В днешни дни като чуеш „красиви думи“, веднага си мислиш: „празни обещания“. Но вижте това:

Красиви думи, макар да не ги разбирам. Пишещите с йероглифи имат предимството да гледат на писането като на рисуване. Изисква се особено майсторство да усетиш „вкуса“ на словото и да го изобразиш. Казуаки Танахаши има славата на голям майстор. И на дзен-учител. Вероятно трябва да си философ, за да те озари светлината, идваща от думите. Или мистик?

Още древните египтяни се стараели надписите да иглеждат красиво. Елините харесали тази идея и започнали да украсяват сградите си с изящно гравирани надписи. В Александрия са намерени образци. После римляните продължили традицията.

А през ХХ в. нещата тръгнали в съвсем друга посока. Конкретната поезия, сдобила се с популярност покрай футуризма, разрушила дотогавашните полиграфични традиции. Думите придобили не само смисъл, но и образ – особеното им графично изпълнение и подреждането в пространството имало за цел да породи неочаквани асоциации, които да накарат читателя не толкова да се старае да разбере какво иска да им каже авторът, а да го подтикне сам да мисли и чувства по нов за себе си начин.

„Флуксус“ доразвиват нещата. Възползват се от технологиите, включват интермедия и, говори се, така възникнала визуалната поезия, в която текстът няма централно значение – важно е как изглеждат буквите и какви чувства поражда образът.

A propos, ако думата е изписана грешно, това на пръв поглед няма да има значение. Но на втори: започваш да се чудиш – нарочно ли е, защо точно такава грешка, казва ли ни нещо авторът чрез грешката? Щом разбереш, че артистът просто не познава правописа и в объркването му няма умисъл, цялата творба отива на кино. (Възможно е и буквално да влезе в кината – възможно е работата да стане култова и да се появи по екраните. Един господ или PR-ът знае как стават такива неща).

Но да се върнем към поезията. Визуалната поезия се интересува повече от образа, отколкото от поезията. Видеопоезията се опитва да промени акцента. Видеопоезията използва изкуството на клипа, за да разшири въздействието на словото върху читателя-зрител. Още не е намерила мястото си сред деветте+1 (все толкова ли са?) музи, още не може да раздели мегдана с никоя от посестримите си. Не е сигурно дали ще я бъде. Но се опитва да пробие твърдта на традициите и да прокълне. Ако, дай боже, някой има нужда от нея – от поезията, от словото… Затова фестивалът на видеопоезията в Русия е наречен „Петият крак“. Ще рече, колкото кучето има нужда от пети крак, толкова и някой се нуждае от видеопоезия. Но нищо, фестивалът го има. И даже има спорове – дали е на ниво, дали журито не е объркало жанра и не е връчило първа награда на творба, клоняща по-скоро към визуалната, отколкото към видеопоезията.

Ама там има и българско участие! Албена Дюлгерова е режисьор на едно от видеоизпълненията. Не е сред наградените. Не открих въпросното произведение в YouTube, то някои от отзивите са твърде хвалебствени. Други познавачи не го споменават. Въпрос на вкус. И на виждане относно това, що е видеопоезия.

Следват няколко иконки, служещи за линкове към наградени или просто обрнали към себе си вниманието на публика и критика творби. Накрая ще видите картинка(по съвместителство – линк) към творба на Били Колинс – известен американски поет, който, оправдано или не, е хвърлил сили да прави клипове към най-известните си стихотворения.

Иконките:

Победителят в руския фестивал, за който има спорове дали е видеопоезия или визуална поезия

[Няма да чуете текст. Само ще мернете изписани по боксовата ръкавица думи, съставени от буквите на заглавието - "Тропспорт", което е палиндром, ако забелязвате: чете се отпред назад, както и отзад напред по един и същ начин]

Следващите клипове са цитирани от повечето изкушени от темата коментатори:

Ето го любимецът на публиката и след него – клипът, предизвикал интерес, защото по технически причини не са го показали:

За тазгодишния руски фестивал на видеопоезията казват, че конкурсната програма била слаба въпреки участие на имените автори. Вероятно е така. Съдете сами по качеството на „черновата“ на клип, публикуван на сайта на Дмитрий Воденников – един от членовете на журито (и за да няма конфликт на интереси, предполагам, клипът не е бил представен):

Накрая – творбата на Били Колинс:

На сайта му има и други клипове, които си струва да бъдат видяни.

Има разлика между илюстриране и визуализиране на словото. Както има разлика между красиво и прекрасно. Прекрасното не винаги е красиво.

Китайското консулство в Мюнхен се занимавало с шпионаж. Негови служители наблюдавали дейността на неправителствената организация „Световен конгрес на уйгурите“, чието седалище е в баварската столица. Най-голямата диаспора на уйгурите е в Китай. Наброява 9 млн човека. Във връзка с размириците в Сицзян Китай си докара проблеми с мюсюлманските страни и даже с Ал Кайда.

Не е странно, че китайска дипломатическа мисия се използва за шпионаж. Странна е твърдата реакция на немските власти. Днес в Мюнхен са извършени обиски в жилищата на четирима от заподозрените китайски граждани.

Впрочем, може ли да се вярва на SPIEGEL-ONLINE?

Берлинската стена като инженерно съоръжение и като символ; разрушаването на символа като загуба на памет; съхраняването на стената в автентичен вид – съграждане на паметник или елиминиране на трактовките? За около петнадесет минути и половина Зиновий Зиник набелязва пред BBC многобройните „руски“ гледни точки към Стената. Тръгва от „руския“ Берлин на Владимир Набоков и Валтер Бенямин, минава през разговора между Хрушчов и Улбрихт относно ресурсите, които биха позволили на Източна Германия да запуши всички възможни комшулуци към Западната държава на немците; възможно ли е било да се предотврати дифузията на интелектуални търсения между политически изолираните части на една и съща нация; накрая – можел ли е руският художник Врубел да попречи на обединението на Германия като разобличи васалната роля на ГДР по отношение на СССР. И за капак: след като берлинската община решава да възстанови една част от стената в първоначалния й вид (за памет на поколенията), но за целта е нужно да заличи графитите, появили се по бетона в началото на 90-те… – Голяма част от тези графити са дело на известни художници. Заличаването на последващите наслагвания по Стената означава унищожаване на произведения на изкуството. Решението: да се възстанови унищоженото.

Дмитрий Врубел, автор на постера със страстната целувка между Брежнев и Хонекер, възражда фреската си безвъзмездно. Работата е всеобщодостъпна за фотографиране и пр. Да но! Копията й се ползват със защитата на авторското право. Пръст в тази история има Музеят на мадам Тисо.

За всичко това (и не само) става дума в предаването на Руската редакция на BBC.

P.S. Съжалявам, че не преразказвам в подробности споделеното от Зиник, но съм на път да прескачам други културални „стени“. На 10-ти летя за Япония и гледам да се подготвя. Не ми остава време за преводи от руски.

„Лудите, лудите – те да са живи!…“, „си пошушна [чорбаджи Марко] с едно неуловимо изражение на лицето“ (Вазов, И. Под игото). (Дали има по-популярен цитат от първия новобългарски роман?)

Френският музикант Маджид Фахем е избрал в интродукцията към сайта му да фосфоресцират първите три букви от собственото му име – MAD. През март 2005 г. Маджид прави забележително соло в Буенос Айрес. Изпълнението му е част от грандиозен концерт на групата на Ману Чао за представяне на поредния им албум:

Както се вижда от обложката (а и от клипа), албумът е посветен на La Colifata – може би най-известната психиатрична клиника. Известна е с това, че като част от терапията, лекарите и пациентите им създават радиостанция, придобила голяма популярност в Буенос Айрес, цяла Аржентина и по света.

La Colifata заема достойно място в последния филм на патриарха Ф. Копола „Тетро“. (Не чакайте ревю за филма).

Но прожекцията в „Одеон“ вчера беше достойна за отразяване от радио La Colifata. Видях, че поне двама души документираха с телефоните си това уникално събитие – 20-те минути забавяне на началото. Някой има ли информация дали кадрите са качени в интернет?

Говорих вече за работата на Лунгин. Нямах намерение да се връщам към темата, но пусто – похвалих се в Twitter, че съм го гледала и Мария Вирхов ми върна коментар. Сподели, че чула от хора, на които има доверие, че филмът е добър. Добър е. Надявам се, след като самата Мария вече го е видяла, да ми каже каква е нейната оценка.

По афишите пише, че сценарист е Алексей Иванов, но самият Иванов не е много доволен от намесата на режисьора в окончателния вариант и наскоро публикува роман, създаден според първата(оригинална, авторска) версия на сценария. Даже по „зарибяващите“ две глави от романа, пуснати свободно в интернет, разликите в подхода са очевидни. Позицията на писателя е категорична: „Царят се има за свръхчовек и в крайна сметка стига до страшни злодейства, до грехопадение; митрополитът намира сили просто да остане човек, и върху него се излива божията благодат. В книгата на Андрей Иванов това е разяснено пределно ясно – толкова ясно, сякаш не е роман (пък било то и кинороман), а някакъв, да речем, доклад“ (Наринская, Анна. Между кадров // Коммерсантъ, № 206 (4261), от 05.11.2009).

Павел Лунгин е по-предпазлив. И така трябва.

Втората половина на ХVІ в. Московското княжество е атакувано от вражи войски от всички посоки. Иван ІV „управлява“ от тригодишна възраст. Единственото, което познава, е борбата между различни кланове за надмощие. И той, невръстното дете, е в центъра на всички катаклизми. На 13 години произнася първата смъртна присъда, на 15 г. взема юздите на властта в свои ръце. Това във филма го няма, защото тези факти нямат пряко отношение към основния конфликт, интересуващ режисьора, – между царя и митрополита, между светската и духовната власт.

Искате да ме поправите? Точно така. Бъркам.

Конфликтът между светската и духовната власт, между краля и архиепископа е основна тема в пиесата на Жан Ануи „Бекет“. Ануи публикува пиесата „Becket ou l’Honneur de Dieu“ през 1959 г. След пет години излиза на екран филмът на Питър Гленвил „Бекет“, заснет по тази пиеса. През 1965 г. филмът има 12 номинации за „Оскар“ и печели главната. Ричард Бъртън и Питър О`Тул така и не успяват да вземат в ръце статуетката. Бъртън играе Бекет, а О`Тул – крал Хенри ІІ. Джон Гилгуд е номиниран за поддържаща роля – тази на френския крал Луи VІІ.

Питър Гленвил не се придържа стриктно към текста на пиесата. Отпадат, например, намеците за хомо-(би)сексуалност. Впрочем, Уикипедията казва, че подозрения за бисексуалност не липсват и що се отнася до Иван Грозни, но те също са ни спестени във филма на Лунгин. През 1964 г. нежеланието на Гленвил да епатира публиката по този начин е обяснимо. Може би е обяснимо и аналогичното нежелание на Лунгин. Това са несъществени подробности.

Ануи извежда основния конфликт още в уводната сцена. Кралят и духът на архиепископа заявяват непримиримите си позиции: единият за нищо на света не би отстъпил единствено от „честта на кралството“, а другият би жертвал всичко, освен „божията чест“. А всеки от тях смята за свой дълг „да прави добре това, което е нужно“. Кое е нужно? – зависи от длъжността, от мястото ти в обществото. В пиесата изходните позиции са ясно изразени. Във филма – не толкова. Въпреки това драматизмът от екрана се излива върху зрителя и не може да го остави равнодушен. Героите непрекъснато са изправени пред избор. И непрекъснато са принудени да жертват най-скъпото си в името на дълга. Струва ли си? Историческите хроники се опитват да ни убедят, че си е струвало. Но историческите хроники не казват всичко.

При Лунгин нещата на пръв поглед изглеждат същите. Пак конфликт между цар и метрополит, пак необходимост да жертваш нещо скъпо в името на дълга. Но само на пръв поглед. Лунгин е прав да цитира „Бекет“. Ако не се замислиш, ако останеш на повърхността, руският филм губи – в него нещата са много по-размити: кое ти е скъпо (само собственият живот?), кое е дългът ти? Там е работата. Иван Грозни по Лунгин обсебва правото да решава тези въпроси. Той няма опозиция като Хенри. Царят има цялата власт, той решава. Не защото се изживява като Христос, върнал се за Апокалипсиса, както смята А. Иванов. А защото се страхува. От всичко и от всички. Дори от себе си. И няма кой да му подаде ръка или да го нахока. Няма кой. Самотата на Хенри е пронизителна, но не е безнадежна. Самотата на Иван е самата геена адова. Защото няма сила, която да му противостои.

Лунгин разчита на нашата интелигентност. Разчита, че ще видим препратките и сами ще свържем нещата. Затова филмът е добър. Точно както е добър портретът на папа Инокентий Х, нарисуван от Френсис Бейкън като цитат на знаменития портрет на същия папа, оставен ни от Веласкес. Долу-горе по този начин.

Филмът е добър.

Така твърди Войчех Ярузелски пред италианския „La Repubblica“. „Бях говорил с Горбачов. Падането на Берлинската стена само отчасти беше неочаквано“. Месец преди това, когато ГДР отбелязва поредната си годишнина, млади хора скандират: „Горби, помогни ни“. Но Хонекер не разбирал какво става. Берлинската стена потъвала като „Титаник“, Горбачов, Ярузелски и Миклош Немет са наясно с нещата. Обаче Хонекер, Хусак и Живков са враждебно настроени към новото развитие. Да не говорим за Чаушеску. Това усложнява играта на Горбачов с вътрешната му опозиция, идваща от военните среди. Ярузелски е единственият военен сред тогавашните ръководители в соцлагера и помага на Горбачов да успокои съветската военна върхушка. „Това беше важно за света“, твърди Ярузелски и отхвърля обвиненията, отправени му от сегашните полски власти. „Не се чувствам победен, защото моята родина сега живее по-добре“, твърди бившият полски лидер. „Полша беше детонаторът [на промените]„.

Има ли победители и победени от случилото се преди 20 години?

Факт е, че животът на изток от Стената се промени. Corriere della Sera публикува част от спомените на тогавашен офицер от КГБ в Дрезден и днешен премиер на Русия. „Толкова много неща трябваше да изгорим, че печката се взриви“. И после: „Като чухме, че нападат местните отделения на Щази, разбрахме, че е дошъл нашият ред“. Огромна тълпа се събрала пред зданието, но младият руски офицер смело излязъл пред хората и заплашил, че ще използва оръжие, ако нахлуят вътре. На 9 ноември 1989 г. руският полковник тъжно наблюдавал как „СССР губи позиции в Европа“.

Кой спечели и кой загуби от това?

Като четем какво е казал Йошка Фишер пред The Guardian , може да си помислим, че всички са позагубили, обаче Китай е спечелил. И че е дошъл краят на европоцентризма.

Още съм си в София, но моите хора вече са там и ги изнудвам за материали ))

При посещението си в Киото са попаднали в края на сватба. Ето я булката:

И на състезание по стрелба с лък от седлото на препускащ кон:

Видеото е неумела компилация от няколкото клипчета на Светльо.  Моля го за извинение – това ми е първи опит в редактирането на видео-файлове. Поради това, моля всички рекламации относно качеството да бъдат адресирани към мен.

Преходът си е преход. Някои неща са се променили изведнъж, рязко и неизбежно. Други се трансформират малко по малко, бавно и почти неусетно. След 20 години вече си „на попрището жизнено в средата“, започнала е кризата на средната възраст, нищо не е същото – нито със света, нито със семейството, нито с теб самия.

А преди двадесет години си знаел какво те очаква. Знаел си накъде вървят нещата. Учил си за това и си учил другите. Но днес, като се озърнеш, все едно си попаднал в някакъв паралелен свят. Нищо не разбираш – защо се случи така? Къде сбърках? Кой е виновен?

Нека се разберем. Не става дума за България`2009, а за Япония`1965. След края на Втората световна война американските войски окупират островната държава. Пишат нова конституция. Променят изоснови политическата и правна система. Икономиката е в много тежко положение – след двадесет години преход тепърва започва това, което по-късно се нарича „японско икономическо чудо“. Новите закони и обществени отношения няма как да не се отразят и върху личния живот на хората. Повсеместно е усещането за рушене на изконните ценности, на загуба на ориентири, на невъзможност да се определи кое е добро и кое – зло.

За Нобуо Коджима това става основна тема в творчеството. В средата на 30-те години на ХХ в. в две последователни години губи баща си и по-големия си брат. Губи хората, на които, според тогавашните обичаи, би могъл да разчита. През 1938 г. записва английска филология във възможно най-престижния Токийски императорски университет. Завършва го през 1941 г. като защищава теза върху творчеството на У. Такъри („Панаир на суетата“). Става учител по английски в частно училище. И ето ти я войната. Излиза, че е посветил живота си на езика на врага. Отива на фронта. След капитулацията, в края на 50-те специализира в САЩ. Вече е университетски преподавател.

Изучава Достоевски, Гогол, Кафка.

Съпругата му, с която са заедно от първата си студентска година, умира от рак през 1963 г. На следващата година се жени втори път. А след още година, през 1965 г., излиза романът „Hōyō kazoku“ („Embracing Family“, „Семейный круг“/“Семья Мива“). През 1970 г. този роман получава току-що учредената награда „Танизаки“, чиито лауреати в следващите години стават нобеловите лауреати Кензабуро Ое и Кобо Абе, както и Фумико Енчи и Ейми Ямада.

Първият превод на романа излиза в САЩ двадесет години по-късно – през 1985 г., а вторият – след още около двадесет, през януари 2006 г. През октомври на същата 2006 г. Нобуо Коджима напуска този свят.

Главният герой на романа Шунсуке Мива е университетски преподавател по американска литература, специализирал е в САЩ, чете лекции на тема „Семейството в другите страни“. А собственото му семейство се руши и той не разбира защо. Съпрузите не умеят да говорят помежду си. В традиционното японско семейство няма нужда да разговарят чак толкова – всеки си знае мястото и задълженията. Сега всичко е друго, никой не е мястото си: прислужничката вместо да си гледа работата, разнася клюки и се изживява като регулировчик в емоционалните движения на родители и деца. Мъжът осъзнава, че в новите условия ролята на съпруга като семеен господар се е изчерпала, пък и той не ламти за власт. Но така и не успява да разбере какво в тези променени условия се очаква от него. Да върне младостта на жена си, по-възрастна от него с няколко години? Да спаси живота й след като разбира, че е болна от рак? Да убие младия й американски любовник? Да й прости? Да спре сина си – тийнейджър, който иска да опита сам да се оправя в живота? Да опази, доколкото е възможно, дъщеричката си от стреса на този нов живот, който самият той не разбира?

А новото място, новата къща, която се надява, че ще закрепи разяжданото отвътре и отвън семейство, е модерна, но негодна за живот – японският климатик отказва да работи, а по американски проектираният покрив протича при всеки дъжд. Шунсуке се гневи на всички, импотентността му е не толкова физически, колкото интелектуален проблем. Токико – съпругата му, умира. Рьоичи – синът му, напуска дома. Скоро това ще направи и дъщеричката Норико. Крайно време е да изгони слугинята Мичийо.

Кой знае дали това ще реши проблемите.

Текстът е предложен за публикуване на сайта „Аз чета“

Говори се, че последният роман [Hilary Mantel - Wolf Hall], който спечели авторитетната английска литературна премия Букър, само за 48 часа се превърнал от аутсайдер във фаворит на журито. Как става така? Sam Jordison, чийто блог се публикува на сайта на в. „Гардиан“, замисля да проведе алтернативен конкурс сред читателите си, за да провери доколко техните вкусове съвпадат с тези на журито. Той предполага, че сред четящата публика има три групи, недоволни от решенията на авторитетното жури. Една от тях оспорва тъкмо авторитета на хората, призвани да изберат книгата на годината – кои са те, кой ги е избрал и по какви критерии, остава неясно за широката общественост. Втората група е недоволна, че никога книгата, която те харесват, не печели. Третата група намира, че печелят книги с политкоректна тематика, а не романите с художествени достойнства.

Добре тогава, казва Sam Jordison, вие определете коя е книгата, която според вас заслужава награда. Не наградата Букър. А книгата, която заслужава наградата „Не-Букър“.

В крайна сметка в шортлистата на читателите попадат пет заглавия:

Eleanor Thom – The Tin Kin

Simon Crump – Neverland

MJ Hyland – This Is How

Jenn Ashworth – Intimacy

James Palumbo – Tomas

Rana Dasgupta – Solo

Sarah Crown в блога си, също постван на сайта на Guardian, споделя, че без този конкурс тя едва ли би прочела някои от книгите, заслужващи читателското внимание. В това е смисълът на подобни алтернативни награди. Сара отделя три от романите – тези на Jenn Ashworth, Rana Dasgupta и Peter Murphy (последният не попада в шортлистата).

В българското информационно пространство се заговаря за две от номинираните заглавия още преди да бъде обявена надпреварата за Не-Букър. През юли – за „Томас“ на Джеймс Палумбо, а преди това – за романа на Рана Дасгупта (тук и тук, и най-вече тук). Нямаше начин да не се говори за „Соло“ – авторът е индиец, роден в Лондон и работил в Ню Йорк, но главният герой е българин (нищо, че се казва Улрих). Впрочем, това едва ли е от непознаване на българската именна система. Неколцина коментатори изказват предположението, че романът е с негативно клиширано третиране на българската тема, но не е така. Авторът е бил няколко пъти в България. Вярно, за кратките си престои едва ли би могъл да ни изучи дотолкова, че да бъде фактологически перфектен, но това все пак е роман, не документално разследване. Още повече, че е срещнал прототипа на главния си герой не в София, а в Тбилиси. Така или иначе, Дасгупта избира да ситуира героите си предимно в нашата столица – „и тъмна, и прашна,/и мръсна, и страшна“. Но Дасгупта, който от десет години живее в прародината си Индия, напълно ни влиза в положението и разбира защо въпреки всичко „без тебе не мога -/ ти София моя, любов и тревога“. А, да не забравя да спомена, че музиката е в центъра на повествованието – прототипът на Улрих (грузинецът), е оперен певец, а не химик, какъвто е главният герой в романа. И Дасгупта гледа по особен начин на чалгата – като на карашък от всякакви влияния. Като на музика, която е била е забранявана (а кой може да забрани музиката?). Едно на ръка, че Дасгупта не е музикант, той е писател.

Впрочем, всички отбелязват тромавостта в диалозите. Рана Дасгупта твърди, че тя е търсена. Редакторът му бил заявил: „Ама никой не говори така!“. Не е вярно, контрирал Дасгупта, в България за тези неща – политика, история, съдба, – говорят сериозно. Все някой трябва да говори сериозно за тези неща в днешни дни на преоценка на ценности. Патетиката не е излишна.

Ако някой твърди, че авторът не разбира нищо от България, да вземе да се прегледа. Дасгупта търси опора в съхранените от нас ценности. А ние все ревем, че сме ги изгубили.

Е, читателите на „Гардиан“ са класирали романа на Дасгупта на първо място. Следващият роман – на Палумбо, изостава с цели 4 точки. А пък третият (на Eleanor Thom) е за циганите. Май в това отношение и Букър, и Не-Букър си приличат

„Кремъл предупреждава, че демокрацията може да разнебити Русия“, съобщи оня ден Ройтерс. Guy Faulconbridge информира за интервюто, което Владислав Сурков е дал за последния брой на сп. „Итоги“. Пасажът, подтикнал репортера на световната агенция да постави такова заглавие на статията си, е следният:

Въпрос: На форума „Русия зове!“ Владимир Путин заяви, че нашата икономика ще продължи да се изгражда върху основата на либерални принципи. Аналогични сигнали подава и президентът. Но историята на модернизациите говори, че те могат да се провеждат и силово. Според Вас, Русия способна ли е на либерална модернизация?

Отговор: Важно е да не се оплетем в терминологията. Тъкмо се оправихме с „модернизацията“ и „иновациите“, и вие предлагате „либерална модернизация“… Какво е това, не ми е съвсем ясно. Може би имате предвид неавторитарна модернизация, която се опира на демократичния строй. Разбира се, според мен, напълно е възможно да се осъществи такава модернизация. Идеята на президента за ненасилствена модернизация подчертава този момент. В първия си въпрос споменахте за индустриализацията, която беше проведена насилствено. Нашата задача е да докажем на самите себе си простата мисъл, че можем да се модернизираме като се опираме на демократичните институти. Но тук важното е да не объркаме либералното, демократичното общество с хаоса и безредието.

Макар Мао Дзедун да казваше, че големият хаос поражда голям ред, той по-скоро е имал предвид, че от разрухата се ражда твърд, а дори и тоталитарен режим. На нас не ни трябва такова нещо. Не ни трябва и Пиночет. Но ние трябва да знаем, че неконсолидираната и небалансирана власт, слабите демократични институции не могат да осигурят икономически ръст. Даже сега, когато властта е достатъчно консолидирана и подредена, много проекти се придвижват бавно и трудно. Ако се прибави и някаква политическа нестабилност, то нашето развитие може просто да бъде парализирано. Ще има много демагогия, много лобиране и разграбване на Русия парче по парче, но няма да има развитие.

Guy Faulconbridge накратко разказва кой е Владислав Сурков, за да подчертае значението на неговите изказвания. Твърди, че кремълският чиновник рядко прави публични изявления. Нарочен за главен идеолог на властта, Сурков и при Медведев запазва поста, което заема в президентството на Путин – заместник-ръководител на президентската администрация. Носят се слухове, че напоследък Патрушев и Наришкин са в немилост, но не и Сурков.

Кореспондентът на Ройтерс отбелязва, че Сурков има икономическо образование. Самият Сурков признава, че „не се занимава с икономика“. Изобщо, твърде малко се знае за личността на Сурков. Първо, носи фамилията на майка си (в интервю пред „Шпигел“ споделя, че баща му е чеченец с фамилията Дудаев и пет години, до развода на родителите си живее в Чечения). Второ, казва, че е женен за Наталия Дубовицка, но първата му съпруга е балдъза на А.Чубайс и не се знае кога или дали се е развел с нея, кога и дали е сключил официален брак с Дубовицка. Трето, знае се, че е завършил Московския международен университет, създаден през 1991 г. с американска помощ. Преди това е учил по малко в Московския институт по стоманата и сплавите, както и в Московския институт по култура (със специалност „режисура на масовите театрализирани представления“, т.е. на манифестациите), но не ги е завършил, защото заминава като войник в съветските части в Унгария (говори се, че бил в спецчастите на военното разузнаване). Работи в структури, подчинени на Ходорковски. За кратко е първи заместник-директор на Обществената руска телевизия преди да бъде назначен в Президентството през 1999 г., в края на която Елцин подава оставка и Путин става и.д. президент на Русия.

Оглавява Съвета на директорите на „Транснефтпродукт“. Инициира създаването на младежката организация „Наши“, която напоследък се кани да съди авторитетни западни вестници заради упреци, че движението е националистическо и че преследва журналиста Подрабинек, реагирал остро на нареждането на властите до собствениците на заведение за бързо хранене да сменят името на заведението (собствениците веднага изпълняват нареждането и заведението вече не се казва „Антисоветская“, а „Советская“).

Вл. Сурков пише текстове за песни и разкази. През лятото беше набеден, че е автор на романа „Околонулата“. Романът е публикуван в списание, чийто главен редактор е Андрей Колесников. В последния брой на списанието излиза рецензия за романа, в която със (само)ирония се разказва откъде романистът е взаимствал идеи за сюжета – от „Чайка“ на Чехов, но най-вече от „Хамлет“ на Шекспир. Рецензентът демонстрира ерудиция и чувство за хумор. „Не знам кой е написал романа, но [Сурков] със сигурност е написал реценцията“, се казва в редакционното въведение. В статията си Вл. Сурков подхвърля:

Питах художествения си ръководител А.И.Колесников: „Уважаеми А.И., аз съм ви колумнист и искам да знам истината. Да не би случайно да съм публикувал роман при вас? Например, „Околонулата“?“. А.И. отговоряше дълго и неопределено.

Владислав Сурков също избягва директния отговор.

Впрочем, „художественият ръководител“ Алексей Колесников е същият този журналист, който „изключи“ България от проекта „Южен поток“.