Четецът

22 февруари 2009

Сигурно ще имате възможност да го гледате. Филмът е добър, рядко успешна екранизция. А Кейт Уинслет напълно заслужава „Оскар“, дано да го получи.
Напоследък гледах: „4“, „Морфин“, „Страх и омраза в Лас Вегас“, „Странният случай с Бенджамин Бътън“, „Четецът“.
Прочетох: „Бруклински безумства“ на Пол Остър (не ми каза нищо ново, но го направи очарователно), „Страх и омраза в Лас Вегас“ на Хънтър Томпсън (откога се канех, та чак сега), започнах „Замък в гората“ на Норман Мейлър, още не съм дочела „Къщата на д-р Ди“ на Питър Акройд (щом я влача толкова време, значи нещо не ме хваща – сюжетът няма нищо общо!).
Странно, че тия дни се навършили четири години от смъртта на Хънтър Томпсън и аз точно сега сколасах да прочета книгата и да видя филма. Странно, че точно сега, когато занимавам обществеността с проблема за четенето, най-после успях да видя „Четецът“ (а напирах да го гледам, защото навремето романът на Б. Шлинк ми беше направил добро впечатление).
Двете неща (по Томпсън и по Шлинк) са коренно различни като естетика, коренно различни като изразни средства, коренно различни като експресия. Единият е безцеремонен до агресивност в опита си да те накара да го чуеш, другият те залъгва с любовна история, за да ти загатне за какво всъщност става въпрос. И в двата случая авторите (на книгите и на филмите по тях) имат да ти кажат нещо, искат да те помолят да не приемаш нещата наготово, да се замислиш върху това, че нищо не такова, каквото изглежда, и да се запиташ за себе си. „А Вие какво бихте направили?“ – попита героинята на Кейт Уинслет и съдията, май, не й прости този въпрос. Вие склонни ли сте да го простите?
„Не бързайте да прощавате“, може би иска да каже Б. Шлинк. „Не бързайте да прощавате!“, със сигурност предупреждават продуцентите на филма. Но бъдете великодушни, съдете според делата и със съчувствие. Защото палачът е и жертва – жертва на собствената си неграмотност, жертва на собствената си уязвимост, която го тика да се откаже от избора си, тика го да взема решения без да разбира смисъла им, сам да се откаже от възможността за преценка. Можел е да постъпи по друг начин. Стига да беше грамотен, да имаше познание за нещата, които решава (да живее пряката демокрация!). И, ако беше грамотен, този палач-жертва, щеше да знае,че може да излезе сух от положението. Но не знае. И затова точно той плаща за всички. Несправедливо, защото наказанието не е според деянието; но справедливо, защото е можел, но не е поискал да разбере, че върши грях. Не е поискал да знае.
Бернхард Шлинк мисли също като in2h20 🙂

Относно анкетата

21 февруари 2009

Благодаря на тези, които отговориха! Благодаря на тези, които не отговориха, но коментираха! Благодаря и на тези, които нито отговориха, нито коментираха! (В последното няма и грам ирония, много е възможно аз да бях на тяхно място. И като се замисля, на практика съм на тяхно място: нали не беше редно да отговарям на собствените си въпроси, а и коментарите ми бяха само отговор-реакция на вашите коментари).

Аз съм от хората, които (за добро или лошо) не гледат предаването „Голямото четене“. Самата му концепция ми е чужда. Но съм последният човек, който би възроптал срещу излъчването му. Тъкмо това предаване не ме изпълва с високомерно презрение, каквото бих си позволила да изразя срещу масата други.

Боях се, че всички отговори на зададените от мен въпроси ще са „не“. Слава богу, това не се случи! Има достатъчно отговори „да“. А на последния, най-важен въпрос, те са почти половината! Почти половината от решилите да изкажат мнението си смятат, че предаването повишава престижа на четенето. Много ми се искаше това да се случи.

Сега обаче, бидейки сущи картезианец, аз се питам – защо пък четенето да е нещо толкова полезно само по себе си, та хората да бъдат насърчавани да четат? За да помогнат на издателския бизнес или за да направят нещо, полезно за тях самите?

Тия дни попаднах на статия, предричаща бъдещето на книгата – успех ще има безбуквената книга. Защото буквите били твърде сложен за усвояване код. Аз не си представям друг толкова универсален код, който да е по-лесен за усвояване. Без значение дали става дума за пиктограми, йероглифи или азбуки – кодирането чрез тях опростява съобщението, елиминира културно-историческите наслагвания, познанието за които е необходимо за усвояването и ползването на който и да е друг код. Ако я нямаше идеята за азбуката, нямаше да се появи идеята за бита/байта/информацията_като_набор_от_символи, които са универсални и не зависят от конкретно-историческата ценностна скала.

Но усвояването на повече знание – има ли то практическо приложение? Ако четенето е само удоволствие, каква ценност има то(четенето) само по себе си – нали удоволствие можеш да получиш по безброй много легитимни начини? С какво удоволствието, получено по един начин, да е по-престижно от удоволствието, получено по друг начин?

Ако да четеш (от хартия, от монитора, etc.) е начин да получиш знание, то за какво ти е това знание? Да получиш власт чрез знанието? Е, още преди повече от две десетилетия този предразсъдък на ХІХ в. е преодолян – нещата си дойдоха на местата и сега, както и преди, не ти е нужно знание, за да получиш власт (политическа, икономическа, всякаква). Ако имаш нужда от някакво знание, щом получиш властта, ще получиш и знанието (по един или друг начин, под една или друга форма).

Къде остана ползата от четенето в този дискурс?

Още един въпрос

14 февруари 2009

Видях тази изложба (тук и тук). Вие какво мислите?

Клюки

14 февруари 2009

Не знам дали сте чули за последната книга на Джордж Фридман „Следващите 100 години“. Ако се занимавах с политика, вече да съм си я купила – от доста време в пощата ми идват съблазнителни оферти. Не ги третирам като спам, наистина ми е любопитно какво прогнозира Фридман.
Тия дни попаднах на съобщение на сайта на Bloomberg, което хвърля някаква светлина относно пророчествата на Фридман. Оказва се, че според него, към 2050 г. Русия и Китай ще са се разпаднали, САЩ ще продължават да са доминираща световна сила, а Япония ще спретне нов Пърл Харбър – този път космически. Разни такива неща, които звучат доста екстравагантно. Основна заплаха за САЩ са Мексико (това Фридман вече го е казвал). Има видео, в което става въпрос и за Турция:

Втора клюка: „Шекспир проповядва насилие“. Английски режисьор се чуди как да постави „Ромео и Жулиета“ пред ученици и хем да е верен на оригинала, хем да избегне убийствата с хладно оръжие (наръгването с ножове, ако си послужа с вестникарски език), които са в завръзката на сюжета. Трудна работа. Не се е сетил да спусне креп, за да скрие от публиката съответните сцени.
Romeo&Juliet.jpg

Последна клюка – за феновете на Rammstein. Казват, че още преди Коледа приключили със записа на новия си албум. Само дано докато са го готвили (албума, де), Тил не е бил в същото състояние, в което си личи да е на снимката, правена на скорошно Fashion-Party. Въздържам се да публикувам самата снимка, защото е от клюкарски сайт и вече я няма там, където я видях за първи път (неофициален сайт на групата).

Пак ли!

13 февруари 2009

Въпреки последния доклад на ЕК, „антибългарската кампания“ продължава. Ето какво пише „The Times“ днес относно грижите за децата с увреждания в родината ни.

Избори

10 февруари 2009

Очакваше се на изборите в Израел да няма висока избирателна активност. Пък се случи и проливен дъжд… Да, ама се явиха около 60% от имащите право на глас. Според екзитпола, казва BBC, печели партията Кадима на Ципи Ливни. Пак противно на прогнозите.

Ще видим дали е така. Не това е важното. Важна е избирателната активност.

Ето какво може да се прочете из блоговете на гласоподавателите:

„Днес упражних правото си да гласувам. Все пак има нещо в това – жевея в нормална страна, където гласовете не се купуват, където изборът не е или-или, а се простира между ултралеви, комунисти и зелени до крайно десни радикали и религиозни ортодоксали“.