Entertainment

21 март 2009

Леле боже, как мразя високи токове! Знам, че има момичета и жени, за които дори домашните пантофи не са удобни, ако не ги издигат с поне пет сантиметра над земята. Но аз обичам да усещам земята с цялото си стъпало. Мразя токове. Може заради това да недолюбвам и lifestyle-изданията – все ми натрапват момичета на едни кокили, не ти е работа… Пък може и да не обичам lifestyle-списанията заради рубриката „Entertainment“. Не че това, за което пишат в тази рубрика, не си е точно на мястото в нея. Но някакси претенцията да напъхат цялото изкуство в entertainment-а ми идва малко в повече. Като 20-сантиметровите токчета, на които са покачени моделите. Нещо подобно.

Може нещо, предназначено за развлечение, да е изкуство. Но не е задължително. Лично на мен такъв тип изкуство изобщо не ми е интересен. Не ми е забавно, не ме развлича… – подскажете още някой синоним. Така че заглавието на рубриката за мен е пълен nonsense. Но ще кажете, че това си е мой проблем и ще бъдете прави.

Лошото е, че не е само мой проблем. Проблемът е много сериозен и дори има финансово изражение. Може ли главният диригент на филхармонията (в условията на криза) да получава заплата четири пъти по-голяма от президента на страната?

Вярно, 50-те милиона, хвърлени за подпомагане на изкуството, не са нищо – равняват се на статистическа грешка при усвояването на държавната помощ от 800-те милиарда, предназначени за подпомагане на икономиката. Но как се харчат тия 50 млн?

Попкултурата няма нужда от държавни инжекции, за да оцелее. Там нещата са ясни – ако има успех сред публиката, не само ще се откупи, но ще има и печалба. Щото има entertainment, а entertainment-ът е търсена стока – по време на криза търсенето нараства. Ама, за беля, изкуството не е entertainment. И тогава какво?

Парадоксално или не, но някои смятат, че създадената ситуация работи в полза на ограничаването на действието на авторското право, което в сегашното си състояние de facto не е право на автора, а на издателя и разпространителя. Ако не се лъжа в предишния брой на в.“Култура“ имаше публикация в този смисъл. Ако не се лъжа, публикацията беше по повод разпространението на филма „Дзифт“ от торент-тракери. A propos, днес си купих диск с филма заедно с в.“Капитал“. Което не значи, че ще го гледам. Мислят ли продуцентите, че за тях е по-важно да си платя, отколкото да гледам филма? А режисьорът и актьорите какво мислят?

Празнувате ли?

Всъщност, какво значение има дали го усещате като празник? К`ъв празник! – мрачно, заваля, скапана работа, хайде пък и да празнувам! И как ще празнувам? Или като се изгърбя в кухнята, или като ощетя семейния бюджет да ходим на ресторант. Мерси боку!

Предполагам, приблизително такива са алтернативите по нашите ширини. По други ширини са по-други. Това, което ние приемаме за редно и в реда на нещата, на друго място изглужда скандално и недопустимо. Това всеки го знае. На теория. На практика много от журналистите си изкарват хляба като „тълкуват“ събития в чужди страни според аршина на собствената си масова публика. Т.е. осребряват клишета. Номерът е да улучат кое събитие към кое клише да съотнесат.

И нали заговорихме за Осми март се сетих за скорошна публикация в Independent за „революцията на червилата“. Има снимка на хубава млада жена, шампион в мотоспортовете, според статията, носи дънки и ботуши на висок ток. Тази жена се бори за правата на жените в Иран. Парадоксалното е, че тя очевидно се ползва от някакви права, щом няма притеснения откритото й лице да се появи в западен ежедневник. Проблемът е, че ни се казва – другите ирански жени не могат и да си помислят да покажат лицето си, камо ли да го снимат, камо ли снимката да бъде публикувана. Ако Independent публикува снимка на незабулена иранска жена и тя не е репресирана по този повод, за какво тогава става въпрос? Нормално е да си помислим, че протестът на жената от снимката е получил санкцията на властите с пропагандна цел – ето, ние позволяваме на жените да се занимават с типично мъжки спортове, ето, ние им позволяваме да ходят облечени неподобаващо за жени, ето, тя нарушава забраните на шериата, но ние не я преследваме и т.н. Кетрин Бътлър в статията си на практика привежда аргументи в полза на тази теза – в Иран жените не са дискриминирани. Тяхното поведение и облекло е изцяло техен избор („Afterwards, I share a taxi with Farzaneh Abdolmaleki, a senior civil servant. „We don’t believe in gender equality, you see,“ she tells me, shaking her head. „The family is what matters and we all have different roles in the family“.“).

Има ли в Иран жени-блогъри? Има. Има ли жени-автомобилни състезатели? Има. Има ли жени-еди какво си? Има. Тогава за какво става въпрос?

Как стават промените? Не така, както си ги представят гастролиращи журналистки, които се позовават на филмите, селектирани за фестивала в Кан или Берлинале.

Чудя се, на кого помагат подобни публикации? Ако изключим, разбира се, самите журналисти и работодателите им.

Разбира се, трябва да се пише за правата на жените в ислямския свят. Но не по този начин. Не като се изтъкват примери на поведение, одобрени от горе. Този подход води към девета глуха. По нашите ширини това го знаем от едно време.

Далеч по-забавен е починът на жените от Саудитска Арабия. Те са решили да доведат законите на шериата до абсурд. Според тези закони, жените нямат право да работят извън дома си. Поради тази причина продавачите във всички магазини са мъже. Включително, в магазините за дамско бельо. Но как едно момиче да поиска съвет от мъж относно интимна част от облеклото си? Не противоречи ли това на нормите на шериата?

И саудитските жени подхващат кампания за преодоляване на противоречието – в магазините за дамско бельо трябва да работят жени-продавачки.

Честит Осми март!

Не знам как е с вас, но единственото ми спасение от градския транспорт е mp3-ка с Rammstein.

Това беше опит да се пошегувам, но нали във всяка шега има по малко шега )

Добре, Rammstein са осита, както казват немците. Демек, от Източна Германия, бившето ГДР. Музиката им е брутална по начина, по който беше брутален социализмът. Защо тогава са толкова популярни навсякъде по света? Ето, и водещият Тери Боцио казва, че синът му е голям фен на Rammstein. И даже тръгнал да учи немски и да им превежда текстовете. Защото Rammstein няма да са същото, ако не пеят на немски. Пробвали са – не става. Добре, че аз в училище учих немски (не че го научих) ))

Следва откъс от трета част на интервюто, което е публикувано на сайта drumchannal.com на 23 февруари тази година. Водещ, както споменах, е Тери Боцио. Участват Кристоф Шнайдер (барабанист на Rammstein) и корифеят Томас Ланг (също барабанист):

„Крис Шнайдер: В края на краищата, много се радвам, че времената се менят и аз имам опита от моя „източен“ живот, и от всичките неща, които ми се случиха след това: Rammstein и пътуванията по целия свят – тези неща никога не биха ми се случили, ако стената още я имаше.

Том Ланг: Но ти си свирил и с други групи в Източна Германия?

Крис Шнайдер: Да, имахме други групи и аз свирех с банда, която беше много известна по онова време и много успешна, казваше се Feeling B, това беше фънк-пънк банда, бъзикахме се със системата и всякакви такива неща. Имаше някаква ъндърграунд сцена в Източен Берлин, бих казал, пънк сцена. Хората идвах да видят групите и ние бяхме малко нещо против системата. Чувствахме се много комфортно в този начин на живот, затова не исках да напускам страната. Харесваше ми тая сцена, но всичко беше под контрола на системата. Имаше много хора, които работеха за тайните служби, ние научихме за това по-късно. Хората, които бяха най-много срещу системата, проявяваха най-[…] характер, се оказаха информатори на службите.

Том Ланг: Хардкор пънкари – тайни агенти?!

Крис Шнайдер: Да. Когато бях на 14, видях тези хора и веднага си помислих: „Как съществуват тези хора тук?!“. Тия пънкари, свирещи хард рок, и после разбрах, че много от тях са работели и са им плащали от тайните служби, информирали са ги какво става. Те никога не ни се месеха, оставяха ни да живеем, но винаги наблюдаваха“.

Този линк отдавна ми стои като чуденка – дали заслужава споделяне. За мен не е изненада, но от The Washington Post може и да са озадачени: хакерските атаки могат не само да произлизат от Русия и Китай, но и да атакуват сайтове в Русия и Китай. И прилагат видео, локализиращо атакувани сайтове за периода 1 ян.-1 март 2009 г.

Оказва се, че 45 от сайтовете, подложени на DDoS атаки са руски. На мен ли така ми се стори или наистина, доста повече бяха пресвятканията по източното китайско крайбрежие?

Боян

8 март 2009

Напоследък живопистта се опитва да уреди отношенията си с фотографията на друга плоскост. Масовизира се практиката да се прерисуват снимки. Най-мащабен от известните ми проекти е този на Дмитрий Врубел. Руският художник в продължение на няколко месеца преглежда фоторепортажи на световните агенции, подбира снимков материал и подходящи библейски цитати, пренася фотографиите на огромни винили и ги „дорисува“ с акрилни бои. Работите бяха показани преди време в галерия на политолога Марат Гелман, сега (пак с участието на Гелман) са изложени в пригодената за музей на съвременното изкуство сграда на Речната гара в Перм.

В нюйоркската галерия Andrea Meislin (открита през 2004 г. със задачата да демонстрира пред публика произведения на „базирано върху фотографията“ съвременно изкуство) в началото на месец март можеха да бъдат видяни портрети, нарисувани от българина Боян. Боян е роден през 1975 г. във Видин, подробни сведения за него сайтът на галерията не дава.

Боян също използва фотографиите като изходен материал. Дори не е виждал много от изобразените личности. Портретите изглеждат изкривени, гротескни, но трогателно уязвими, интимни, човешки. Акцентът е поставен върху очите. Арт-критиците посочват, че всепроникващият поглед от платното може да ни накара да разберем убиеца от разказа на Едгар Алън По „The Tell-Tale Heart“ (човекът е с психически отклонения и убива старец с перде на окото, защото му се струва, че въпросното око го дебне като хищна птица).

Впрочем, идеята да се използват снимки също е наситена с философски внушения. Смята се, че използването на фотографии е опит да се подчертае границата между частното и публичното, между интимното и баналното (ако приемем, че това е границата между живописния портрет и фотографския). Хората от портретите са едновременно жертви и превръщат другите в жертви (аналогията с убиеца на По). Изглежда темата за виктимизиращата сила на жертвите е много актуална напоследък).

И още нещо казват критиците: работите на Боян се опитват да възвърнат индивидуалността, да я спасят от бруталността на обезличаването и в същото време показват, че това спасение е невъзможно.