Expo Park

5 април 2010

Live Camera | Commemorative Organization for the Japan World Exposition`70 Сега там се смрачава(докато пише, вече мръкна) и „очите“ на лицето-сателитна чиния светят. Камерата предава на живо. Вижда се на какъв интервал преминава влакчето на монорелсовата железница. Вижда се Кулата на слънцето насред огромния парк.

Вижда се колко голяма е Кулата – висока е около 70 м, диаметърът й е около 20 м. Ако се вгледате, ще забележите, че в анфас има три лица – по средата две преплетени и горе едно, което прилича на сателитна чиния. Скулпторът Таро Окамото е визуализирал виждането си за развитието на човечеството – миналото, настоящето и бъдещето.
Паркът е разположен на площ около 260 хектара. През 1970 г. на това място са били павилионите, в които страните-участнички са изложили свидетелствата за технологичния си прогрес. След края на панаира е решено да се възстанови гората в първоначалните й размери. Инженери-залесители планират колко растения и от какви видове да бъдат засадени. Искали паркът да е красив през всички годишни времена, посетителите му да получават естетическа наслада независимо от сезоните. Затова внимателно са подбирани подходящи за околната среда и по възможност вечно зелени широколистни дървета.
Оказва се, че природата си има свое виждане за нещата и не се съгласява изцяло с плана на еколозите. Дърветата образуват по-голяма от предвиденото листна маса и засенчват растенията на по-ниските етажи. Налага се ръководството на парка да потърси помощ от университетите в Осака и Киото, да се разреди гората и да се засадят нови видове. При това се доказва, че антропологичният фактор е по-важен, отколкото се е очаквало, пък и се променя по-интензивно от предварителните прогнози.
На територията на парка са обособени цветни градини, аранжирани според различни културни традиции. Най-забележителна е, разбира се, Японската градина, която аз така и не успях да видя.
Паркът е и спортен център, с много игрища и площадки за различни видове спорт. Има хотел за любителите на активната почивка. Освен възможността да поиграят тенис или голф, те разполагат с фитнес-зала и куп забавни атракции като водно колело, спа-процедури, топъл минерален басейн и други такива. Звучи като текст от рекламна брошура, но го казвам само за да се види, че паркът живее, не е затворен. Без друго посетителите няма как да навредят на растенията толкова, колкото целият огромен град наоколо с всичките му странични ефекти на цивилизацията.
Направо им завидях на сътрудниците на Етнографския музей. Едно че работят насред толкова красив парк, и второ, самата сграда на музея е просторна и светла. Във фоайето ме посрещна българска народна музика. Поспрях се да послушам. Идваше от книжарницата, не знам дали бяха избрали тази песен за звуков фон или някой искаше да я чуе преди да си купи диска.
Експозицията започва с представяне на културата на аборигените от Австралия и Океания. Следващите зали са посветени на Амириките – първо Южна, после Северна. Трудно може да се прескочи фактът, че експонатите от Северна Америка наблягаха повече на предмети от бита и облекла на първите заселници на Новия свят. За сметка на това „африканските“ зали ни пренасяха в средата и втората половина на ХХ в. Експозицията от характерни за различни етнически и социални групи облекла наистина впечатлява. Изследователите са събрали забавна колекция от рекламни надписи, възсъздадени са малки местни кръчми и търговски обекти. В носещите колони насред помещенията са монтирани екрани, показващи филми от работата на терен, както се казва на научен жаргон.
С респект към естетиката на арабския бит са подредени следващите няколко зали. Представени са кътове от традиционна къща, костюми от различни области в Близкия изток. Имаше и нещо сегашно – на стената вдясно висяха работи на съвременен арабски художник. Те силно напомняха калиграфските свитъци, които японците окачват в нишата, наречена токонома.
Тия зали бяха изпълнени с детските лудории на няколко ученически групи. Имаха да готвят домашна работа. Отличниците съсредоточено пишеха и рисуваха в скицниците си, „двойкаджиите“ дискретно се гонеха между витрините и от време на време се спираха пред някой предмет, нахвърляха нещо на листа, докато другарчето не ги дръпнеше да продължат гоненицата.
Следваха „азиатските“ зали. Обаче телефонът ми зазвъня – Юриан-сан негодуваше, че вече закъснявам. Боже, как лети времето! Колко часа ми трябват? Сигурно цял живот няма да ми стигне за любопитството към това как живеят, как мислят другите. Безнадеждна работа. Отчаях се и „препуснах“ покрай притеснените разпоредителки. В коридорите между залите от различните секции на музея се натъквах на редица монитори. Това бяха работните места на научните сътрудници. Завидях им, възможно е да съм си сбъркала професията.
P.S. В Парка се намира и Националният институт за детска литература. Минах покрай него с уважение – детската литература е нещо твърде сериозно като за мен.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: