Какъв ми е Агамбен?

1 юли 2009

Прочетох материала „Суверенният цинизъм“1 в последния брой на в. „Култура“. Мигом ми поревна да отговоря. Написах нещо като отговор и се зачудих какво да го правя. И понеже съм човек стар и болен, трудно съобразявам, рекох да го метна тук, щото блогът по произход си е един бележник, не средство за масова информация. Както и да е. Що ли се обяснявам, ама стар човек – забравя, трябва да се подсеща, да си върже възелче на кърпичката. Възелчето:

Мото:
1) „Това, което Ричард Абъркромби иска търпеливо да докаже, е че всичко в природата е едно и също: светът е резултат от комбинацията на идентични форми“. (Одьоги, Ст. Теория на облаците)
2) „Светът можел да бъде изчислен, но това ни най-малко не означавало, че може да бъде разбран“. (Келман, Д. Измерването на света)

Какъв ми е Агамбен?

Никакъв. Но на доста интелектуалци им е твърде скъп. Агамбен отчуждава човека от властта per se. Агамбен разсъждава за властимащите като за феодални владетели, притежаващи, в буквалния смисъл на думата, поданиците си. Агамбен твърди, че нещата не са се променили откъм Средните векове насам – при все всичките ни демократични системи за изборност на управляващите, за мандатност, за разделение на властите и за мрежата от международни договори, гарантиращи спазването на основните човешки права. Агамбен говори за homo sacer, отлъчен не от обществото, а от суверенната власт. Суверенната власт е виновна за всичко. Интелектуалците са щастливи, че хем могат да й дават акъл на тази власт, хем нямат нищо общо с деянията й. Как да не им е скъп Агамбен. И как да не остракират Слотердейк, който пък изповядва вярата, че всеки сам си е суверен в собствения си свят, че няма един единен и единствен свят, а всичкото, което става, е в резултат от неизбежния допир/сблъсък на нечий свят с друг – днес един, утре друг, вдругиден – наведнъж с купища чужди светове. Кой е виновен, ако сферата на твоя свят се спука като сапунен мехур от този сблъсък? Кой създава правилата, по които функционира това брауново движение на светове – сапунени мехури? Някаква имагинерна суверенна власт? Може. Аз нямам нищо общо с нея, нали така. Никой от нас няма нищо общо.

„Цялата държавна власт произтича от народа“2, обаче. Суверенът сме ние всичките вкупом. И ако Агамбен привижда друг субект на суверенната власт, посочва ли го? Агамбен приема, че този, който упражнява суверенната власт, непрекъснато си присвоява правото да разширява границите на мъртвата зона между закон и насилие3. Агамбен приема, че няма кой да попречи на това присвояване. От една страна излиза, че неясният носител на суверенната власт сам законотворства, а от друга страна – не среща никакво противодействие когато престъпва границите на собствените си норми. Такава власт не се гради върху правомощия, получени от действието на някакъв обществен договор. Такава власт е възможна само ако се опира на груба сила. Съвременната либерална демокрация няма същата природа като тоталитарната политика – демократичното общество има механизми за противодействие, докато тоталитарното управление се стреми да унищожи всички подобни механизми. Фактът, че никой не намира демократичните механизми за съвършени, нито пък че тоталитаризмът е в състояние да изгради управленска система, игнорираща всякакви елементи на демократизъм, този факт не дава основание да се приравняват двата типа управление. Това е азбучна истина, беше излишно да я повтарям. Не властта обявява някого за homo sacer, това го прави обществото или поне достатъчно голяма част от обществото. За това обявяване е нужен обществен консенсус, изразен чрез изрично волеизявление или чрез мълчаливо съгласие. Теорията на Агамбен е удобно оправдание за мълчанието: тя отнема от народа статуса му на суверен, а народът е доволен да се освободи от чувството си на отговорност за решенията на властта. Не Шлинк4 оневинява нацистите като показва героинята си като човешко същество, а Агамбен дава един вид индулгенция на есесовците като ги демонизира, обезличава и ги представя като някакви орки, лишени от човешки чувства и воля.

Помним, нали, Хитлер дойде на власт след избори. Вярно, не ги спечели. Получи властта благодарение на същите тези несъвършени демократични механизми. После немското общество някак бе стимулирано да забрави за изборите, да се откаже от тях. Но да не пропускаме факта, че Хитлер изпълни предизборните си обещания. Само за няколко години той успя да направи от Германия една просперираща държава и да повиши рязко жизненото равнище на населението с чист етнически произход, което на практика означава – на мнозинството от немските граждани. И те, тези граждани, не са орки, а хора със собствена воля и собствена отговорност за мълчанието.

Агамбен оправдава властимащите като се позовава на празнотите в правото. Да, законите не могат да предвидят всички житейски ситуации. Но това не е повод да се излиза отвъд границите на закона. Самият закон предвижда правилата, съгласно които законът се прилага дори в такива случаи. Достатъчно е само магистратите да имат смелостта да се ръководят от духа, а не от буквата на закона. Но магистратите и те са хора като всички останали. Защото съдиите при всички случаи интерпретират закона, дори когато той е пределно ясен. Интерпретацията е част от прилагането на закона, не е нарушаване на границите му. Пак казвам ноторни истини. Интерпретирането на закона от страна на съда не е изключително положение, още по-малко – извънредно. Това е работата на съдията – да интерпретира закона, за да го приложи спрямо конкретната ситуация. Наистина, изкушението е голямо. Но съдията ли е носителят на суверенната власт, който има ресурсите да обяви извънредно положение? И обявяването на извънредно положение означава ли отмяна на конвенциите? Не, разбира се. Дори обявяването на военно положение става в рамките на определени конвенции. И подлежи на последващо одобряване, без което би било невалидно.

Обявяването не е нищо повече от обявяване. Свещеникът в храма или длъжностното лице в общината обявява двойката за съпруг и съпруга, но не ги прави съпруг и съпруга. Бракът се сключва на небето, казват вярващите. Свещеникът само оповестява този факт, не го произвежда. Ритуалът има две основни цели: 1) да удостовери, че няма факти, препятстващи сключването на брака, и че младоженците са заявили желанието си да встъпят в брак; 2) да информира обществото, че бракът е сключен и последиците от това сключване ангажират не само новобрачните, но и всички останали. Тъкмо в това е проблемът при фактическото съжителство: двойката се е венчала „в небето“, но бракът няма последици за третите лица, за никого другиго освен за двамата. Иронията в отхвърлянето от парламента на съответните норми в новия Семеен кодекс е, че по този начин най-важните плодове на съжителството – децата, се третират като трети лица. Но това беше отклонение от темата. Въпросът е за обявяването – то е само част от поредицата актове, които осъществяват фактическия състав на сключването на брака. Перформативът може да изглежда като ключов акт поради евентуалното си осъществяване в рамките на възможен (но не и задължителен) ритуал, но той далеч не е най-важният и дори не е завършващият акт, за да породи бракосъчетанието желаните последици. Предстои актът да бъде вписан и, съответно, да бъде издадено удостоверение-извлечение от вписването, без което бракосъчетаните трудно биха могли да докажат извършването на акта. А щом не можеш да го докажеш, за третите лица все едно фактическият състав не се е осъществил. Перформативът сам по себе си нищо не значи. Сам по себе си той не поражда нищо. Думите правят опит да опишат нещата, но не могат да ги обяснят, камо ли да променят света или, още по-малко, да създадат било факт, било явление, било каквото било. Ако не се лъжа, Витгенщайн беше прозрял това и аз не виждам начин да се заобиколи този извод.

Прочее, свещеникът не произвежда брака, той само го оповестява. Обявяването на резултатите от изборите не прави избори. То е само един от фактите, които трябва да са налице, за да се конституира парламента, да се конституира властта. Първият и най-важен факт, без който не е възможно свикването на народно събрание, е да има проведени честни и демократични избори. И обявяването на резултатите от ЦИК има действие само при положение, че изборите са честни и демократични. Ако съдът е този, който може да направи едни избори честни и демократични чрез перформатив, съдът ли има суверенната власт, която може всичко? Ако повечето хора се отказват да упражнят правото си на избор-власт, значи ли това, че делегират правата си на съда? Или на някой друг? Но това пак е съзнателно направен избор. И този избор не освобождава суверена от отговорност за решенията му – от отговорността: кому предоставя представителната власт да взема решения от негово име. Суверенът не посещава хората по домовете им. Суверенът са самите хора. Суверенът сме ние.

А въпросът с доверието е отделна тема. Цинизмът, още по-малко цинизмът по Слотердейк, няма нищо общо нито с доверието, нито с начина, по който суверенът упражнява властта си – властта си да контролира вземащите решения. Доверието е съвършено различна тема.

1 Христов, Тодор. Суверенният цинизъм // Култура, № 24 (2551), 24 юни 2009.

2 Конституция на Република България // ДВ, бр.56 от 13 Юли 1991г., изм. ДВ. бр.85 от 26 септември 2003 г., изм. ДВ. бр.18 от 25 февруари 2005 г., изм. ДВ. бр.27 от 31 март 2006 г., изм. ДВ. бр.78 от 26 септември 2006 г., изм. ДВ. бр.12 от 6 февруари 2007 г.

3 Градев, Владимир. Ако това е живот // Демократически преглед, № 48, 2002.

4 Шлинк, Бернхард. Четецът. – София: Атлантис, 2001.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: