Бампаку кинен коен

4 април 2010


Ако заглавието на поста не ви говори нищо, не се притеснявайте. Най-вероятно то попада в категорията „информационен шум“ – информация, която ви връхлита по някакъв начин, но изобщо не ви е нужна. Обаче има една категория хора, които несъзнателно колекционират точно такъв тип съобщения. Колкото повече информационно-екзотични жетони съберат, толкова по-голям е шансът им да ударят джак-пота в тотото за първо място в класацията на куул-хора, с чието познанство другите се фукат. Номерът е да го поднесеш по подходящ за аудиторията начин. Да го направиш така, че публиката да се впечатли. (Като, например, Джеймс Хардинг – главен редактор на The Times, за когото казват, че е „много добър в това да прави неща, от които си няма и понятие“). Нещо подобно се случва с хората, които се отправят към екзотични туристически дестинации. Харесва им да слушат всякакви небивалици за местата, където са били. Харесва им, че получават наготово истории, с които да се хвалят. Нали без друго не всеки може да провери истинността на преразказа. Пък и на кой му пука.
„Бампаку кинен коен“ има едно много банално значение. Така се казва гара на монорелсовата железница в Осака. Ако някой иска да посети парка, където през 1970 г. беше световното изложение Expo, трябва да слезе точно там. Понеже малко хора си спомнят за какво става въпрос, ще напомня: там за първи път е показан IMAX филм, демонстреран е прототип на мобилен телефон, както и на локална интернет-мрежа и разни такива. Подозирам, че дори родителите на някои от читателите ми не са били родени тогава, през 1970-та. И кренвиршите със сигурност имаха друг вкус по онова време.
Но като слезеш на Бампаку кинен коен, не е трудно да се ориентираш. Вярно, това беше първото място, което посетих сама и още не бях привикнала към автоматите за билети. Малко се позамаях, но момиче от персонала веднага ми се притече на помощ. Упъти ме накъде да вървя. Естествено, аз бях прочела, че мога да посетя японската градина безплатно, щом съм си купила билет за музея още на входа. И тръгнах да я търся тази градина по схемите от брошурите, които ми даде любезната служителка. Само че тя помисли, че не си е свършила работата както трябва понеже ме е видяла да тръгвам в друга посока, и задъхана ме настигна, за да ми съобщи, че музеят не е нататък. Знаех, че не е. Бях тръгнала да търся японската градина. Ама не бях сигурна, че няма да се изгубя и реших да се придържам към указанията на момичето. Там е добре да се придържаш към правилата. Ако не друго, няма начин да се почувстваш като глупак.
Без друго беше декември. Коя градина е интересна през декември?
Знаех, че територията, която е била заета от Expo`70, е превърната в парк. Залесяването е проведено така, че всички годишни времена да са подходящи за посещение. Зимата си има своята прелест. Едно на ръка, че в Осака снегът би бил сензация. Друго – има широколистни вечно зелени видове, които са предпочетени от залесителите. Трето, няма туристически нашествия. Господи, каква тишина! Какво спокойствие. Каква възможност да усетиш единение с природата. И цъфналите рози току преди Коледа! Извадих тефтерче да запиша имената на сортовете… – пропуснах да взема фотоапарат. Розовата градина била дарение на Ротари клубовете от Монреал и Осака, свидетелства паметник със съответна символика.
Да бродиш самотно из розова градина е хем възвишено, хем притеснително. Прекрасно и плашещо. Като всичко останало.
Музеят на японските занаяти е затворен през зимния сезон. Отправям се към Етнографския музей. Друг път ще разкажа за него. Изумителен е. Най-малкото заради асоциациите, които можеш да направиш, преминавайки от залите на африканските култури, към залите на близкоизточните и – писах за „красивите думи“, там имаше арабски съответствия. Ще кажете, има ли нещо по-несъвместимо от арабските(мюсюлмански)ценности и собствено азиатските(будистки, конфуциански, шинтоиски)? Добре, съвместими са като естетика. Можело ли тогава да съществува фигурата на вярващ артист? Ами може, всичко може.
Тогава, когато се изграждали павилионите за Експото от 1970-та, в архитектурния проект е участвал Кензо Танге. Павилионите изразявали идеята за „Big Roof-дизайн“, която, казват, сега е визуализирана в големите китайски градове. Е, в една от сградите на осакското изложение е трябвало да бъде инсталирана скулптурата на Таро Окамото, учил през 30-те философия в Сорбоната и, разбира се, силно повлиян от Пикасо и художниците от неговия кръг. Нормално е да ми напомни Жоан Миро.
Но Сакьо Комацу е имал по-различни асоциации – той се е сетил за култовия роман на настоящия губернатор на Токио Шинтаро Ишихара „Season of the Sun“, издаден през 1955 г. Този роман белязва развитието на японските субкултури до ден днешен. Бях писала за по-скорошен сборник разкази на Ишихара и там постнах съвместна снимка на Шинтаро Ишихара и Юкио Мишима от 1956 г. За Мишима знаят всички, за братята Ишихара – не.
Така или иначе, романът на Ш.Ишихара е култов. И писателят-фантаст, прочул се по света с романите „Потъването на Япония“ и „Денят на възраждането“ – Сакьо Комацу, като видял скулптурата на Окамото, възкликнал, че му напомня за романа на Ишихара, ако трябва да уточня, за някои еротични сцени в него. Според мълвата, Окамото, като чул за това възклицание, решил да назове творбата си „Кулата на слънцето“.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: