Киншу

31 август 2009

По стечение на обстоятелствата във фокуса на вниманието ми е съвременната японска литература. За съжаление, единственото, което понастоящем има шанс да бъде публикувано в България, са творбите на Харуки Мураками. При това, преведени от английски, а не от японски. Защо ли? Защото сега има куп млади хора, които в някаква степен владеят световния език и са склонни да „продадат“ резултата от преводаческите си усилия за дребни пари. Предвид таксите, които издателят дължи на държателя на авторските права (а тези такси, естествено, са високи що се отнася до автори на per se продаваема продукция), няма начин да се плаща прескъпо на преводачи от собствено оригинала, за да бъде цената на крайния продукт („книгата като салам“) възможна за джоба на евентуалния краен потребител. Това е положението, Минке, к`во да ти обяснявам.

Така или иначе, въпреки че владеенето ми на световния език е под всякаква критика, все пак поназнайвам в прилична степен друг език, на който (досегашното) японско управление считаше за оправдано да финансира преводаческите трудове, за да направи достояние на читателската публика върховите достижения на съвременните ни японски автори. Затова имах удоволствието да прочета сборника с повести на Ейми Ямада (за него – после), романа на Теру Миямото „Киншу“ и още някои други. Прочее, за романа на Теру Миямото:

„Киншу“ (на Теру Миямото) излиза през 1982 г. – година след номинирането за чуждоезичен филмов „Оскар“ на „Калната река“, заснет по едноименния роман на същия автор. Казват, че Теру Миямото е един от най-високотиражните автори в Япония. Той е от поколението на Рю Мураками, предхождащо генерацията на най-продавания по света японски писател Харуки Мураками. [Малко ми е тъжно, че трябва да ги обяснявам тия неща:
„Киншу“ е превеждан на всички световни езици, но българският не е сред тях. И хвърленият камък не е в градината на българските японисти, а в състоянието на родното книгоиздаване, за което – кой е виновен? – едва ли издателите сами по себе си].
„Киншу“, обясняват познавачите, е дума с много значения: „извезан брокат; богато, пищно облекло“, „пъстър килим от есенни листи“, „умело нанизани думи; изящна, изискана поезия и проза“. Затова американският преводач е поставил подзаглавието „Есенен брокат“, а руският е предпочел за заглавие „Везан брокат“.
Брокатно четиво ли е „Киншу“? На пръв поглед романът е като сапунка: екзистенциална драма, започнала от скандално шинджу (съпругът на Аки е намерен полумъртъв в хотелска стая заедно с домакиня от нощен клуб). Оказва се, че не става въпрос за ритуално двойно самоубийство – любовницата е направила опит за убийство, след което се е самоубила. Десет години след развода бившите съпрузи случайно се срещат в кабинков лифт и това дава повод на Аки да пише на Ясуаки, за да си изясни какво точно се е случило във фаталната нощ. Това са конците, от които е изтъкана фабулата на романа. Вътъкът на „Ана Каренина“ е взет от същото кълбо с нишки. Оттам нататък започва работата на тъкача, майсторството на писателя.
Теру Миямото извезва приказно красив миниатюрен, но многослоен гоблен на междучовешките отношения. Тираничен ли е бащата-бизнесмен, за когото най-важното е щастието на единствената дъщеря? Разглезено наивна ли е щерката в невъзможността си да прости изневярата? Егоистичен мачист ли е съпругът, станал жертва на деспотично-собственическото си отношение към психически лабилната любовница? [Както зададох последния въпрос, май зададох и отговора, но не – Ясуаки е подвластен не толкова на нагона си, колкото на житейските обстоятелства: навремето любовницата Юкако е станала емоционалният стожер, позволил на тинейджъра Ясуаки да преживее смъртта на родителите си].
Теру Миямото взаимства формата на епистоларния роман, което подчертава разрива във взаимоотношенията между героите – те градят не диалог, а серия от монолози, защото знаят, че връщането назад не е възможно, не е възможно да се поправят сторените грешки. И двамата имат нужда от преговаряне и усвояване на миналото, за да си обяснят настоящето и да продължат напред – бъдещето им, типично по японски, е свързано не с личното им благоденствие, а със съдбата на други хора, които фортуната е направила зависими от тях.
В решаването на сложната задача да предизвика читателя към спонтанни размисли относно отговорността си за наглед безобидни решения, Теру Миямото се опира на похвати от вековните традиции на японската литература – макура котоба (познаваме жанра от „Записки под възглавката“), моно но аваре (философията за очарованието на нещата), юген (скритата красота), саби (чувството за вечна самота), сатори (озарението), ах да!, и карма – най-спорното място в книгата. Кармата не идва ли в повече? На мен ми идва в повече, ама може да е от това, че аз не всичко разбирам. Така или иначе, възпитана съм да вярвам, че всеки държи съдбата в ръцете си. И Теру Миямото в „Киншу“ ми дава достатъчно основания да затвърдя убеждението си. Вероятно, на това се дължи популярността на произведението в западния свят.
Впрочем, романите не са философски трактати.
„Киншу“ е малък, но безукорно шлифован брилянт. Стига да имаш усет за изкуството на шлифовчика.

P.S. Този текст бе предложен за публикация на сайта „Аз чета“.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: