„Парфюмът“ – crosspost от „Аз чета“

23 март 2008

Е, ще кажете, кой не го е чел? Там е работата, че аз не го четох, а го слушах. Аудиокнига. Усещането да четеш и да слушаш книга е съвсем различно. По-различно дори от четенето на e-book. Докато пътуваш, няма как да не изпуснеш някакви части от сюжета. Разбира се, ако държиш на всички детайли от фабулата, това няма да ти хареса, ще превъртиш записа и пр. досадни процедури, които несъмнено изкривяват възприятието. Но на мен ми хареса това „пропускане“ – за сюжетните перипетии така или иначе се досещаш, пък те не са нищо повече от реверанс към читателя, както обича да казва Д. Бавилски. Уважаващите себе си писатели никога не говорят чрез сюжета. Аудиокнигата, без съмнение, оставя дупки в цялостната представа за един роман, но пък съвсем непроизволно насочва вниманието към най-важното в повествованието. Ако си четеш книжката на спокойствие, удобно излегнат на дивана, може би ще пропуснеш патоса, смисъла, значението на отделни пасажи. Но когато за миг-два си се отвлякъл, когато си бил принуден да си живееш живота, да не пропуснеш „твоята си“ маршрутка, да я спреш, да платиш и получиш рестото, да намериш опорната си точка, защото всички стабилни места за хващане са вече заети…, и изведнъж в ушите ти прозвучава:
„Опрял гръб о стената, притворил очи, Грьонуй седеше с опнати крака върху камарата и не шугваше. Нищо не виждаше и не чуваше, нищо не усещаше. Само приемаше уханието на дървата, което се надигаше околовръст и се сбираше под покрива като под похлупак. Той пиеше тази миризма, опиваше се от нея, импрегнираше с нея и най-малката пора на душата си, сам той се превръщаше в дървесина, лежеше върху камарата като дървена кукла, като някакъв Пинокио, като мъртвец, докато след някое време, може би след час, изгърголи думата „дърва“. Избълва думата така, сякаш бе задръстен с дърва чак до уши, сякаш дървата бяха заседнали в гърлото му, сякаш коремът, гръклянът, носът бяха претъпкани с тях. И това го избави, спаси го малко преди величественото присъствие на дървата, тяхното ухание да го задуши“.
В „моя“, акустичен вариант думата не беше „избълва“, а „изригна“. Когато току-що си насъбрал толкова емоции, картини, миризми, детайли, съставляващи живота ти, когато в теб се е събрало твърде много, за да можеш да го понесеш, ще ти се и ти да можеш да избълваш, да изригнеш, да повърнеш всичкото това в една единствена дума и да се освободиш от нужните-ненужни детайли на света, които те задръстваш и не ти позволяват да дишаш понякога.
Тъкмо затова, заради невероятно точното попадение при определяне на творчеството като един вид повръщане на действителността, навремето Кърт Кобейн написа Scentless Apprentice, инспирирана от романа. Moonspell се заинтересуваха от философските аспекти на проблема и записаха Herr Spiegelmann, заиграха се с отраженията, нали дори модните списания проповядват: „Парфюмът – ефирно огледало на стила“ – на стила, на личността, на душата, на кой докъдето му стига въображението…
А Rammstein, както винаги, са привлечени от възможността да направят дисекция на най-тъмните страни на homo sapiens, да ги извадят на светло и да ги покажат такива, каквито са без лепене на етикети и дамгосване. „Du riechst so gut“ – „толкова хубаво миришеш“.
Не залага ли съвременната поп-култура на феромони? Поп-звездите не обсебват ли публиката си и не я ли карат да загуби човешкия си облик, да изгуби себе си? Но има ли друг изход талантливият човек? Може ли да постигне върхове в творчеството си без да изтръгва душата на героите си, да отнема аромата им, да ги убива в пряк или преносен смисъл? И в края на краищата може ли да избегне изкушението да сподели чувствата си с останалите, да сподели чувствата на останалите, да се почувства човек като останалите? Господ ли е авторът, който необезпокоявано гради света според собственото си виждане? И, в крайна сметка, и господ да е, щом е сред хора, гибелта му е неминуема. Ще го убият – от любов или от омраза, все едно. Не ли?
Това е впечатлението от слушането. Май и от четенето не е по-различно, след като Tages Anzeiger пише: „«Парфюмът» е не само зловещата и красива история на Жан-Батист Грьонуй, убиецът с най-добрия нос в Париж, – но и история на обществото в преломен момент на цивилизацията през ХVІІІ в.
Това е като тръпчив аромат и притча за блясъка и нищетата на циничния разум в новото време“.
Ето и линк към рецензията в The New York Times. Аз да не би да си въобразявам, че мога да напиша по-добра?

4 Коментари “„Парфюмът“ – crosspost от „Аз чета“”


  1. Аудио- книгите- ето една пазарна ниша, която може и трябва да се запълни. В моите курсове по Интернет маркетинг често ме питат: „Ама какво да продаваме в Интернет? Как да открием пазарна ниша?“

    А тази ниша е зейнала широко пред всички. Де да видим кой ще я запълни и ще спечели много сериозни пари от нея… Защото Amazon направиха не милиони, а милиарди!

  2. illa Says:

    Абсолютно вярно. Не знам какви първоначални инвестиции са нужни, но има хляб в тая работа.


  3. Не съм слушала онлайн книга никога, но определено ми напомни за времето в което мама ми четеше Пипи Дългото Чорапче преди сън 🙂 А Парфюмът е разкошна книга, че и филма се е получил добре… искуши ме да си потърся и книгата за слушане 😛

  4. illa Says:

    Доста дълго избягвах аудиокнигите, защото си мислех, че слушането не е така продуктивно като четенето. Но преживяването се оказа интересно и си струва да се опита. „Парфюмът“ е втората книга, която слушах. За съжаление, и двете – не на български.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: