Ако името на Алексей Геласимов не ви говори нищо, не се косете. Напоследък французите със сигурност са по наясно със събитията в съвременната руска литература, отколкото сме ние. Секунда! Не бързайте да преглеждате заглавията по щандовете на пл. „Славейков“, не преравяйте сайтовете на издателствата, – няма смисъл. Като казвам, че четенето като такова, няма кой знае какъв смисъл, имам предвид точно това: за Дан Браун нищо не знам, не намерих сили да пожертвам време за него, но Акунин определено пише добре. Само че, хм, Акунин е достатъчно образован и интелегинтен, за да си дава сметка, че не той задава тона в съвременната руска литература. Точно както не Дюма е сочен от литературните историци като връх в романното творчество през ХІХ в., доколкото знам. Може знанието ми да не е същото като вашето, но засега авторите на енциклопедиите като че ли се ползват от знания, подобни на моите.

Та. Какво знаете за съвременната руска литература?

Както и да е. Ако се окаже, че нищо не знаете, вината не е ваша. Дори от специализираните издания няма как да научите кой знае какво. Слава богу, за новините в американската литература никой не съди от анонсите на Опра Уинфри. Но за новините в българската литература няма откъде да научите, ако не сте специалист и не четете нещо, различно от „Труд“. За новините в руската литература даже специалистите не могат да ви кажат нещо повече от издателската реклама за бестселърите на Дашкова и Минаев. „Не могат“ не защото не са запознати или не биха желали да говорят, а защото издателите нямат сметка да им позволят „да си го кажат“.

Нашите издатели, за разлика от френските, нямат възможност да издават по презумпция непродаваеми книги. Затова французите могат да си купят преводи на току-що излезли в Русия творби с художествени, а не пазарни достойнства. Още преди няколко години френската публика имаше възможност да се запознае с откъси от номинирания в Русия за наградата „Национален бестселър“ роман „Степни богове“. Книгата излезе през есента на миналата година, казват, в много редуциран спрямо първоначалния епохален замисъл вид. Андрей Геласимов не крие, че е започнал да пише сага, подобна на „Тихия Дон“ на Шолохов, но по една или друга причина се е отказал. Той си знае поради каква причина.

Още не съм прочела адмирираните от интелектуалната публика романи на Юзефович и Тургенев(Курицин), които не поднаха в шортлистата, но пък, съдейки по рецензиите на журиращите, си е цяло чудо, че романът на Андрей Геласимов „Степни богове“ е сред петте номинирани.

Критиките към романа на Геласимов започват от „да си беше продължил с детските книжки“ до „този защо описва руските селяни като алкохолици и побойници“. Всъщност, проблемът е точно в това – насилието в обществото. Насилието, сред което раснат децата и към което обществото се отнася с толерантност, преминаваща разумните граници. Какво значение има дали насилието е породено от някакви атавистични традиционни представи за отношенията между човеците или просто хората се носят по течението и не си дават сметка, че могат да му се противопоставят вместо да го умножават? Дали насилието е възникнало от „твърде много държава“ или пък от „твърде много безвластие“? Може би насилието ще изчерпи силите си, когато повече хора почувстват, че не желаят – не да му се подчинят, – че не желят да го упражнят даже да имат причина и възможност да го направят. Може би.

Много от критикуващите възкликват, че е светотатство да се определя Геласимов като „съвременния Толстой“ или „днешния Достоевски“, който ще отвори за западната публика прозорец към руската душевност. „Това ли е руската душевност?!“ – възкликват критиците и се възмущават от описанията на бита в руското военновременно село. Само пиянство и побоища ли са характерните му прояви?

Само изневярата ли е била характерна за руското семейство от втората половина на ХІХ в.? Но точно чрез „Анна Каренина“ Толстой е популярен по света. Защото проблемът не в руското семейство. Проблемът не е в това, че е руски. Проблемът с насилието и проблемът деца_сред_насилие е глобален. Затова, подозирам, на Запад романът на Геласимов ще има по-голям отклик, отколкото в Русия. Но – „никой не е признат за пророк в собственото си село“.

Хайде да се върна към началото. Романът разказва за 10-12-годишно хлапе – „копеле“, в сибирско село през пролетта на 1945-та. Германия е капитулирала, Япония – още не. В селото има мина, в която японски военопленици от Халхин Гол копаят въглища. И гинат като мухи. И не само японците гинат. За съвременния читател е ясно, че причината е в радиацията (според епилога, там откриват уранови залежи), само че – питат доброжелателните критици, – коя радиация е по-страшна: тази изпод земята или тази на насилието, което бележи живота в селото? Главните герои отказват да практикуват насилие – а главните герои са хлапе и японец-лекар, доброволно останал с болните си сънародници вместо да бъде обменен с други пленици. И двамата са израсли сред насилие, и двамата имат причините и възможностите да преуспеят чрез насилие. И двамата съзнателно правят друг избор – да не прилагат насилие.

Всеки редови читател цени в романа не толкова майсторството на автора, колкото внушенията, които усеща в (и е склонен да приеме от) четивото. И аз съм така. Геласимов разказва сладко (наричат го „вкусен писател“). Дозира екшън със сантименти (една прашинка сантименти вповече и щеше да ми обръгне). Вярно, характерите нямат развитие: който герой е почнал като добър – и в края е добър, който е почнал като лош – и накрая си е лош. Но толкова ли пък ви е поревнало да има катарзис? Толкова ли жаждате трагедии, натуралистични смърти и кървави описания? Война е, но такива неща няма – евалла! Пък на кой какво му е по душа, кой за какво петимен…

Турцизмите ми са с оглед глобалността – да туширам неудачите с „японскостта“ в романа. Мярнах някъде, че била(„японскостта“) плод на „Писма от Иво Джима“. Не е. По-скоро, точно такъв тип „японскост“ повече мирише на „Шогун“, отколкото на „Иво Джима“ (моя преценка за несъвършенствата на романа). Има си ги несъвършенствата, но „никой не е съвършен“, нали?

Ако руският ви е добър, прочете го.

Кроспост от „Аз чета…“

Без да искам, съвсем спонтанно свързах темата за сегашното състояние на арт-маркета с Деймиън Хърст. Не знам защо.

На последната му ретроспектива (познайте къде: в Ню Йорк? -не; в Лондон? – не; в Москва? – не; в Киев, бе, в Киев) са се стекли Джеф Кунс, Даниел Бирнбаум, Даниел Крейг (аха!), Бианка Джагър и даже Пол Саймънън от „The Clash“(„The Clash“, представете си!) и други, и други. В Киев. Та такива ми ти работи с пазара на произведения на изкуството.

На въпроса поради какви причини има толкова смърт в работите му, Хърст отговаря: „Защо не? Аз съм на 43, имам три деца, не мога да скоча на масата и да викна: „Hei, there cool guy!“. Трябва да помисля за вечността“.

Та и някои други хора на средна възраст (кризата на средната възраст?) не могат току-така да скочат на масата – вече са над 40, имат деца, коремче, „Мазерати“ и разни други такива неща, които им пречат на скачането, та се замислят за вечността – Коелю, Бегбеде? – „и двете“…

Казват, по време на криза PR-специалистите препоръчват на първо време да се твърди, че „криза може и да има, ама не и при нас“, за да не се плашат инвеститорите. Поради тази причина не е за чудене, че все още се появяват вестникарски публикации, уверяващи ни, че кризата не е засегнала арт-пазара. И статистиката сякаш го потвърждава – продажбите не само не са се снижили, а дори са отбелязали ръст. Всичко цъфти и връзва.

От друга страна, милиардерите намаляват – от списъка на Forbes отпаднаха значителен брой богаташи от руски, индийски и турски произход, които бяха склонни да инвестират на едро в произведения на изкуството, но в днешните несигурни времена са изгубили голяма част от богатството си. Трусовете във финансовата сфера принуди редица банки да закрият отделите си, консултиращи и кредитиращи вложения в арт-проекти. Аукционите реагираха незабавно:
– ограничиха или прекратиха практиката си да гарантират на продавачите минимални цени;
– съкратиха списъците на произведения на изкуството, включени в каталозите на предстоящите търгове;
– намалиха оценките си за очакваните приходи от продажбата на предлаганите арт-продукти и т.н.

Благодарение на тези мерки отчетите на къщи като Christie’s и Sotheby’s изглеждат много добре в очите на евентуалните инвеститори. На пръв поглед, пазарът на произведения на изкуството демонстрира стабилност и не личи да е сериозно ударен от кризата.

В същото време (въпреки триковете с каталозите и прочее) едва 79 от предложените за продажба през тази година произведения на изкуството при наддаването са стигнали до отметката от милион долара – наполовина в сравнение с първото тримесечие на миналата година. 77% от продажбите са били на цена до $ 5 хил., с 6% се е намалил броят на работите, продадени за повече от $ 50 хил. След еуфорията от 2007 г. вече втора година върви процес на „корекция на цените“.

Музеите и галериите съкращават персонал и даже закриват филиали. Дори престижни музеи (като Музея за съвременно изкуство в Лос Анжелис) вече се простиха с 20% от служителите си.

Горкият Деймиън Хърст! Какво ще го прави сега този диамантено-платинен череп?