Живот и смърт, и рап в Ню Орлийнс

21 юни 2008

В поста ми ще става дума за живот и смърт, но не и за рап. Просто си позволих да заимствам подзаглавието от послената книга на Ник Кон „Triksta: Life and Death and New Orleans Rap„. Може би ще се запитате „Кой пък е тоя?“. Ник Кон е британски журналист, пише за музика. През 1975 г. New York Magazine публикува негов очерк, посветен на диско-културата. По този очерк е създаден сценарият на „Треска в събота вечер“ (1977). Благодарение на това, сега Ник Кон има собствен (карибски?) остров, на който живее с жена си (втората), децата и кучетата. Така поне твърди братовчедката му – главна героиня на поста ми. Но за нея по-късно. Ник Кон е син на Норман Кон (световно известен британски историк) и Вера Бройдо (писателка и журналистка).

Вера Бройдо е дъщеря на Ева Бройдо от втория й брак (с Марк Бройдо). От първия си брак Ева има друга дъщеря – Александра. Ева Бройдо е известна революционерка, активистка на меншевистката партия. След Октомврийската революция се установява със семейството си (второто) в Берлин. През 1927 г. пристига в Русия по партийни дела, арестувана е, осъдена, след затвора е заточена в Ташкент и после – в Сибир; по някои данни е разстреляна през ноември 1941 г. Марк Бройдо емигрира с децата си в Лондон след идването на власт на Хитлер, умира през 1937 г.

Както стана ясно, Вера Бройдо се омъжва в Лондон за Норман Кон, а по-голямата й заварена сестра Александра – за Антон Адасински. Бащата на Норман Кон е евреин, а майка му – католичка (ирландка, ако не се лъжа). Бащата на Адасински е поляк, а майка му – чехкиня. Така или иначе, Антон е роден в Русия и говори само руски, както и жена му (еврейка). Както и дъщеря им Галина. Впрочем, твърде смесената й кръв става причина в паспорта на Галя да бъде записано, че по народност е рускиня.

Адасински е арестуван през 1938 г., независимо, че преди Революцията е бил професионален революционер; или тъкмо поради това. Разстрелян е няколко дни по-късно. По ирония на съдбата по същото време е разстрелян като враг на народа и разследващият го прокурор. Галина и майка й са арестувани малко по-късно и са заточени в един и същ лагер поради чисто съвпадение. Галя едва е завършила девети клас. В лагера ражда дъщеря си Олга (през 1945 г.). Едва през 1960 г. им е разрешено да се върнат в Санкт Петербург (тогава Ленинград). По-малкият брат на Галина през войната е евакуиран заедно с училището, в което учи, и изчезва безследно. В последното си писмо от 1943 г. съобщава, че са мобилизирани и заминават за фронта.

Галина Адасинская дава три интервюта на Татяна Косинова през периода май 2004 – май 2005 г. В тях разказва за живота си. „Да, радвах се, че съм комсомолка“, „Радвах се, че не ме изключиха след ареста на баща ми. Едно момче се противопостави: „Ако изключите Адасинская, всички ще напуснем“. Не, не помня кое беше това момче“. „Какво е говорил баща ми за Сталин? Защо ми задавате такива провокационни въпроси? Нищо не е говорел!“. „В лагера бяхме чудесна компания. Хубави години бяха“.

Спомените на Адасинская са включени в книгата на историка Орландо Фигес „Шепнещите: личния живот в сталинова Русия“. При подготовката на книгата са проведени беседи с повече от 450 човека – деца на кулаци и непмани, партийни величия и военни, пострадали и облагодетелствани, различни хора, болшинството от които напълно неизвестни за широката публика. Главното за Орландо Фигес е това, че са свидетели на епохата.

Повтаряща се тема в интервютата е желанието да си незабележим, да се слееш със средата, а това е трудна работа, когато няма къде да се скриеш от чужд поглед, дори у дома (доколкото комуналната квартира е „у дома“). Стремежът да се запази човешкото достойнство е по-силно от убежденията. Сред събеседниците много малко са тези, които могат да бъдат определени като дисиденти. За повечето хора, пострадали или преуспели, Съветският съюз е родината, с чиито упехи те се гордеят. А въпросите за отношението им към властта са възприемани като провокационни.

Книгата на Фигес е номинирана за тазгодишната награда на BBC4 „Самюел Джонсън“ за научна литература. В нашенското интернет пространство се появи не съвсем адекватна информация за книгата – като се тръгне от грешния превод на заглавието („Доносниците“, как им е хрумнало?), та нататък все в този дух. Вярно, девойчето се позовава на статия в The Times, която акцентира само върху една от съдбите. Всъщност, в книгата си Орландо Фигес се стреми да разкрие какво е било ежедневието в години, асоцииращи се в съзнанието на европейския съвременник с думите „голям терор“. Как са живели хората при комунизма, при фашизма, какви са били ценностите им, делниците, тревогите и радостите им. Това се опитва да разбере историкът.

2 Коментари “Живот и смърт, и рап в Ню Орлийнс”


  1. Много интересна история! Надявам се един ден книгата да се появи и на нашия пазар.

    Току-що гледах филма „Животът на другите“ – една история за следенето на интелектуалците в ГДР малко преди перестройката. Темата е различна, но епохата е същата. Струва си да се гледа.

  2. illa Says:

    Да, нещата са доста сложни и всеки поглед към тях е интересен.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: