„Степни богове“

6 май 2009

Ако името на Алексей Геласимов не ви говори нищо, не се косете. Напоследък французите със сигурност са по наясно със събитията в съвременната руска литература, отколкото сме ние. Секунда! Не бързайте да преглеждате заглавията по щандовете на пл. „Славейков“, не преравяйте сайтовете на издателствата, – няма смисъл. Като казвам, че четенето като такова, няма кой знае какъв смисъл, имам предвид точно това: за Дан Браун нищо не знам, не намерих сили да пожертвам време за него, но Акунин определено пише добре. Само че, хм, Акунин е достатъчно образован и интелегинтен, за да си дава сметка, че не той задава тона в съвременната руска литература. Точно както не Дюма е сочен от литературните историци като връх в романното творчество през ХІХ в., доколкото знам. Може знанието ми да не е същото като вашето, но засега авторите на енциклопедиите като че ли се ползват от знания, подобни на моите.

Та. Какво знаете за съвременната руска литература?

Както и да е. Ако се окаже, че нищо не знаете, вината не е ваша. Дори от специализираните издания няма как да научите кой знае какво. Слава богу, за новините в американската литература никой не съди от анонсите на Опра Уинфри. Но за новините в българската литература няма откъде да научите, ако не сте специалист и не четете нещо, различно от „Труд“. За новините в руската литература даже специалистите не могат да ви кажат нещо повече от издателската реклама за бестселърите на Дашкова и Минаев. „Не могат“ не защото не са запознати или не биха желали да говорят, а защото издателите нямат сметка да им позволят „да си го кажат“.

Нашите издатели, за разлика от френските, нямат възможност да издават по презумпция непродаваеми книги. Затова французите могат да си купят преводи на току-що излезли в Русия творби с художествени, а не пазарни достойнства. Още преди няколко години френската публика имаше възможност да се запознае с откъси от номинирания в Русия за наградата „Национален бестселър“ роман „Степни богове“. Книгата излезе през есента на миналата година, казват, в много редуциран спрямо първоначалния епохален замисъл вид. Андрей Геласимов не крие, че е започнал да пише сага, подобна на „Тихия Дон“ на Шолохов, но по една или друга причина се е отказал. Той си знае поради каква причина.

Още не съм прочела адмирираните от интелектуалната публика романи на Юзефович и Тургенев(Курицин), които не поднаха в шортлистата, но пък, съдейки по рецензиите на журиращите, си е цяло чудо, че романът на Андрей Геласимов „Степни богове“ е сред петте номинирани.

Критиките към романа на Геласимов започват от „да си беше продължил с детските книжки“ до „този защо описва руските селяни като алкохолици и побойници“. Всъщност, проблемът е точно в това – насилието в обществото. Насилието, сред което раснат децата и към което обществото се отнася с толерантност, преминаваща разумните граници. Какво значение има дали насилието е породено от някакви атавистични традиционни представи за отношенията между човеците или просто хората се носят по течението и не си дават сметка, че могат да му се противопоставят вместо да го умножават? Дали насилието е възникнало от „твърде много държава“ или пък от „твърде много безвластие“? Може би насилието ще изчерпи силите си, когато повече хора почувстват, че не желаят – не да му се подчинят, – че не желят да го упражнят даже да имат причина и възможност да го направят. Може би.

Много от критикуващите възкликват, че е светотатство да се определя Геласимов като „съвременния Толстой“ или „днешния Достоевски“, който ще отвори за западната публика прозорец към руската душевност. „Това ли е руската душевност?!“ – възкликват критиците и се възмущават от описанията на бита в руското военновременно село. Само пиянство и побоища ли са характерните му прояви?

Само изневярата ли е била характерна за руското семейство от втората половина на ХІХ в.? Но точно чрез „Анна Каренина“ Толстой е популярен по света. Защото проблемът не в руското семейство. Проблемът не е в това, че е руски. Проблемът с насилието и проблемът деца_сред_насилие е глобален. Затова, подозирам, на Запад романът на Геласимов ще има по-голям отклик, отколкото в Русия. Но – „никой не е признат за пророк в собственото си село“.

Хайде да се върна към началото. Романът разказва за 10-12-годишно хлапе – „копеле“, в сибирско село през пролетта на 1945-та. Германия е капитулирала, Япония – още не. В селото има мина, в която японски военопленици от Халхин Гол копаят въглища. И гинат като мухи. И не само японците гинат. За съвременния читател е ясно, че причината е в радиацията (според епилога, там откриват уранови залежи), само че – питат доброжелателните критици, – коя радиация е по-страшна: тази изпод земята или тази на насилието, което бележи живота в селото? Главните герои отказват да практикуват насилие – а главните герои са хлапе и японец-лекар, доброволно останал с болните си сънародници вместо да бъде обменен с други пленици. И двамата са израсли сред насилие, и двамата имат причините и възможностите да преуспеят чрез насилие. И двамата съзнателно правят друг избор – да не прилагат насилие.

Всеки редови читател цени в романа не толкова майсторството на автора, колкото внушенията, които усеща в (и е склонен да приеме от) четивото. И аз съм така. Геласимов разказва сладко (наричат го „вкусен писател“). Дозира екшън със сантименти (една прашинка сантименти вповече и щеше да ми обръгне). Вярно, характерите нямат развитие: който герой е почнал като добър – и в края е добър, който е почнал като лош – и накрая си е лош. Но толкова ли пък ви е поревнало да има катарзис? Толкова ли жаждате трагедии, натуралистични смърти и кървави описания? Война е, но такива неща няма – евалла! Пък на кой какво му е по душа, кой за какво петимен…

Турцизмите ми са с оглед глобалността – да туширам неудачите с „японскостта“ в романа. Мярнах някъде, че била(„японскостта“) плод на „Писма от Иво Джима“. Не е. По-скоро, точно такъв тип „японскост“ повече мирише на „Шогун“, отколкото на „Иво Джима“ (моя преценка за несъвършенствата на романа). Има си ги несъвършенствата, но „никой не е съвършен“, нали?

Ако руският ви е добър, прочете го.

Кроспост от „Аз чета…“

2 Responses to “„Степни богове“”


  1. […] малко открих, че преди години Илла е писала за тази книга в блога си, но съм пропуснала. Ако ви се чете по-задълбочено и […]


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: