Бюрото за защита на авторските права (US Copyright Office) публикува нови правила, според които собствениците на мобилни телефони могат да ги разкодират, за да сменят SIM-картата на един оператор с такава на друг или да инсталират приложения по собствен избор. Решението на Бюрото е взето след преценка, че досегашните правила предоставяха твърде големи права на компаниите.

В информацията на The Financial Times се цитира изявлението на Дженифър Граник от Electronic Frontier Foundation (EFF), че промяната не е само заради iPhone. Apple настояваше разблокирането на телефона да се смята за нарушение на авторските права. Решението на Бюрото не задължава Apple да свали защитата на устройствата си. Но премахването на тази защита от страна на потребителите няма да се счита за нарушение. Собственикът на апарата само ще загуби правото си на рекламация поради неспазване на условията на гаранцията.

„Ако искате да публикувате статия за ДНК, всички добри списания по биология ще поискат да представите данните от изследванията си, за да могат хората да повторят опитите ви и да проверят изводите ви. Така трябва да бъде и в журналистиката“, приблизително това казва Джулиан Асандж пред The New Yorker. Ще рече, за журналистическите статии да важат същите изисквания, както и за научните. Обширният материал за Wikileaks е датиран от 7 юни, т.е. отпреди публикуването на близо 100-те хиляди секретни документи на Пентагона.

Парадоксът е, че този цитат бе включен в резюме на друга статия, накратко представяща известните вече скандали, свързани със сайта. Умишлено се въздържам да посоча точното заглавие на статията и названието на вестника, защото те нямат нищо общо със странната случка. В пълния текст на уж резюмираната статия цитатът за ДНК-то липсва. Забележителното е, че резюмето не беше поместено в някоя от т.нар. нови медии. Източникът е напълно официален макар и в електронен вариант. Цитатът, а и някои други моменти, засегнати в резюмето, ги има в друга публикация – на The New Republic, към която обаче нямаше препратка.

Парадоксалното е, че тази забавна история като че ли дава аргументи в полза на Асандж, въпреки че от The New Republic май да имат възражения.

Ясунари Кавабата издава окончателния вариант на първия си роман „Снежната страна“ през 1948 г. Следващата година започва „Гласът на планината“ и работи над творбата до 1954 г. Навремето Дикенс публикува повествованията си на части във вестикарски подлистници, подобно на телевизионен сериал. Този маниер става популярен в Япония и много произведения на съвременната японска литература първоначално стигат до читателите си точно по такъв начин. Публиката „вижда“ как се ражда „Снежната страна“ и после „Гласът на планината“.

И до днес няма консенсус по въпроса коя от двете творби на Кавабата има по-голям принос за това, че през 1968 г. Нобеловият комитет решава да присъди наградата за литература на японския писател.

„Гласът на планината“ разказва за възрастен мъж, който осъзнава, че е в края на жизнения си път. Избягва темата, но подозира, че има туберкулоза. Харесва снаха си и страда, че синът му й изневерява. Трудно му е да прости безсърдечието дори то да се дължи на психотравмите от наскоро завършилата война. Обвинява се, че не е направил достатъчно за дъщеря си и нейният брак се е разпаднал. Приема грозноватата си жена за даденост и все си спомня рано починалата й красива сестра, в която е бил влюбен. И нито за миг не престава да забелязва цъфналите по склона диви цветя, слънчогледа до съседската порта, двата бора, сякаш склонили глави един към друг, в горичката, край която минава влакът.

Пролет – вишна.
Лете – кукувица.
Есен – месец.
Зиме – сняг:
чист, студен.

Това стихотворение на Доген цитира Кавабата в речта си при получаване на Нобеловата награда. Естетиката на дзен-будизма пронизва романа „Гласът на планината“. А гласът напомня за горчиво-сладката печал от бързотечното отминаване на земното ни битие, за красотата на този кратък миг и за щастието да му се наслаждаваме.

Веднага след като е цитирал Доген Кавабата отпраща към стих на Рьокан:

За спомен след смъртта
какво ли да оставя?
Напролет – вишнев цвят,
в гората – кукувица,
наесен – алени листа.

Шинго Огата писал хайку на младини. Насърчен от покойната сестра на съпругата си. Мимоходом споменава това пред домашните. Опитва се да се примири, че няма какво друго да остави, освен спомена за вишнев цвят. И утехата, че снахата сякаш го разбира. С нея може да си говори за тънкостите в десена на подходящо за сезона оби, за маските Но, за школите по икебана. Да си припомни ценностите от младостта си.

Самият Кавабата, разбира се, носел кимоно и пишел на колене на ниска масичка. Героят му също, щом се прибере от работа, сваля костюма и облича кимоно. Няма начин да е друго. Докато четях българския превод трябваше доста да се постарая, за да си го представя. Реплики като „Мамо бе, Теру не дойде вчера / Затри се някъде това куче“ не ме улесниха особено. По никой начин не искам да кажа, че преводът е лош, опазил ме господ! Въпрос на преводаческа школа – разбира се, родният читател трябва да разбере същността на посланието, то да му бъде представено по близък до традициите му начин. Иначе има опасност да остане нечуто това послание. А Дора Барова е съумяла да го предаде.

Колко е трудна тази задачи ще проличи от съпоставянето на пасажи от началото на романа, преведени на български, английски и руски:

Пасаж 1.

(bg) Огата Шинго свъси едва забележимо вежди, отвори леко уста и потъна в дълбок размисъл. Отстрани не изглеждаше замислен, а по-скоро опечален.
Синът му Шуичи го видя, но баща му често изпадаше в подобни състояния и той не му обърна особено внимание. Разбираше какво става – баща му не бе потънал в размисъл, а правеше усилия да си спомни нещо.
Шинго си свали шапката и я сложи на коленете си. Шуичи я взе мълчаливо и я постави на мрежата за багаж.
– Абе слушай… Как беше?… – В моменти като този Шинго с мъка намираше думи. – Как беше името на прислужницата, дето ни напусна?
– Кайо ли?
– Да бе, да, Кайо. Кога си замина всъщност?
– Миналия четвъртък. Значи преди пет дена.
– Преди пет дена, казваш. Напуснала е само преди пет дена, а аз вече не помня нито физиономията й, нито как беше облечена. Какъв ужас!

(en) Ogata Shingo, his brow slightly furrowed. his lips slightly parted, wore an air of thought. Perhaps to a stranger it would not have appeared so. It might have seemed rather that something had saddened him.
His son Shuichi knew what was happening. It happened so frequently that he gave it little thought.
Indeed, more was apparent to him than the simple fact that his father was thinking. He knew that his father was trying to remember something.
Shingo took off his hat and, absently holding it in his right hand, set it on his knee. Shuichi put it on the rack above them.
„Let me see. What was it, I wonder?“ At such times Shingo found speech difficult. „What was the name of the maid that left the other day?“
„You mean Kayo?“
„Kayo. That was it. And when was it that she left?“
„Last Thursday. That would make it five days ago.“
„Five days ago? Just five days ago she quit, and I can`t remember anything about her.“

(ru) Синго Огата чуть нахмурился, чуть приоткрыл рот, похоже, он о чем то задумался. Со стороны, может быть, и не видно, что он задумался. Кажется – он грустит.
Его сын, Сюити, сразу заметил это, но такое случалось часто, и он не встревожился.
Сюити понимал состояние отца – он не просто задумался. Он пытается чтото вспомнить.
Отец снял шляпу и опустил на колени, не выпуская ее из рук. Сюити молча взял у него шляпу и положил в багажную сетку.
– Ээта, как ее… – В такие минуты Синго с трудом подыскивал слова. – Прислуга, которая недавно уехала в деревню, как ее звали?
– Каё, помоему.
– Да, да, Каё. Когда она уехала?
– В четверг на прошлой неделе, значит, пять дней назад.
– Пять дней назад? Прислуга взяла расчет всего пять дней назад, а я уже не помню ни ее лица, ни как она была одета. Это ужасно.

Пасаж 2

(bg) – Знаеш ли какво стана два-три дни преди тая Кайо да си иде? Рекох да поизляза и тъкмо да нахлузя гета, гледам на крака ми нещо като екзема. А прислужницата пита: „Господине почтен, мазол ви е излязъл“. Да си призная, думите й чак ме трогнаха. То наистина излезе мазол – не съм разбрал как каишката на тези гета ми е ожулила крака, – но тонът й направо ме разчувства. Помислих си, че иска да каже „почтени господине“. А сега разбирам, че „почтен“ се е отнасяло до моя мазол. Не е трябвало значи чак толкова да се трогвам. Кайо слагаше много особено ударение. То ме е заблудило. Да-а, сега изведнъж ми стана ясно. Я кажи: „Господине почтен, мазол“.
– Господине почтен, мазол.
– Кажи сега: „Господине, почтен мазол“.
– Господине, почтен мазол.
– Да-а, наистина. Ударението ме е подвело.

(en) „That Kayo – I think it must have been two or three days before she quit. When I whent out for a walk I had a blister on my foot, and I said I thought I had a picked up ringworm. `Footsore`, she said. I liked that. It had a gentle, old-fashioned ring to it. I liked it very much. But now that I think about it I`m sure she said I had a boot sore. There was something wrong with the way she said it. Say `footsore.`“
„Footsore.“
„And now say `boot sore.`“
„Boot sore.“
„I thought so. Her accent was wrong.“

(ru) – Это случилось дня за два, за три до отъезда этой самой Каё. Я собрался на прогулку, стал надевать тэта и говорю: „Что это у меня па ноге, уж не экзема ли?“А Каё отвечает: „Ну что вы, просто натерли любимый мозоль“. Честно говоря, меня это даже тронуло. Я, видимо, действительно натер мозоль на прогулке. Так вот, я подумал, что „любимый“ко мне относится. И растрогался. А теперь понимаю, что она говорила о „любимой мозоли“. Так что умиляться было не от чего. Просто неграмотно выразилась. Это и сбило меня с толку. Я только сейчас сообразил, – сказал Синго. Понимаешь мою ошибку?
– Понимаю.
– Ну да. Она просто неграмотно выразилась, и это сбило меня с толку.

Пасаж 3

(bg) Шинго забравяше много, но Шуичи беше вече свикнал и не си направи труда да го успокои. […] Когато не можеше да изстиска нищичко от паметта си, Шинго обикновено изпадаше в сантименталност.

(en) Used to these problems, Shuichi offered his father no sympaty. […] There were times when such futile searchings were leavened by sentimentality.

(ru) Сюити давно привык к забывчивости отца и не выразил ему ни малейшего сочувствия. […] Он пытался расшевелить свою память сентиментальными подробностями.

Хубава идея на Deutsche Welle да направи серия кратки видеофилми за мостовете – колкото съединяващи, толкова разделящи.

Дотук:

Част 1: Мостът в Инсбрук (Австрия) – в оригинал, на английски (текст, видео);

Част 2: Мостът при Нарва (между Естония и Русия) – в оригинал, на английски (текст, видео), на руски;

Част 3: Мостът при Месина (Сицилия) – в оригинал, на английски (текст, видео), на руски;

Част 4: Мостът при Комарно (Дунав-мост) – в оригинал, на английски (текст, видео), на руски;

Част 5: Мостът над Босфора – в оригинал, на английски (текст, видео), на руски;

Част 6: Люксембургският мост – в оригинал, на английски (текст, видео);

Част 7: Мостът на о-в Рюген – в оригинал, на английски (текст, видео), на руски.

Ако се вярва на Google, българските медии (с едно показателно изключение) нищо не са казали за иска на фонд Aurora Fine Arts Investments срещу Christie’s, а то си направо скандал.

Веднага след създаването си през 2005 г. офшорката купува на търг, организиран от аукционната къща, картината на Борис Кустодиев „Одалиска“ за $2,9 млн. Следващата година платното е доставено в Москва и фондът го предоставя за анализ на руски експерти, посветили се на работите на емблематичния за първата четвърт на ХХ в. художник. Като отличен студент Кустодиев получил стипендия и през 1903 г. заминал за Париж за няколко месеца. През това време посетил Германия, Италия и Испания. Иначе си живял цял живот в Русия. През 1909 г. му е поставена диагноза туберкулоза на гръбначиния стълб. Претърпял няколко операции, след които изпитал известно облекчение, но през последните 15 години от живота си е прикован към инвалиден стол. Умира в Петербург през 1927 г.

Предвид тези факти, може да се предположи, че основните специалисти по творчеството на Кустодиев са в Русия. Но Christie’s има свое виждане по въпроса. От Къщата настояват за химически анализ на картината, за да се установи датировката й. Руските експерти казват, че не оспорват епохата на създаване (те отнасят работата не към 1919 г., а към втората четвърт на ХХ в., което няма как да се докаже чрез химически анализ). От Christie’s пък намекват, че може и творбата, която са продали и изпратили в Москва, да не е идентична с тази, която е им е върната с рекламация. Хората на Франсоа Пино са изненадани от подхода на руския олигарх – те са свикнали да се договарят с купувачите, претендиращи, че са заблудени, по извънсъдебен път. Ако Векселберг спечели процеса, това би бил неприятен прецедент за аукционната къща.

Традиционните български медии не удостоиха с внимание този случай. Така или иначе, хората с интереси към проблема, владеят езици, ползват Мрежата и няма начин да не са в течение. Другите – не ги е грижа. За да „зацепи“ масовият зрител, че това е скандал, трябва да му се обяснява. Пък и на новинарите са им нужни обяснения да схванат същността и да представят новината като скандал. Без друго, скандали – бол, с лопата да ги ринеш. Чак до този не са опрели.

Така де, утрирам, както казват руснаците, демек: опростявам нещата.

И какъв е смисълът на този пост? Новина ли съобщавам или се правя на интересна, за да заслужа вниманието на публиката? Предвид скучния език, който съзнателно избрах за случая, явно не е второто. Пък нали „нищо не се е случило, ако не го покажат по TV“, значи и първото не е. Какъв е смисълът да си водиш блог по принцип?

Георги Лозанов не би нарекъл блоговете медии. Те били „по-скоро нов тип журналистика“ (apropos, какво е определението за журналистика?). Нели Огнянова е по-близо до собственото ми разбиране: ако блоговете са нови медии, то „нови медии е категория, която доста свободно (к.м.) обхваща новите форми на комуникация„. Форми на комуникация за хикикомори, т.е. съвремени отшелници, които нямат нужда от поклоници. За такива се самоопределят близо 700 хил. японци. На Запад ги кръстиха „мъжете омега“ (omega male). (Да бе, сякаш няма и жени такива, ама нейсе, сексизъм отвсякъде).

Те, очевидно, не са журналисти, макар да пишат нещо из нета. Журналистите получават заплата за това, че съобщават какво къде и кога се е случило. Пък редакторите публикуват само това, което (би трябвало да) интересува публиката. Хикикомори съобщават на света това, че те съществуват и не им пука какво къде и кога се е случило без тях. И на света не му пука за тях. Комуникацията май нещо куца, но какво от това? То и архитектурата е вид медиа, ама малко са тия, които разбират посланието. Да не говорим за съвременното изкуство.

Всичко е в интернет: картини, филми, вестници, телевизии, лични дневници, „втори животи“… Пускаш другите в спалнята си, но не в тази, която е, а в тази, която искаш да изглежда. Интернет, като техническо средство, посредничи. В този смисъл е медиа. Както и пресата на Гутенберг. Всичко е медиа. Всеки може да бъде посредник. Всеки и всичко. И да: ..“време е да се обсъди какво да се включи в обхвата на горното понятие“, както заключава Нели Огнянова (в хартиената публикация на в.“Капитал“).

Не знам дали му е дошло времето. Интернет като технология преформатира конвенционалните граници между лични и граждански права и свободи. Изначално. (За принципите, върху които се гради авторското право, тук не говорим изобщо).

Днес в Япония се провеждат избори за горната камара на парламента. 242-мата съветници се избират за срок от шест години, но по различно време – на всеки три години се обновява половината от японския сенат. Днес 437 кандидати от 12 партии спорят за 121 места. 73 от тях ще бъдат избрани по мажоритарната система, а 48 – по пропорционалната. Очакванията са управляващата Демократична партия на министър-председателя Наото Кан да изгуби мнозинството си. Изтичат мандатите на 56 от 122-мата й сенатори. Според прогнозите, управляващите могат да разчитат най-много на 50 нови места. Шансовете да запази минимално мнозинство заедно с коалиционните си партньори не са много големи, но са реални. Опозиционната Либерал-демокртическа партия вероятно ще получи 45 места вместо 38-те с изтичащ мандат.
От изхода на тези избори не зависи кой знае какво, тъй като Камарата на съветниците няма силата, която конституцията дава на долната Камара на представителите, а там управляващите разчитат на твърдата подкрепа както на своите, така и на депутатите от Новата народна партия. Накъсо, постът на Наото Кан не е непосредствено застрашен дори партията му да се провали днес. Въпреки това през последните дни той се втурна в енергична атака, призовавайки поддръжниците си към активни действия, защото битката не е загубена. При мобилизация на силите ние можем да опровергаем прогнозите, закани се секретарят на кабинета Йошито Сенгоку в петък. Трудно могат да се игнорират заканите на човек, чиято фамилия съвпада с името на периода на междуособни войни, довел до възхода на шогуната Токугава и затворил Япония за външния свят за цели 300 години. Подобни аналогии, разбира се, са напълно неправомерни и са само в кръга на шегата.
Така или иначе, активистите на Демократичната партия бяха призовани да увеличат броя на срещите си с избирателите. Те буквално излизат на улицата. Още преди месец подобна агресивна тактика се използваше от друга партия, доскорошен коалиционен партньор на управляващите – Социалистическата партия. Да не забравяме, че кабинетът на Юкио Хатояма падна веднага след оттеглянето на социалистическите министри поради несъгласието им със сключеното споразумение за американските военни бази на Окинава.
Не знам дали впечатлението ми е погрешно, но председателката на Социалистическата партия Мизухо Фукушима дава възможност на много японки да направят политическа кариера. Кандидатките на партията отдавна кръстоват улиците в микробуси с високоговорители, спират на оживени места и говорят с минувачите. Бях свидетел как възрастна жена, приближаваща 80-те, заскача от радост като малко момиченце, когато симпатичната кандидат-сенаторка я спря на улицата, за да я попита за очакванията й от партийния елит. На същото място – автобусна спирка, доста преди обявяване на избирателната кампания, спря мобилен лекарски кабинет, в който възрастни дами и деца можеха да получат безплатни прегледи. Разбира се, високоговорителите на покрива на возилото бълваха предизборни лозунги, а облечени в червено доброволци раздаваха листовки и разясняваха партийната програма на желаещите да ги изслушат. Дадоха листовка дори на мен, въпреки че очевидно няма как да съм избирател, но пък ли личеше, че проявявам интерес към мероприятието.
С една дума, кампанията в Япония, както може да се очаква, е отлично организирана, напориста без да е нахална повече от допустимото, и неочаквано натоварена с положителни емоции въпреки сериозността си.
А нещата наистина са сериозни, нищо че Камарата на съветниците няма голяма роля за вземането на политически решения. Тези избори са показател за доверието, което народът има на Демократическата партия и лично на министър-председателя Наото Кан. След оставката на Хатояма, социолозите отчетоха рязко повишаване на рейтинга на управляващите, но скоро след това одобрението на избирателите бързо започна да се топи. Япония обича силните лидери, които знаят какво и защо правят, които не се колебаят да вървят по избрания път. А Наото Кан отначало обеща, че няма да пипа данъците, после заяви, че е неизбежно увеличаването на потребителския налог, а под натиска на общественото неодобрение, отложи решението си за след изборите.
Преди това Хатояма излъга очакванията на хората да премести американските бази от Окинава и след дълги двоумения отстъпи на американския натиск да запази военното присъствие на острова въпреки протестите на населението. Впрочем, американската страна има своя принос към съсипване авторитета на бившия министър-председател. Той беше публично унизен при срещата си с Обама, американската преса бе пълна с подигравателни коментари, а на всичкото отгоре упорито бе лансирана като силната фигура в японското управление спорната личност на Ичиро Озава. Озава си отиде заедно с Хатояма заради финансови машинации. Сега световната преса се прави, че не забелязва изборите в Япония. Нашите масмедии, съответно, и те не се сещат, щом няма кой да им припомни. От кумова срама The New York Times и The Washington Post пуснаха вчера по една статия. Така или иначе, ясно е, че вече никой няма да смее да подложи на съмнение базите на Окинава.
Междувременно Китай изкупува японски дългови облигации. Стачките в китайските заводи на японските компании приключиха, поне в единия от случаите работниците получиха голямо увеличение на заплатите. Тия дни Китай обяви, че от догодина намалява с 40% квотите за износ на редки метали, което е голям удар върху японската високотехнологична промишленост. Засега обаче Япония е една от малкото страни с положително салдо в търговията си с Китай.
Каквото и да се случи на днешните избори, каквото и да е правителството в близките месеци, управляващите ги чака тежка работа.

Такъв въпрос задава издателство ЛИК. И продължава: „Ако обичате книги, имате блог и обичате да четете или пишете рецензии за книги, защо не напишете една рецензия за наша книга? Или може би повече от една…“.
Вярно е, че напоследък се нароиха сайтове и блогове, посветени на книгите и четенето. Отрадно!
Традиционните медии загърбиха мисията си да осведомяват за събития, които на първо четене се разминават с представите за популярна култура. Ако изобщо обръщат внимание на някоя книга, това в повечето случаи напомня жанра „платена публикация“.
Слава богу, много хора почувстваха празнината в информационното пространство и новите медии побързаха да я запълнят. Ето че и издателствата усетиха сладостта на възможностите за директно общуване с публиката.
Разбира се, блогърите са сред ухажваните. ЛИК подхваща кампания, която прилага традиционната практика на издателските къщи да пращат сигнални екземпляри от продукцията си на масмедиите, за да бъдат литературните наблюдатели в час относно новоизлезлите заглавия. И евентуално, да разкажат за тези, които са им направили впечатление. Похвално е, че ЛИК са решили да направят същото, но не за мастити критици, а за обикновени блогъри. Достатъчно е само блогърът да избере едно от предложените в блога на издателството заглавия и да съобщи избора си на e-mail: lik ат tea точка bg.
Освен другото, радвам се, че точно от това издателство са подхванали подобна инициатива, защото профилът му предполага по-ограничени тиражи, предназначени за по-подготвени читатели. Поради това такива издателства се нуждаят от по-голяма подкрепа, за да продължават да извършват общественополезната си дейност.