Авто-мото

29 март 2010

Отначало мислех да озаглавя поста по-транспортно, но точно днес няма да е удачно. Подвеждащото (в контекста на актуалните новини) заглавие ще ми докара повече посетители, но за какво ми е това? Нито съм суетна, нито разчитам на блога за стотинка доход. И макар да става въпрос за градски транспорт от всякакъв вид, най-вече за релсов, реших да прибягна към не съвсем точно, но бягащо от злободневието заглавие. И даже да обвържа темата си с лайф-стайл автомобилизъм. В.“Дневник“ тия дни публикува серия снимки от салона, посветен само на марката „Фолксваген“, в Интер Експо Център. И ме подсети за колата, привлякла вниманието на проф. Айстед в подземен паркинг в Дотомбори. Нямаше да я забележа. Но беше истински ретро „Бръмбар“, добре гледан и поддържан. С любов. „Тук могат да се видят много ретро коли. – каза Джордж. – Паркингът се използва от доста (много)богати хора“. Чудя се дали е било късмет да паркираме през 3-4 места от това бижу или е било неизбежно да спрем до някое друго. Табелката, прикачена на задната броня, твърдеше „1960. D“. Че е Германия, Германия е. Но като се поразтърсих из снимките в Google, возилото ми прилича повече на VW 1303, а казват, че моделът датира от по-късни години:

Както и да е. Колко японци се возят на такива коли? Като се замисля, не знам дори колко японци ходят на работа с личните си коли. Със сигурност са много. В Мино, например, през деня е мъртвило – улиците са пусти, гаражите и отредените за паркиране места в дворовете са пусти. Понякога тия паркинг-места в двора са снабдени с асансьори – едната кола на първо ниво, другата кола на второ ниво. Понякога има допълнително място за паркиране на мотори, мотопеди и велосипеди. През деня, обикновено, тези пространства са пусти. Ще рече, хората ходят на работа с коли. На училище и на пазар – с мотопеди или велосипеди, кой каквото предпочита.
Обаче и градският транспорт е пълен. В пиковите часове. Ако имаш възможност да ги избегнеш тия пикове часове, се пътува комфортно. Не знам как е, ако не можеш да си позволиш да не ходиш никъде в часовете на върхово натоварване. Снимах надписите по перона на метростанциите, които предупреждаваха, че от еди-колко до еди-колко си часа сутрин и от еди-колко до еди-колко си часа вечер на това място спират вагони само за жени. Това е заради оплакванията, че някои мераклии използват блъсканицата, за да опипват представителките на нежния пол. Затова има вагони, в които не се допускат мъже. Така работещите момичета могат да пътуват до работа и обратно без да се притесняват от тормоз със сексуален характер.
В останалите часове от денонощието това ограничение за силния пол не важи. И няма защо да го има – няма блъсканица и маниациате не могат да се развихрят. Рядко се случва да няма свободни места за сядане. Пътуването е забавно. Веднъж срещу мен седна майка с бебешка количка и още едно момченце на около 3 г. Баткото напълно съзнаваше дълга си, седеше кротко и гледаше да не създава проблеми на майка си докато тя се занимава с бебето. Голям сладур! Усмихнах му се, не се сдържах. Юнакът, явно, имаше инструкции как да реагира, когато непознати навлизат по какъвто и да е начин в личното му пространство, хеле пък гайджини, и се притесни. Ама много мило. И не бях в състояние да спра усмивката си. Горкото дете!, усмивките са заразни – и то ми отвърна, но сложи ръка пред устата. Дългът си е дълг. Като е обещал да се държи прилично, трябва да се старае поне да изглежда така.
Друг път един млад господин в ранна училищна възраст реши да използва ония висящи държачи за правостоящи като гимнастически халки. Никой от пътуващите не реагира по какъвто и да е начин. Майката, заета с нещо си свое, забеляза волността на рожбата си и промърмори нещо. Детето не възрази, повися още една-две секунди, колкото да смири гордостта си, и се пусна. И толкова.
Имаше моменти, в които отсреща седяха невероятно интересни типажи – артистични господа; бизнесмени; типични чиновници; даже такива, които нямат аналози по нашите ширини. И всеки зает с нещо си свое: един чете вестник, друг книга, трети играе с миниконзола, четвърти си човърка GSM-а.
Понякога отсреща седят госпожици и госпожи. Младите дами може би отиват на среща, защото са се издокарали необичайно, вадят пудриери и дооправят макиажа си, даже изскубват някое косъмче от веждите. Поправят прическата. Дантелките, обрамчили подгъва на палтото, не се броят за необичайно облекло. Носят го и госпожици с делово изражение. Те човъркат GSM-и или вадят конзола. По-възрастните дами четат книга или просто чинно мълчат. Случва се на следващата спирка група жени в третата възраст да нахлуят и да внесат оживление във вагона. Отиват на екскурзия, пътуват една-две спирки с метрото, после се прехвърлят на влак и т.н. То си е преживяване и е възбуждащо. Задрямалите пътници може би се събуждат от гълчавата, но не позволяват да си проличи.
Това е в метрото или в монорелсовата железница. Май само в Токио и в Осака има вътрешноградска монорелсова железница. Целият град и предградията са опасани от ненатрапващи се естакади, по които се движат вагоните. Скоросттта им е висока, интервалите между влакчетата са не повече от 10 мин., стигат до 20 мин. в мъртвото време около обяд. На спирките е доста духовито – нали са нещо като тунели във въздуха. Но има стъклени стаи с отопление през зимата, където можеш да поседнеш, да си купиш кафе или чай, или друга напитка от автомата, и спокойно да дочакаш влакчето.
Има няколко транспортни възела, около които – около гарите на монорелсовата железница, метрото, ЖП, даже Шинкансен, са изникнали молове, които ти създават илюзията, че прекачването от влак във влак не е никаква досада, а напротив – забавно преживяване. Дори можеш да наваксаш пропуснатото. Например, да купиш сувенири, за които си забравил да се погрижиш навреме. Или дреха, която ще ти е нужна, но не си се сетил да хвърлиш в куфара. Огромните пространства създават усещане за простор, защото табелите насочват хорските потоци в нужната посока и не ги оставят да се лутат, всеки получава, каквото иска. Всеки стига там, накъдето е тръгнал. Автоматите за билети са закътани, но не скрити. Виждаш ги, отиваш, гледаш схемата – коя е твоята спирка, колко струва билетът до там, трябва ли да се прекачваш. Пускаш парите, машината изплюва билета.
Само веднъж, но се случи – между краката на пътниците около касите лазеше клошар и търсеше по пода изпуснати монети. Почувствах се виновна. Кой не би почувствал вина при вида на човешкото нещастие? Да не говорим пък за ужаса от мисълта, че това нещастие може да сполети и теб.
Ако все пак имаш дом, даже и да нямаш средства, нищо не е загубено. Безплатен автобус ще те откара до общината и ще мине покрай най-важните места. Така че да не се почувстваш лишен от основните услуги, заплащани от данъкоплатците. Не че всеки не може да използва този безплатен транспорт. И аз го ползвах. Много ме беше срам, просто само този автобус спира точно пред кметството и как да удържиш на изкушението на удобството? Един старец строго ме погледна, аз направих физиономия тип „C’est la vie. Не исках, но нямаше как“. Погледът омекна. После Юриан-сан каза, че проблемът най-вероятно е бил в чашата кафе от McDonald’s, която държах. Преди време този човек изразил възмущение, че Юриан-сан и една швейцарка си общували на английски.
Автобусът (не безплатният, а нормалният) е история трета и четвърта. Хубавото му е, че отива до възлова спирка на метрото и монорелсовата железница. Лошото е, че се пътува около 40 мин. дотам. И че рейсовете са на поне час. И че всеки рейс тръгва от различна първа спирка и обратният стига до различна крайна спирка. Трябва да знаеш разписанието. Не е сложно. Просто трябва да си съобразиш графика. За една спирка плащаш 210 йени. До твоята цел, след около 40 мин. (десетина-петнадесет спирки, кой ги брои?) – са 230 йени. Екологична политика, може би.

Ашолотъл, според Wikipedia, „е вид воден саламандър“. Характеризира се с това, че за разлика от повечето организми, които преминават през личинков стадий, за да се развият във възрастен индивид, ашолотълът обикновено си остава „дете“, но дава потомство без да претърпи метаморфозата на съзряването.
Освен това ашолотълът е главен герой в знаменити литературни произведения и в това си качество напоследък стана център на медиен скандал. Хулио Кортасар му е посветил разказ и дори е назовал творбата си с името му – „Ашолотъл“. Казват, Кортасар не е особено популярен в Германия и не се знае със сигурност дали Хелене Хегеман не е взаимствала идеята на аржентинеца в нашумелия си роман „Axolotl Roadkill„. Няма да се спирам на обвиненията срещу нея в плагиатство. Въпреки тях младата авторка запази номинацията си за наградата на тазгодишния Лайпцигски панаир на книгата, но (може би заради тях) не я получи.
Хелене Хегеман във всички случаи заслужава внимание. Първо, тя е на 17. Второ, прочува се с литературното си творчество още на 14 (долу-горе, по това време умира разведената й майка – график и театрален художник от Бохум, след което момичето отива да живее в Берлин при баща си, известния драматург Карл Хегеман). Противно на ашолотъла, Хелене явно бърза да докаже, че вече е голяма, но по типично детски начин. Взема, като на игра, от тук-таме по нещо и подрежда кубчетата по свой си начин. Талантливо, очевидно. Някои биха коментирали: „Постмодернизъм“. Други биха казали, че това е отживяло времето си. Не знам. Ако шумът около Хелене е само PR, рекламиране на „книгата като салам“, няма смисъл да се дискутира. Ако в книгите на Хелене са фиксирани знакови за времето ни тенденции, разговорът си струва. A propos, струва си и разговорът относно същината на авторското право – ако Хелене е преписвала (всичко 2 страници от общо 203, както са си направили труда да изчислят), но е създала нещо изначално ново, трябва ли да бъде остракирана? Ако имаме иновация като краен продукт, но при формално нарушение на законодателството, не означава ли това, че законодателството трябва да бъде променено, за да не спъва развитието? Не знам. Апологетите на Хелене твърдят точно това. Противниците не отричат таланта й, но се притесняват, че ако се позволи на един, пък било то и гений, да игнорира правилата, до къде може да стигнем. Докъде, наистина?
Така или иначе, около Хелене Хегеман се вдига врява. Най-вече заради обвиненията в плагиат.
Обаче казусът на Хелене е по-интересен с друго – с поставянето на проблема за порастването. Набоков засегна другата страна – принудено ли е детето да порасне? При Хелене го има и този аспект, биографически. В произведенията си тя май гледа на света от тази камбанария. Но иска ли човек да порасне? Ашолотът не иска. Пък социолозите твърдят, че това е проблем. Проблем за човечеството, не за ашолотите. Все пак социолозите не са еколози.
Ти, читателю, искаш ли да пораснеш?
Ако не си го направил до 1967-ма, не съм сигурна, че някога си бил дете и разбираш за какво става въпрос. Както сочи социологията, проблемът на нашето съвремие е, че никой не иска да порасне. Че хората отказват да пораснат. Нали се сещате, че наскоро бе обявено: чиновници в работно време си играели on-line. Традиционните масмедии единодушно им произнесоха присъдата, има си хас.
Също така единодушно „порицаха“ филма „Аватар“. Но всички вкупом отидоха да го видят 3D. И не съгрешиха. Гледаха „Алиса“ 3D. Ще гледат „Diary of a Wimpy Kid“, както и „How to Train Your Dragon“ 3D. И може би ще кажат някоя добра дума. За някоя от тия приказки. Защото приказките никога не са били за деца, но това е друга тема. Макар, може би да не е – може би човек никога не е искал да порасне, но го е било срам да си признае.
Юпитата показаха, че възрастта няма значение. Преди това аксиомата беше валидирана за расата. Приблизително по това време се валидизира за пола. И пр., и пр.
Ама не знам дали е същото.
И какво общо има Уорхол с попфолка, също не знам.
Ама знае ли човек.

Благовещение

25 март 2010

Подсети ме отзарана Марин Бодаков за Яворов. Чувам по радиото, днес било благовещение, пък не се сещам за стихотворението, защото … не чувам звъна, този „празнично тържествен звън/през утрен сън“. Той отеква някъде там, в пространството, което дедите ни са очертали като са строили града. Моят град се е надул и отдавна се е спукал по всички шевове. Не чувам камбаните. Но и камбаните не са същите…
Не са като ония, които чувах точно в 6,30 ч. всяка сутрин. Камбаната на будисткия манастир меко отекваше на развиделяване. Няма как да не я чуеш, ако си буден. Няма как да я чуеш, ако още спиш.
Не съм вярваща. И гледам да не се умилявам. Просто два града. „Ти с горния Ерусалим, аз с отрицанието му…“. И с отрицанието на отрицанието. „Уви, през сън…“

Когато реших да публикувам анкетата, бях сигурна, че повечето хора ще познаят. Още като видях плакатите, веднага ги идентифицирах. Не се хваля – очевидно има някакви глобалистични стандарти за това, как трябва да изглеждат лидерите на една лява партия, и как – на една дясна. И как трябва да бъде аранжиран предизборният плакат на съответната политическа сила.
Плакат № 1, ако правилно съм разбрала, е на Шаминто – Социалдемократическата партия. Японските социалисти имат доста възходи и спадове в политическата история на родината си след Втората световна война. На последните избори те не са се представили така, както това се е случвало в по-ранните етапи от развитието на партията, но поне запазват позициите си от предишните избори. И това се оказва достатъчно, за да излъчат министър в сегашното коалиционно правителство. Председателката на Шаминто е министър по делата на потребителите. Мизухо Фукушима е един от най-големите противници на американката военна база на Окинава и създава големи проблеми на министър-председателя Юкио Хатояма. Ама то пък кой ли не му създава проблеми на Хатояма – като се почне от патрона му Озава и се стигне до по-малкия му брат, който тия дни обяви, че ще прави нова партия. За световната икономическа криза изобщо да не говорим. Както и да е. Мизухо Фукушима е внесла законопроект, който би дал право на жените, ако поискат, да запазят бащината си фамилия след като се омъжат. Този акт сащиса депутатите – повечето от тях не проумяват поради какви такива причини членовете на едно семейство могат да поискат да носят различини фамилни имена. Впрочем, жените в японския парламент не са по-малко, отколкото са в нашия, ако се съди по директните предавания на телевизията. Ако статистиката сочи друго, това си и проблем на масмедиите.
Вторият плакат, ако не ме лъже паметта, е на Джиминто – Либерал-демократическата партия, която след повече от петдесетилетие управление, сега е в опозиция. Естествено, кандидатите й трябва да излъчват сила и решимост. Да си призная, точно по това заключих, че този втори афиш е техен. Докато бях в Япония, голямата разлика в електоралните нагласи между Джиминто и упрявляващите непрекъсното намаляваше. Не знам сега как е. Ако нищо не се е променило, твърде вероятно е юлските избори да отслабят позициите на правителството. Но до юли има още много време.

Като тръгнах за Япония в началото на декември, тук валеше дъжд. И във Франкфурт, където прекарах седем часа между двата полета, валеше дъжд. И след още един единадесетчасов полет, на летище Кансай валеше дъжд. В Кансай рядко вали сняг. На японците просто не им се вярваше, че малко по на североизток, на минаване през Нагоя, сме видели снежна покривка. Беше на връщане от Токио в началото на януари.
Като тръгнах обратно за България, в Осака се лееше дъжд. Ние бихме го нарекли пороен този дъжд, за японците не беше нещо особено. Във Франкфурт прехвърчаше сняг. Мъкнах сака с брошури и книги през дългия остъклен коридор, вбесявах се, че е толкова дълъг, гледах прехвърчащия сняг и злорадо отбелязвах, че пушачите са още по-зле – след дългия полет на въздържание им се полагаше аквариумна клетка, в която публично да си начешат крастата. Всеки с капризите си.
На летище София било студено, трябвало да си облека връхната дреха. Я да ви видя как след денонощие в самолети и по летища ще усетите какви да е климатични промени. Разликата в часовите пояси е по-дългосрочен проблем за преодоляване. Странно, че по посока на изгряващото слънце изобщо не забелязах това да е проблем. А в обратна посока – трябваше ми цяла седмица да го преодолея. Има ли това някаква връзка със светоусещането?
По друг повод Васил Прасков ми прати линк към YouTube – за филма на Сокуров „Източна елегия“. Просто така, не по същество, запомних репликата „За какво можеш да помолиш Бога?“. Изречена на японски. На кой Бог се молят японците? И за какво не смеят да го помолят?
Може да е заради разликите в климата.
Гледах как се молят в шинтоиските храмове. Пускаш монета (ако си щедър, банкнота), пляскаш с ръце два пъти – за да те чуе ками, към което искаш да отправиш молбата си, покланяш му се двукратно, мълчаливо отправяш прошението си, пак се покланяш и отстъпваш реда си на друг молител. В храмовете обикновено има няколко олтара, посветени на различни камита. Има ками, което можеш да помолиш за вечна любов; има ками, което можеш да помолиш да си вземеш изпита; има камита, които можеш да помолиш за всичко. Трябва ли да вярваш, за да изпълиш ритуала? Теодор не го каза, защото се стесняваше, притесняваше да не ни обиди, но намираше това за светотатство. Разбирам го. Преди да остарея и аз мислех така.
Но сега съм стара.
Правоверните будисти не одобряват японското отношение към будизма. „Пита ме една японка: „Ти се интересуваш от будизъм? От погребални ритуали? Защо?“. Това е то японският будизъм – отъждествяват го със смъртта. Нищо не разбират“ – възмущаваше се китаеведката Деси на коледното тържество на българските студенти в Осака. Често я цитирам, защото се нуждая от предизвикателна гледна точка, за да насоча разсъжденията си нанякъде. И още, Деси не одобряваше омесването на будизъм с шинтоизъм.
Виж. Срамота е да пуснеш по-малко от 100 йени. Ако за всяка молба към някое ками, трябва да пуснеш по 100 йени, хубаво ще си помислиш колко молби да отправиш. А ако толкова много държиш молбата ти да бъде чута, ще дадеш 1000 йени и повече. Голям мерак трябва да е, си мисля.
Аз бях нагла. Всеки път пусках по 100 йени и молех за хармония. Теодор е напълно прав.
И Деси има основания. Когато семейство Айстед ни отведоха до будистко светилище, много хора пляскаха с ръце преди ритуала. „Това е будистко светилище – със сдържано негодувание каза Джордж. – Тук не се пляска“. Малко по-рано, в мексиканския ресторант той сподели, че според него японците са загубили почва под краката си тъкмо заради невъзможността да направят избор между будизма и шинтоизма. „Бащата на Емико – разказа Джордж, – всеки ден ходи в храма и се моли. Младите японци не го правят. Не вярват. Изгубили са вярата в ценностите, които крепят обществото“.
Семейство Хасегава преди това ни бяха завели в музей – фермерска къща от началото на ХХ в. Хасегава-сан отдели специално внимание на две помещения: едното, в което се отдава почит на шинтоистките божества, и другото – будисткото, което е обитавано от духовете на предците. Казах го така, защото тогава си помислих, че може би Деси-сан има основание. Всъщност, в тази будистка стая се извършва ритуал, подобен на този, който едно време са извършвали нашите баби, когато са палели свещ пред иконата в ъгъла, за да поменат скъп покойник.
Не като изобщо да няма универсални ценности. Затова съм склонна да извършвам шинтоистки ритуали без угризения на съвестта. Има нещо, в което вярвам.

Кой си?

15 март 2010

Тялото като вместилище на живота. Как през вековете са се опитвали да разгадаят тайната на съществуването – как се появява нов човек, как „работи“ отвътре, какво е болестта, какво е смъртта? Какъв е смисълът на живота в най-буквалистично разбиране?
Знам, че стилът ми търпи критики относно излишъка от въпросителни изречения. Но не ли: детето расте, докато задава въпроси; започне ли да раздава отговори, вече е дорасло за пенсия. Слушам сега Георги Господинов, който говори верни неща, но нарича кризата „виртуална“ и че има девалвация на думите. Удобното обяснение за тази девалвация на думи_ценности е виртуализацията. Преди столетие обяснението се наричаше „телефонизация“, после – „телевизионизация“. Все явления, които според критиците, обезценяват думите. Навремето Платон пледираше против писаното слово по подобни причини – защото „хартията не се изчервява“, както го формулира по-късно Цицерон. И докато словесниците са заети да бранят каузите си срещу поредния призрачен враг, те са склонни да неглижират вечните въпроси от типа „кой съм, къде съм и откъде идвам“ или цицероновия вариант „кой съм, къде съм и къде отивам“. Някои биха казали, че „окъде идвам“ определя „къде отивам“, но по-добре е да прочетат самото писмо на Квинт Тулий до прочутия му брат Марк, за да се убедят, че няма връзка между единия и другия израз.
И така, „кой съм“. Бидеки човешко същество, кой съм и защо съм. На тези въпроси търси отговор Wellcome Trust. Заради това фондацията финансира научните изследвания на човешкия геном, събира атефакти, свързани с изучаването на въпроса. И организира изложби, чрез които запознава обществеността с различните гледни точки, различните подходи към проблема. „Какъв е смисълът на живота, на моето съществуване, на твоето?“. „Кой съм аз, всъщност? Какво ме отличава от теб? Къде свършвам аз и почваш ти, почва обществото?“.
Естествено, първият въпрос Wellcome Trust задава в Токио. Вторият – в Лондон.
В друг контекст вече говорих за изложбата „Medicine and Art: Imagining a future for life and love“. Организаторите от Wellcome Trust и Mori Art Museum се концентрират върху тайнството на живота, как функционира човешкото тяло, как се ражда животът, как тялото „задържа“ живота, как го променят болестите, как животът си отива? Как (и дали) порастваме? [Game Boys Advanced на Patricia Piccinini. Не споделям виждането й, но социолозите отчитат все по-забележимо размиване на границите между възрастите, ако се изхожда от клишетата за задължителни промени в поведението при преминаване от детство към юношество, зрели години и после – с остаряването].
„Individual and individual, culture and culture, man and nature, man and Got. These connections are cut, making each an individual, all alone“ – твърди проф. Хироши Такаяма в едно от есетата, включени в каталога към токийската изложба. Физиология на самотата. [Да не пропусна да отбележа особеното място на L`Hospice на Gilles Barbier. Героите, истински или измислени, не само са самотни по дефиниция. Те също остаряват и стават непотребни. Има ли вечни ценности?]
Защо ни има, ако неминуемо умираме? Всяко време има своите отговори. Понякога те идват от изкуството, друг път – от науката. Човек сам избира кой от тях да приеме за свой, за да продължи земния си път.
Но ако смятаме, че човек сам определя съдбата си, кое е това, което задава индивидуалните качества на човека, по какво един човек се различава от друг, личностната идентификация какъв проблем е – биологически, юридически, философски. Паралално с тази в Токио, Wellcome Trust организира друга изложба в Лондон – „Identity: Eight rooms, nine lives“. В осем помещения са подредени различни аспекти, различни гледни точки към проблема за параметрите на личността. Паспортните данни ли са тези, които ни индивидуализират? Нали полът се променя. Има близнаци с идентични ДНК-характеристики, но единият е роден няколко години след първия. Името ли прави човека? Дневниците, описващи Англия от ХІХ в. – човек ли задава времето или то него?
Залисани в медийно инсталирани проблеми, се подлъгваме, че непременно трябва да заслужим вниманието на публиката. Само популярността е критерий, че не мислим в погрешна посока и не говорим глупости. Като казваш нещо, има ли значение кой си, за да те чуят? Ти ли идентифицираш себе си по определен начин или някой друг го прави? И доколко идентификацията може да претендира за адекватност. Даже в юридически аспект. Така поставя нещата изложбата „Identity: Eight rooms, nine lives“ в Лондон.

Отидохме в Токио заради Комикета, естествено. Струва си да отидеш в Токио на Комикета. Даже само косплейърите да видиш, пак си стува. Друг път ще разкажа.
Един ден Комикет и косплейъри, втори ден Комикет и косплейъри, ама на третия изоставих Юриан-сан сам да се оправя в тарапаната на панаира пък аз отидох да видя Мейджи джингу. И за Мейджи джингу – друг път.
Досадно ли ви е женското мрънкане? За кого не е досадно. Но точно заради това е ефикасно. Особено, ако произтича от хаха-ва („хаха“ е „майка“ на японски, „ва“ е нещо като частица за членуване на подлога). Хахава работа, както и да го погледнеш.
Само че хахавото мрънкане възима нужния ефект и една от вечерите бе посветена на изкуството. В интерес на истината, нямаше кой знае какъв избор – заради новогодишните празници почти всички арт музеи бяха затворени. От малкото отворени изборът падна на „Мори“. Вече не помня поради какви причини. Твърде е вероятно да се е оказал пространствено най-близо до нашето посолство в Шибуя. Тъкмо там, в посолството бяхме отседнали. Имахме честта да бъдем лични гости на посланик Л. Тодоров. Дължа огромни благодарности!
Така или иначе, отправихме се към Ропонги Хилс – Токийският Манхатън, както пише в рекламите на туристическите агенции. Като излязохме от метрото, минахме през нещо като подлез, украсен с графити на известни художници. Правихме снимки, може би след време ще ги публикувам. Докато снимах, рискувах дори да изляза на уличното платно, но фотографиите ми не могат да предадат усещането да си там, да ги видиш наживо…
Мори Тауър е бизнес-сграда. В нея са офисите на BMW, Номура и на други фирми от този ранг.
Намирам изожбата в „Мори арт музеум“ за събитие от световен мащаб. В края на краищата, бяха събрани оригинали на Леонардо, Деймиън Хърст и т.н. Нищо че недолюбвам Хърст – друго си е да видиш работите с очите си и да прецениш дали нелюбовта ти има аргументи или тотално грешиш в преценките си.
След известно лутане около входа на небостъргача, разбрахме, че трябва да се вземем асансьора до 53-ти етаж. Единствената опция е: билет за изложбата + панорамен обзор на Токио от съответната височина. Ми щом трябва, ще видя светлините на Токийската кула, подготвена за Новогодишните празници, ще снимам осветените магистрали… досадна туристическа атракция, но нали ща-не ща ще платя и за това. Юриан-сан не споделяше такива настроения. Той намери, че тъкмо тази възможност оправдава високата цена на билета. Така да е.
Група шумни холандски туристи май първо се бяха качили до панорамния етаж и там бяха разбрали грешката си. Докато се озъртахме във фойето, те се изсипаха от асансьора и оживено разисквайки, се наредиха на касата. Учтиво ни пропуснаха до съседното гише. „Нашето“ момиче се стараеше да не показва емоции, но явно беше притеснено от привличащото внимание държане на чужденците. Видимо си отдъхна, когато Юриан-сан заговори на японски. Усети се в свои води – очевидно, макар чужденец, клиентът познаваше японските стандарти за добро поведение и се придържаше към тях.
На панорамния етаж беше пълно с нанбан, пфу, с гайджин, демек с чужди туристи. Изненада ме рекламният експонат на европейска марка коли. Стори ми се странно – на ембламатично японско място да има еблематичен европейски продукт на емлематично конкурентен за японците отрасъл.
Впрочем, после не ги видях тия холандци на изложбата. Тяхна работа. Въпрос на избор. Европа е шарена.
Не всеки току-така може да съзерцава и се наслаждава на картини, изобразяващи аутопсия или анатомични разрези на човешки плод в утробата. Или колекции от изкуствени очи и хирургически инструменти. Колкото и да се абстрахираш, да си наясно с историческото значение на изображенията, пак е затормозяващо. Особено за някоя невинна душа. „Човешкото тяло като място за среща на изкуството и науката“ не е лесна тема.
Изложбата „Медицината и изкуството: Imaging a Future for Life and Love – Leonardo da Vinci, Okyo, Damien Hirst“ беше показвана от 28.11.2009 г. до 28.02.2010 г. Кураторът Фумио Нанджо (директор на „Мори арт музеум“) е подредил експонатите в три раздела: „Постигане на вътрешния свят“, „Борба срещу болестите и смъртта“, „Към вечен живот и любов“. Докато преминавах от една зала в друга, ми беше трудно да схвана защо този експонат е в този раздел, а не в другия. Но сега, като премислям нещата, разбирам, че просто не съм била достатъчно подготвена и сигурно холандските туристи правилно са постъпили като са пропуснали помещенията на 53-ти етаж, като са се качили с ескалатора до 54-тия, направили са си фотосите и са се прибрали в хотела. Посещението на изложба изисква съответната нагласа. Значението на такова събитие може да бъде оценено от малко хора – хора с образование и интереси в съответната област. Организирането на подобно събитие струва много пари. Кой е готов да ги хвърли без твърди гаранции за възвращаемост? На всичкото отгоре, дори специализираните изкуствоведчески издания съвсем бегло съобщиха, че „да бе, в Токио има някаква такава изложба“.
Ще кажете, за мен това е станало събитие, защото съм го посетила. Може би. Колко неща са станали събития за вас, защото сте ги посетили?
Не споделям „интелектуалните“ критики срещу „Аватар“. Радвам се, че го гледах, но това не се превърна в събитие за мен. (Билетът струва доста повече). И няма да си купя сувенир от прожекцията. Колкото и е евтин. За мен обаче беше важно да имам каталога на изложбата в „Мори арт музеум“ (скъп като за финансите ми, около 45 лв.). Посещението на изложбата беше преживяване, което може да се съизмери може би само с преживяването да нося кимоно. Беше истинско кимоно, със собствена история.(И съвсем безплатно ме облякоха в него. Критерий ли са парите?).
Може би постепенно губим усета си за истинските неща. Нещата със собствена стойност. И придаваме прекалено значение на това, което ни изглежда, че е носител на сиюминутните ни мисли и тежнения. Може би. Не съм аз съдник.

P.S. Добре, че организаторите са се сетили да публикуват няколко снимки от залите на Музея, които дават представа за изложбата.

P.P.S. Списък на творбите от изложбата, които са знакови за съвременото изкуство (подредени по случаен признак):
Jan Fabre. I Drive My Own Brains II
Bai Yiluo. Recycling
Magnus Wallin. Exercise Parade
Damien Hirst. Surgical Procedure (Maia) and New York
Marc Quinn. Free and Kiss
Susie Freeman and Liz Lee. Jubilee
Walter Schels. Life Before Death
Gustavo Isoe. Vanitas
Alvin Zafra. Argument from Nowhere
Yanagi Miwa.The three fates
Tetsuya Noguchi. Target Marks 1580/1610
Annie Cattrell. Sense
Patricia Piccinini. Game Boys Advanced
Fuyuko Matsui. Virgin Specimen
Gilles Barbier. L`Hospice (The Nursing Home)
Lee Byung Ho. Vanitas Bust
Francis Bacon. Lying Figure
Stelarc. Extended Arm and Ear on Arm

Май доста творби пропуснах.