на изпита по екология, разказваха, че й се паднал въпрос за опазване на почвите. Единственото изречение, което колежката успяла да формулира, било: „Не бива да се изхвърлят хартийки по тревните площи“. Ми то си е така, права е била.
Долу-горе по същото време познавах една чехкиня, която беше завършила българска филология и работата й беше свързана с дълги пребивавания по нашите земи. Какъв беше шокът на съседите й, когато всеки ден я заварваха с найлоново пликче в ръка да обира изхвърленото от тях през прозорците. Защото тя не можеше да си представи, че трябва да търпи засипаните с боклуци градинки пред входа. Впрочем, не се гнусеше да събира хартийките и по тротоара, по който върви. Правеше го, независимо че каузата й беше causa perduta – събиране нямаше. И продължава да няма.
Откога се каня да последвам примера й и събера всички тия пликчета, хартии и прочее отпадъци от ужким цивилизования ни бит под собствения ми прозорец.
Някой от вас да го е правил? Сигурна съм, че да. Трудно ми е да си представя, че ще участваш в акция по почистване на планини и паркове, а ще останеш безучастен към гледката около себе си. Почистването на защитени местности е добро и нужно дело, самоотвержено дело, бих казала. Трябва да си голям оптимист, за да му се посветиш.

Става въпрос за младите в Съединените щати. Не са многобройни (като таргет-група), но се предполага, че ще формират картината на потреблението в бъдеще, та затова Anderson Analytics за трета поредна година изследва вкусовете на колежаните.
Таблица (най-интересните брандове, предпочитани от хората между 18 и 24 г.):

P.S. Още един линк.

Powered by ScribeFire.

Годишният доклад за резултатите от търговете не изненада като изведе на челни позиции Деймиън Хърст (напомням: спиртосаната акула, диамантено-платиненият череп, аптеката…) – никога преди работа на жив художник не е била продавана за такава сума като $100 млн. (The Love Of God a.k.a. въпросният череп). А преди това други шест негови работи са намерили купувачи, склонни да се простят с повече от $17 млн. (общо). Само за тази – 2007 година!
Изненадата за мен беше Жан-Мишел Баскиа. Оказва се, че неговите графити са произведенията на изкуството с най-висока възвращаемост – 183 млн. евро за последните 17 години. Само година след смъртта му през 1988 г. работите на афро-американецът са достигали цени от $400 хил. на търговете. Сега, от 2002 г. насам, цени от порядъка на $5 млн. се смятат за съвсем в реда на нещата. Впочем, колкото и невероятно да звучи, въпреки спецификата на естеството си, работите на Баскиа са запазени във впечатляващи количества – между 800 и 900 живописни произведения и около 1500 рисунки.
Няколко думи за Баскиа: роден е през 1960 г. в Бруклин. Баща му е счетоводител, роден в Хаити, майката е от Пуерто Рико. Жан-Мишел е знакова фигура в областта на визуалната поезия (графитите му върху стените често са придружавани от негови стихове), увлича се от хип-хоп културата. Доста бързо специфичният му творчески почерк е открит от арт-критиката и започва да излага в големите галерии. Сприятелява се с Анди Уорхол. След смъртта на поп-арт гуруто, Баскиа изпада в душевна криза и година след смъртта на Уорхол умира от свръхдоза, ненавършил 28 г.
Бруклинският музей предоставя online портретна зарисовка на Жан-Мишел Баскиа. Впрочем, ключова творба на Баскиа също е череп (Хърст не е първият) – инспириран от „Анатомията“ на Грей, с която художникът се е запознал като дете, докато се е възстановявал след като е бил блъснат от кола като гонел топка на улицата. Само че е озаглавил произведението си „Golden Griot“ и е поставил акцента върху етническата идентичност:
jean-michel-basquiat-1.jpg

Powered by ScribeFire.

Überraschung! – имало било 🙂
Но ако говорим сериозно, въпросът е: да осмислиш разликите и да ги изобразиш в картини. Това е направил Лиу Янг – дизайнер, роден през 1976 г. в Китай и емигрирал на 13-годишна възраст в Германия. Между 2003 и 2007 г. той създава поредица от икони, отразяващи виждането му за културните различия между немците и китайците. Интересно, на английски заглавието на изложбата, представена през май и юни в Министерството на външните работи на Германия, звучи като „Germany Vs. China“ („Германия срещу Китай“), докато на немски серията постери е озаглавена „Ost trifft West“ („Изтокът среща Запада“). [В коментарите ще поствам няколко изображения. Синьото е Германия, червеното – Китай].
Това разминаване в посланията на заглавията е илюстрация как човек се губи в превода – traduttore-traditore, както казват италианците.
Но руската писателка Людмила Улицкая е на друго мнение. В последния си роман „Даниел Щайн, преводачът“ (номиниран за най-важните руски литературни награди) тя прокарва идеята, че на хората им е нужен преводач, винаги и навсякъде. Защото не се разбират помежду си – родители и деца, християни, юдеи и мюсюлмани, представители на различни партии, на различни етноси, хората и природата… Нужен им е преводач, който разбира всички езици и може да преведе посланията, да ги направи разбираеми във времена, както често се случва дори между най-близките, когато сами не можете да проумеете/обясните какво стои между вас.
А някои смятат, че само тям е известна истината от последна инстанция и нямат нужда от преводи…

Powered by ScribeFire.

P.S. Слайдшоуто тук вместо в коментарите: