Изгубени в прехода

4 ноември 2009

Преходът си е преход. Някои неща са се променили изведнъж, рязко и неизбежно. Други се трансформират малко по малко, бавно и почти неусетно. След 20 години вече си „на попрището жизнено в средата“, започнала е кризата на средната възраст, нищо не е същото – нито със света, нито със семейството, нито с теб самия.

А преди двадесет години си знаел какво те очаква. Знаел си накъде вървят нещата. Учил си за това и си учил другите. Но днес, като се озърнеш, все едно си попаднал в някакъв паралелен свят. Нищо не разбираш – защо се случи така? Къде сбърках? Кой е виновен?

Нека се разберем. Не става дума за България`2009, а за Япония`1965. След края на Втората световна война американските войски окупират островната държава. Пишат нова конституция. Променят изоснови политическата и правна система. Икономиката е в много тежко положение – след двадесет години преход тепърва започва това, което по-късно се нарича „японско икономическо чудо“. Новите закони и обществени отношения няма как да не се отразят и върху личния живот на хората. Повсеместно е усещането за рушене на изконните ценности, на загуба на ориентири, на невъзможност да се определи кое е добро и кое – зло.

За Нобуо Коджима това става основна тема в творчеството. В средата на 30-те години на ХХ в. в две последователни години губи баща си и по-големия си брат. Губи хората, на които, според тогавашните обичаи, би могъл да разчита. През 1938 г. записва английска филология във възможно най-престижния Токийски императорски университет. Завършва го през 1941 г. като защищава теза върху творчеството на У. Такъри („Панаир на суетата“). Става учител по английски в частно училище. И ето ти я войната. Излиза, че е посветил живота си на езика на врага. Отива на фронта. След капитулацията, в края на 50-те специализира в САЩ. Вече е университетски преподавател.

Изучава Достоевски, Гогол, Кафка.

Съпругата му, с която са заедно от първата си студентска година, умира от рак през 1963 г. На следващата година се жени втори път. А след още година, през 1965 г., излиза романът „Hōyō kazoku“ („Embracing Family“, „Семейный круг“/“Семья Мива“). През 1970 г. този роман получава току-що учредената награда „Танизаки“, чиито лауреати в следващите години стават нобеловите лауреати Кензабуро Ое и Кобо Абе, както и Фумико Енчи и Ейми Ямада.

Първият превод на романа излиза в САЩ двадесет години по-късно – през 1985 г., а вторият – след още около двадесет, през януари 2006 г. През октомври на същата 2006 г. Нобуо Коджима напуска този свят.

Главният герой на романа Шунсуке Мива е университетски преподавател по американска литература, специализирал е в САЩ, чете лекции на тема „Семейството в другите страни“. А собственото му семейство се руши и той не разбира защо. Съпрузите не умеят да говорят помежду си. В традиционното японско семейство няма нужда да разговарят чак толкова – всеки си знае мястото и задълженията. Сега всичко е друго, никой не е мястото си: прислужничката вместо да си гледа работата, разнася клюки и се изживява като регулировчик в емоционалните движения на родители и деца. Мъжът осъзнава, че в новите условия ролята на съпруга като семеен господар се е изчерпала, пък и той не ламти за власт. Но така и не успява да разбере какво в тези променени условия се очаква от него. Да върне младостта на жена си, по-възрастна от него с няколко години? Да спаси живота й след като разбира, че е болна от рак? Да убие младия й американски любовник? Да й прости? Да спре сина си – тийнейджър, който иска да опита сам да се оправя в живота? Да опази, доколкото е възможно, дъщеричката си от стреса на този нов живот, който самият той не разбира?

А новото място, новата къща, която се надява, че ще закрепи разяжданото отвътре и отвън семейство, е модерна, но негодна за живот – японският климатик отказва да работи, а по американски проектираният покрив протича при всеки дъжд. Шунсуке се гневи на всички, импотентността му е не толкова физически, колкото интелектуален проблем. Токико – съпругата му, умира. Рьоичи – синът му, напуска дома. Скоро това ще направи и дъщеричката Норико. Крайно време е да изгони слугинята Мичийо.

Кой знае дали това ще реши проблемите.

Текстът е предложен за публикуване на сайта „Аз чета“

2 Responses to “Изгубени в прехода”

  1. in2h2o Says:

    Благодарско !

  2. illa Says:

    И аз благодаря!


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: