Да убиеш плъх – кроспост от „Аз чета“

15 юни 2008

За Захар Прилепин научих от статия в „Newsweek“, посветена на съвременната руска култура. В последния абзац на статията ветеранът от чеченската война е набеден за изгряваща звезда, надежда за интелектуалното бъдеще на Русия. Някакси нито журналистическите определения, нито биографията на автора, нито фотогеничността му успяха да ме вдъхновят за читателски подвизи. Защото и аз така мислех: „В Прилепин са се слели истинският мъж и писателят. Истинският мъж като пие – пие, като бие – бие, като обича – обича: жена, деца, кучета, живота, Родината“ (Сергей Шпалов). Какво да му четеш?

Но взеха, че му връчиха наградата „Национален бестселър“. Призът е учреден от преводача и публицист Виктор Топоров с идеята единствен критерий да е качеството на произведението, а не личността на автора; пък да отчита и мнението на изкушена, но професионално необвързана с литературните среди публика. Тази година вместо да възкачи на пиедестал фаворита на литераторите Андрей Тургенев (псевдоним на Вячеслав Курицин), журито не даде и един глас за романа „Да спиш и да вярваш“ (вече преведен на български), докато дамите решиха нещата в полза на мачото Прилепин. Авторът, освен всичко друго, е член на забранената Национал-болшевистката партия (черната риза е отличителен белег за привържениците на Едуард Лимонов – основател на партията и известен писател, също превеждан на български).

И така, какво можем да очакваме от творба на човек със CV като на Прилепин? Автобиографизъм: Чечня, водка, клошари, биячи по барове и т.н. Всичко това го има. Няма политика, няма морализаторство, няма добри-лоши. Първата изненада, щом се зачетеш в „Грях“, идва от тази липса.

Втората изненада – жанровото определение: „роман в разкази“. Някои критици (Сергей Шпалов, например) подозират Прилепин в стремеж към поредна номинация – повечето награди са за романи, не за разкази. Анна Ентер обаче намира, че авторът е успял да постигне романна цялост. На мен ми е трудно да съдя, защото прочетох целия роман, но на части (разказите са публикувани в различни списания със свободен достъп, а стихотворенията самият автор е обнародвал на сайта си). Стихотворения? Да. Освен че е роман в разкази, съдържа и стихотворна сбирка. По замисъл това би трябвало да е поезия, сътворена от главния герой. Прилепин споделя, че от десетина години няма вътрешната необходимост да се изразява в мерена реч. Но, от друга страна, героят се казва Захар и авторът (чието истинско име е Евгений) настоява, че преживяванията са негови собствени. Може би трябваше да го питам дали е убил плъха. Може би не е късно да го питам. Но да не се отклонявам. Не съм сигурна как са подредени разказите в книжното издание. Изобщо не знам дали стихотворенията са в отделна „глава“ или са пръснати между разказите. Изборът ми се ограничава между доверието в Анна Ентер и скептицизма на Сергей Шпалов.

Сюжетите са интригуващи, но работата е в това как са разработени. Ако Прилепин оправдае очакванията, той има всички предпоставки да се превърне в ново явление за руската литература изобщо. Самият факт, че литературоведите подхождат с шаблонни аршини когато го критикуват, е достатъчно показателен за това, че се чувства ведър полъх, освежаващ традициите. Критиците се надпреварват да откриват в произведенията на Прилепин „архетиповете на руската проза“ (Андрей Мирошкин). Списъкът на предтечите му откъм творчески метод включва Горки и Хемингуей, Бунин и Гаршин, Андреев и Васил Биков, Шукшин и Лимонов. Щом палитрата е толкова всеобхватна, може би става въпрос за някакъв тип новаторство, за което критиците още нямат понятиен апарат.

Героят на Прилепин цял живот не може да преодолее нелепата смърт на приятеля си, случила се в детството („Белият квадрат“); чака да го вземат в Чуждестранния легион („Карлсон“); работи като охрана в стриптийз-клуб („Шест цигари и така нататък“); алкохолизиран гробар („Колела“); служи в Чечня („Сержантът“); тинейджър, влюбен в братовчедките си („Грях“). Но причината за житейските неудачи не е „светът, жесток и циничен“, както казват критиците. Героят не отвръща на удара с удар, защото няма друг изход. Учудих се като прочетох такива клиширани отзиви. Впрочем, самият Прилепин опровергава подобни трактовки: „Действителността е еднакво и отвратителна, и очарователна – въпрос на гледна точка. <…> Животът е такъв, какъвто го виждаш“. И още: „Грях“ е книга „за граничното състояние на човека, за състоянието между щастие и абсолютен кошмар, за избора между щастие и мрак. Господ е дал на човека всичко и най-важното, което му е дал – това е правото на избор“. Това е. Човек изначално не е нито жертва, нито злодей. Той е това, което си е избрал да бъде на един или друг етап от живота си. Обикновено руският реализъм изследва действителността, за да открие механизмите, по които тя подтиска човека и го принуждава да загине или да се пръвърне в звяр, за да оцелее. Прилепин бива назован „реалист“, но по други причини – неговият реализъм е по-скоро фотографски. Прилепин не раздава оценки, не обвинява, не оправдава.

«“Грях“ е книга за греховете – споделя Прилепин с читател, – извършени и неизвършени. Но във втората глава [„Грях“] цялата тази проблематика, както ми се струва, е описана най-праволинейно. Всички други разкази са и за „още нещо“, а тази глава е само за греховността, сладостна и притегляща. Там и метафората е достатъчно прозрачна, с плъховете (като убива плъха, убива греха и – престава да мисли за смъртта, т.е. в някакъв смисъл е убил и смъртта; така поне му се струва на героя)».

Прилепин е талантлив писател, съгласяват се дори тези, които отричат „Грях“. Може би малко грапав и грубоват, на места – „недоизпечен“. Но той „може да говори за любовта, семейството, работата и не само не проповедничи или сантименталничи прекалено, той доказва, че тези ценности са крайъгълни и същевременно ги освобождава от всичко наносно“ (Анна Ентер).

„Всички чувства са прости, / сложни са само позите“. (Прилепин, „Неудачен сонет“). Такава е и прозата на Прилепин – проста, без пози. И от време на време сантиментална – грехът на силните личности.

Линк към публикацията в „Аз чета“

2 Коментари “Да убиеш плъх – кроспост от „Аз чета“”

  1. kanew Says:

    Заразяващо написано, щом тръгвам да търся Прилепин по интернета.

  2. illa Says:

    Имах големи резерви към Прилепин, но се радвам, че ги преодолях и изчетох книгата 🙂


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: