Прочетох материала “Суверенният цинизъм”¹ в последния брой на в. “Култура”. Мигом ми поревна да отговоря. Написах нещо като отговор и се зачудих какво да го правя. И понеже съм човек стар и болен, трудно съобразявам, рекох да го метна тук, щото блогът по произход си е един бележник, не средство за масова информация. Както и да е. Що ли се обяснявам, ама стар човек – забравя, трябва да се подсеща, да си върже възелче на кърпичката. Възелчето:

Мото:
1) “Това, което Ричард Абъркромби иска търпеливо да докаже, е че всичко в природата е едно и също: светът е резултат от комбинацията на идентични форми”. (Одьоги, Ст. Теория на облаците)
2) “Светът можел да бъде изчислен, но това ни най-малко не означавало, че може да бъде разбран”. (Келман, Д. Измерването на света)

Какъв ми е Агамбен?

Никакъв. Но на доста интелектуалци им е твърде скъп. Агамбен отчуждава човека от властта per se. Агамбен разсъждава за властимащите като за феодални владетели, притежаващи, в буквалния смисъл на думата, поданиците си. Агамбен твърди, че нещата не са се променили откъм Средните векове насам – при все всичките ни демократични системи за изборност на управляващите, за мандатност, за разделение на властите и за мрежата от международни договори, гарантиращи спазването на основните човешки права. Агамбен говори за homo sacer, отлъчен не от обществото, а от суверенната власт. Суверенната власт е виновна за всичко. Интелектуалците са щастливи, че хем могат да й дават акъл на тази власт, хем нямат нищо общо с деянията й. Как да не им е скъп Агамбен. И как да не остракират Слотердейк, който пък изповядва вярата, че всеки сам си е суверен в собствения си свят, че няма един единен и единствен свят, а всичкото, което става, е в резултат от неизбежния допир/сблъсък на нечий свят с друг – днес един, утре друг, вдругиден – наведнъж с купища чужди светове. Кой е виновен, ако сферата на твоя свят се спука като сапунен мехур от този сблъсък? Кой създава правилата, по които функционира това брауново движение на светове – сапунени мехури? Някаква имагинерна суверенна власт? Може. Аз нямам нищо общо с нея, нали така. Никой от нас няма нищо общо.

“Цялата държавна власт произтича от народа”², обаче. Суверенът сме ние всичките вкупом. И ако Агамбен привижда друг субект на суверенната власт, посочва ли го? Агамбен приема, че този, който упражнява суверенната власт, непрекъснато си присвоява правото да разширява границите на мъртвата зона между закон и насилие³. Агамбен приема, че няма кой да попречи на това присвояване. От една страна излиза, че неясният носител на суверенната власт сам законотворства, а от друга страна – не среща никакво противодействие когато престъпва границите на собствените си норми. Такава власт не се гради върху правомощия, получени от действието на някакъв обществен договор. Такава власт е възможна само ако се опира на груба сила. Съвременната либерална демокрация няма същата природа като тоталитарната политика – демократичното общество има механизми за противодействие, докато тоталитарното управление се стреми да унищожи всички подобни механизми. Фактът, че никой не намира демократичните механизми за съвършени, нито пък че тоталитаризмът е в състояние да изгради управленска система, игнорираща всякакви елементи на демократизъм, този факт не дава основание да се приравняват двата типа управление. Това е азбучна истина, беше излишно да я повтарям. Не властта обявява някого за homo sacer, това го прави обществото или поне достатъчно голяма част от обществото. За това обявяване е нужен обществен консенсус, изразен чрез изрично волеизявление или чрез мълчаливо съгласие. Теорията на Агамбен е удобно оправдание за мълчанието: тя отнема от народа статуса му на суверен, а народът е доволен да се освободи от чувството си на отговорност за решенията на властта. Не Шлинк⁴ оневинява нацистите като показва героинята си като човешко същество, а Агамбен дава един вид индулгенция на есесовците като ги демонизира, обезличава и ги представя като някакви орки, лишени от човешки чувства и воля.

Помним, нали, Хитлер дойде на власт след избори. Вярно, не ги спечели. Получи властта благодарение на същите тези несъвършени демократични механизми. После немското общество някак бе стимулирано да забрави за изборите, да се откаже от тях. Но да не пропускаме факта, че Хитлер изпълни предизборните си обещания. Само за няколко години той успя да направи от Германия една просперираща държава и да повиши рязко жизненото равнище на населението с чист етнически произход, което на практика означава – на мнозинството от немските граждани. И те, тези граждани, не са орки, а хора със собствена воля и собствена отговорност за мълчанието.

Агамбен оправдава властимащите като се позовава на празнотите в правото. Да, законите не могат да предвидят всички житейски ситуации. Но това не е повод да се излиза отвъд границите на закона. Самият закон предвижда правилата, съгласно които законът се прилага дори в такива случаи. Достатъчно е само магистратите да имат смелостта да се ръководят от духа, а не от буквата на закона. Но магистратите и те са хора като всички останали. Защото съдиите при всички случаи интерпретират закона, дори когато той е пределно ясен. Интерпретацията е част от прилагането на закона, не е нарушаване на границите му. Пак казвам ноторни истини. Интерпретирането на закона от страна на съда не е изключително положение, още по-малко – извънредно. Това е работата на съдията – да интерпретира закона, за да го приложи спрямо конкретната ситуация. Наистина, изкушението е голямо. Но съдията ли е носителят на суверенната власт, който има ресурсите да обяви извънредно положение? И обявяването на извънредно положение означава ли отмяна на конвенциите? Не, разбира се. Дори обявяването на военно положение става в рамките на определени конвенции. И подлежи на последващо одобряване, без което би било невалидно.

Обявяването не е нищо повече от обявяване. Свещеникът в храма или длъжностното лице в общината обявява двойката за съпруг и съпруга, но не ги прави съпруг и съпруга. Бракът се сключва на небето, казват вярващите. Свещеникът само оповестява този факт, не го произвежда. Ритуалът има две основни цели: 1) да удостовери, че няма факти, препятстващи сключването на брака, и че младоженците са заявили желанието си да встъпят в брак; 2) да информира обществото, че бракът е сключен и последиците от това сключване ангажират не само новобрачните, но и всички останали. Тъкмо в това е проблемът при фактическото съжителство: двойката се е венчала “в небето”, но бракът няма последици за третите лица, за никого другиго освен за двамата. Иронията в отхвърлянето от парламента на съответните норми в новия Семеен кодекс е, че по този начин най-важните плодове на съжителството – децата, се третират като трети лица. Но това беше отклонение от темата. Въпросът е за обявяването – то е само част от поредицата актове, които осъществяват фактическия състав на сключването на брака. Перформативът може да изглежда като ключов акт поради евентуалното си осъществяване в рамките на възможен (но не и задължителен) ритуал, но той далеч не е най-важният и дори не е завършващият акт, за да породи бракосъчетанието желаните последици. Предстои актът да бъде вписан и, съответно, да бъде издадено удостоверение-извлечение от вписването, без което бракосъчетаните трудно биха могли да докажат извършването на акта. А щом не можеш да го докажеш, за третите лица все едно фактическият състав не се е осъществил. Перформативът сам по себе си нищо не значи. Сам по себе си той не поражда нищо. Думите правят опит да опишат нещата, но не могат да ги обяснят, камо ли да променят света или, още по-малко, да създадат било факт, било явление, било каквото било. Ако не се лъжа, Витгенщайн беше прозрял това и аз не виждам начин да се заобиколи този извод.

Прочее, свещеникът не произвежда брака, той само го оповестява. Обявяването на резултатите от изборите не прави избори. То е само един от фактите, които трябва да са налице, за да се конституира парламента, да се конституира властта. Първият и най-важен факт, без който не е възможно свикването на народно събрание, е да има проведени честни и демократични избори. И обявяването на резултатите от ЦИК има действие само при положение, че изборите са честни и демократични. Ако съдът е този, който може да направи едни избори честни и демократични чрез перформатив, съдът ли има суверенната власт, която може всичко? Ако повечето хора се отказват да упражнят правото си на избор-власт, значи ли това, че делегират правата си на съда? Или на някой друг? Но това пак е съзнателно направен избор. И този избор не освобождава суверена от отговорност за решенията му – от отговорността: кому предоставя представителната власт да взема решения от негово име. Суверенът не посещава хората по домовете им. Суверенът са самите хора. Суверенът сме ние.

А въпросът с доверието е отделна тема. Цинизмът, още по-малко цинизмът по Слотердейк, няма нищо общо нито с доверието, нито с начина, по който суверенът упражнява властта си – властта си да контролира вземащите решения. Доверието е съвършено различна тема.

¹ Христов, Тодор. Суверенният цинизъм // Култура, № 24 (2551), 24 юни 2009.

² Конституция на Република България // ДВ, бр.56 от 13 Юли 1991г., изм. ДВ. бр.85 от 26 септември 2003 г., изм. ДВ. бр.18 от 25 февруари 2005 г., изм. ДВ. бр.27 от 31 март 2006 г., изм. ДВ. бр.78 от 26 септември 2006 г., изм. ДВ. бр.12 от 6 февруари 2007 г.

³ Градев, Владимир. Ако това е живот // Демократически преглед, № 48, 2002.

⁴ Шлинк, Бернхард. Четецът. – София: Атлантис, 2001.

]]> http://illa.wordpress.com/2009/07/01/%d0%ba%d0%b0%d0%ba%d1%8a%d0%b2-%d0%bc%d0%b8-%d0%b5-%d0%b0%d0%b3%d0%b0%d0%bc%d0%b1%d0%b5%d0%bd/feed/ 0 illa http://illa.wordpress.com/2009/06/12/nuages/ http://illa.wordpress.com/2009/06/12/nuages/#comments Fri, 12 Jun 2009 18:30:54 +0000 illa http://illa.wordpress.com/2009/06/12/%d1%82%d0%b5%d0%be%d1%80%d0%b8%d1%8f-%d0%bd%d0%b0-%d0%be%d0%b1%d0%bb%d0%b0%d1%86%d0%b8%d1%82%d0%b5/ ]]>

Автор: Стефан Одьоги. Завършил литература в Париж, преподавал в САЩ, сега чете лекции по история на изкуствата и киното във френската столица.
Романът излиза в “Галимар” – издателство, което навремето упорито отхвърля ръкописите на Борис Виан. Но това нищо не значи. “Не значи ли?”, питам се и вдигам поглед към небето в очакване на знамение, което да ми подскаже отговор, и виждам невероятно красив облак – купест, по класификацията на Хауърд, вероятно. Сиво-синкав в основата си и сияйно пухкав, крехък като печурка нагоре, където последните слънчеви лъчи обагрят в пурпур очертанията му.
Високо и ниско, възвишено и долно, елементарно и загадъчно, преходността на вечното и вечността на ефимерното, трагедията на ежедневието и баналността на трагедията – всичко това Стефан Одьоги вмества в своята “Теория на облаците”. Типичният, по френски, стремеж към изящество. Типичната, по френски, недоизказаност, многословност, забулваща възможните тълкувания – ако разчетеш повече неща, отколкото авторът е вложил, толкова по-добре; ако не видиш нарочната многопластовост, остава ти удоволствието от леко пикантната нишка в сюжета.
Доколко преводът предава всички нюанси в авторовата реч? Не знам, не владея френски. Книгата в превода си на български се чете леко. Предвид склонността на французите към измисляне на свои думи, разточителни метафори и прочее украшателства – подход, изискващ 2-3 столетия, за да придобие собствен смисъл, – та предполагам, че не е лесно да се преведе каквото и да било художествено четиво от френски на български (особено пък в наше време на забележима вулгаризация на родната ни реч). Кой може да си позволи да седне и да копае текста месеци наред, за да получи читателят адекватна представа за оригинала? Кой би му позволил? Ама да не зачеквам тази тема, да се върнем при облаците.
Романът на Стефан Одьоги се рее между предвикторианския квакер Люк Хауърд, ексцентричния лорд Абъркромби, напуснал тленното си тяло през епохалната 1917 г., модния дизайнер Акира Кумо, преживял катарзис в Хирошима през 1945 г., семплата на пръв поглед парижка бибилиотекарка Виржини Латур през 2005 г. Това са персонажите, около които е изплетена въздушната паяжина на фабулата. Фабулата е нещо ефимерно, нещо имагинерно, нещо, което зависи повече от читателя, отколкото от автора – това е, което ми харесва във френската литература. Финтишлюшките са досадни, но без тях фабулата ще се разпадне, а без фабулата нищо няма да остане. Защото тя – фабулата, е прозрачната завеса, прикриващо-откриваща смисъла на изреченото чрез нея. Красотата на немската литература е в преодоляване на езика – буквално. Красотата на френската литература е в преодоляване на езика – надникването зад него. Харесвам ги едновременно. Рецензия в The Washington Post прави паралел между романа на Одьоги с този на Келман (”Измерването на света” – да даде господ здраве най-после да го дочета!, но паралелът се набива в очи от само себе си). Това беше вметка – и не съвсем. Одьоги отделя няколко страници на Гьоте, Йохан Волфганг фон Гьоте. И той се увличал по теорията на облаците, според фабулата. Едва ли немската нишка е току-така. Най-малкото, задачата й е да намекне за повратите в историята. А какво е историята, ако не намек за преходността на всичко, което сега ни изглежда важно.
(Голяма скоба: Сега ни изглежда важно да казваме “нашата колега”, защото правилната граматически форма “колежка” ни звучало сексистки подигравателно. Ще споделя, че на мен сексиксистки подигравателно ми звучи мъжкият род, употребен спрямо жена или девойка. Кой крив, кой прав, бъдещето ще покаже. Евентуално. Някой ден).
Ама нищо не открехнах от сюжета на “Теорията”? Няма и да го направя – не пиша издателска рецензия. Ако пишех нещо такова, много щеше да е лесно – питайте Google, ще видите. Всяко издателство, било то “Факел”, било то подкрепено от френското Министерство на културата, гледа да направи продукцията си продаваема. Пък рекламните специалисти казват, че книгите и саламът се рекламират по един и същ начин.
Всъщност, какво толкова да им четеш на книгите, които могат да бъдат промотирани като салами? (Не че саламите са нещо осъдително. Обаче подходът на рекламистите силно ме смущава).
Е, ще ви кажа, че “Теорията” няма вкус на салам. Но със сигурност Одьоги обича вкусните неща.
P.S. 1. Интересно, че и в “Теория на облаците” става въпрос за Хирошима. Както и в “Степни богове”. Любопитно е да се съпостави подхода към темата.
2. Интересно, защо от издателството са се спрели точно на този шрифт? За да докажат, че все си е друго нещо хартията, предполагам.
P.P.S. Въпрос, произтичащ от “Теорията”: докъде може да се стигне с аналогиите между очевидно несвързани неща? Допустими ли са метафорите като доказателствено средство, така да се каже? Доколко природната хармония ни позволява да обосноваваме човешките си действия със законите на естеството?
Красиво наблюдение: ” И въпреки че става дума за точни, но неумели копия на японски и китайски майстори, Ричард Абъркромби веднага вижда в тях свои братя. За него е очевидно, че тези художници рисуват телата, както в Европа – пейзажите, и че рисуват пейзажите, като че ли са тела. Нищо не изпъква, нищо не е пренебрегнато, нищо не липсва.” (с. 200).

Кроспост от “Аз чета…”

За да бъде една страна привлекателна като място за живеене, трябва да се даде възможност на всички съзидателни сили в икономиката, политиката, бизнеса, обществения живот да участват в процесите, случващи се във всички тия области, трябва да се създадат механизми за цивилизовано сътрудничество, за конкуренция и механизми за решаване на възникналите конфликти. Либерализацията на обществения живот и утвърждаването на инстуционалните механизми на демокрацията са ключови инструменти за иновационното развитие на икономиката и социалната сфера. Отговорност на управляващите е да осъзнаят ролята си в този процес, значението на демократизацията за бъдещето на страната. Политическият елит трябва да направи своя избор между “комфорта” на сегашното си привилегировано положение и рисковете от по-голяма конкуренция по отношение на властта в името на дългосрочната перспектива на страната. Задължително условие за демократизацията е утвърждаването на независимостта на масмедиите, усъвършенстването на системата на разделение на властите, стимулиране на развитието на гражданското общество.

Ако се чудите какъв учебник цитирам, ще ви разочаровам. Нищо не цитирам, а резюмирам заключението на доклада, представен миналия декември от Иститута за съвременно развитие (начело на чието настоятелство е руският президент Дмитрий Медведев).

В отговор Институтът за обществено проектиране (sic!), свързан с партията “Единна Русия”, вчера е представил пред Либерално-консервативния клуб(sic!) “4-ти ноември” собствен доклад с малко по-различни изводи. Констатирано е, че руската политическа система трудно може да бъде наречена либерална, че губернаторите се назначават по схема, подобна на схемата, по която се назначаваха първите секретари на областните партийни комитети навремето, че се имитира вътрешнопартийна демокрация, че с милицията все така е по-добре да си нямаш работа, че масмедиите приличат на най-добрите образци от времето на Брежнев. Обаче “декратизацията на руската политическа система не може да бъде приоритет”, е заключението на доклада, според вестникарски публикации. Разпространяването на демократичните практики е “вредно и няма основания”. Приоритет е ефективността на държавното управление.

Заместник-директорът на Института за обществено проектиране(ИнПО) Михаил Рогожников казва: “Съществуващото ниво на демокрация в Русия е достатъчно. Демократизацията далеч не е единственият път към ефективната държава. Това не означава, че докладът е насочен против демокрацията. Просто, преди да се демократизира, трябва да се изградят работещи държавни иституции”.

Председателят на Управителния съвет на другия институт – този за съвременно развитие, Игор Юргенс казва, че сред управляващите има достатъчно противници на идеята за необходимостта от демократизация. Той вметва, че може да се мине и без разширяване на демократизацията, може да се живее и така, но “това ще бъде много кратък живот”.

Впрочем, не Юргенс, а Рогожников ръководи институт (естествено, става дума за същия ИнПО), оторизиран да разпределя президенските грантове за неправителствените организации в Русия.

Предполагам, много хора ще се подпишат под твърдението, че правото (разбирано като законодателни актове) може да нарушава права. Предполагам, че не са единици тези, които биха съотнесли горното съждение към областта на авторските права. Предполагам, че не съм само аз тази, която смята, че прилагането на нормите, регулиращи авторското право, все повече се отдалечава от равновесната точка. Няма да скрия, че се радвам на избирането на един от шведските депутати в Европейския парламент. Дай боже, това да е началото и в крайна сметка нещата да си дойдат на мястото.

Разбира се, обективирането и разпространението на информацията са скъпи начинания. Разбира се, тези, които са се заели с тази общественополезна дейност, трябва да бъдат възмездявани. Но не повече от възмездяване. Не ли? Защото проблемът не е само в парите. Асошейтед прес си иска печалбата, то е ясно. “РИА Новости” обаче е държавна агенция, главната цел на съществуването й е “оперативно да осветява събитията в Русия и зад граница“, а не толкова да носи печалба. Ама и те са подхванали борба за защита на авторските си права върху новините. Днес руското министерство на информацията изглежда е разгледало законопроект, който да провъзгласи новините за обект на защита от закона за авторското право, т.е. да даде право на агенциите да решават кой и каква информация има право да разпространява. Ама такова тълкуване се дължало на неизчистените формулировки в проектозакона, казва юрисконсултът на “РИА Новости”.

Off topic. Вчера получих верижно писмо от Мария Вирхов с молба за включване в кампанията по защита на Артьом Лоскутов. Накратко, става въпрос за млад човек, студент, художник, член на групата БПП (”Бабушка после похорон” или “Баба след погребението”), един от вдъхновителите на “Монстрация” (карнавално шествие навръх Първи май, отличаващо се с абсурдни лозунги от типа на “Ъ-ъ-ъ”, “Таня, не плачи” и пр.). Преди тазгодишната “Монстрация” родителите на Артьом са били поканени на беседа в милицията и им било обяснено, че синът им членува в секта, чиито членове се занимават с подпалване на котки и кучета. Изложбата, организирана от БПП, също била посетена от служители в службите, кураторът Константин Скотников (член на групата “Сини носове”, емблематична за съвременното руско изобразително изкуство) също бил повикан на “събеседване” в милицията. Събеседвали са и със самия Артьом, а след като в иницииран не от него телефонен разговор Артьом имал нахалството да поиска официална призовка за втората беседа, бил спрян от цивилни лица на улицата, чантата му била изсипана в багажника на цивилен автомобил и неочаквано сред нещата, оказали се в багажника, било установено наличието на пакетче марихуана с тегло 11 г. (ще рече, “голямо количество”, съгласно закона). Естествено, последвало обвинение. Били привиквани родителите на свидетелите на защитата (които твърдели, че пакетчето не било в чантата на Артьом преди претърсването) и т.н. Последвала активна международна компания в защита на Артьом (напишете му името в Google и ще видите мащабите на тази кампания). Днес намерих в пощата си следното писмо от Мария Вирхов:

dear friends,
artem loskutov was released on recognizance this morning. we already know – it works
thanks everybody who signed the petition
the trial is yet to come, but he’s not alone in it
thank you!

Анархистите ли казваха, че ако от изборите зависело нещо, щели да ги забранят? Е, заради това не съм анархист. И Джонатан Меезе не е. Поне той така казва. Но не знам дали някой го е питал дали гласува. Аз гласувам. И не намирам, че това(избирането) е лесна игра. Пък за Меезе лесна или трудна, всичко е игра и играта е, според него, естественото състояние на нещата – националсоциализъм, комунизъм, демокрация, всичко е игра и отношението ни към тия работи трябва да е като към представление, пърформанс. В смисъл: различно си е, но нали вече сме минали през тези етапи и сме видели, че нищо от това не струва, да вървят по дяволите. Сега не можеш да изкараш хората на улицата да направят революция, смята Меезе, сега изкуството е това, което прави революцията и е време за диктатура на изкуството. “Голяма глупост – ще си кажете, – диктатура на изкуството!”. И на мен така ми изглежда, ама то може да е поради слабия ми немски – да не съм дочула, да не съм доразбрала… Не че не се случва и на български да ти говорят, пак да не доразбереш (като например, не разбирам, как така няма да гласуваш, даже да си мислиш, че няма за кого да гласуваш. Ама това е друга тема). Не си падам по революциите (макар че съм фен на Меезе). Затова гласувам. И приемам гласуването много насериозно.

Ако ми позволите обаче, сега ще ви предложа едно несериозно гласуване.

Днес е Спасовден, само че в новините няма нищо спасително. Каквото и да кажеш, все няма да е на място.

Вчера говорих за гробища. За други гробища и в друг контекст. Ще си позволя да продължа. Днес в руски блог видях линк към коментари за неделното поклонение на Путин пред гробовете на Деникин, Илин, Шмельов и Солженицин. Ще приведа част от думите на Станислав Белковски:

“От една страна, изказването на Владимир Путин в Донския манастир може да се разглежда като пиар-акция, подготвена от архимандрит Тихон, <…> който отдавна и тясно е свързан с бившия президент, а понастоящем – премиер на Русия <…>. От друга страна, очевидно е, че Украйна е незарастващата рана на Владимир Путин.

През 2004 г. той беше абсолютно сигурен, че Виктор Янукович ще стане президент на Украйна, защото от гледната точка на Путин и неговите съмишленици, в политиката са от сериозно значение само три фактора – парите, контролът над националните телевизии и контролът над системата за преброяване на гласовете, а всичките тези три лоста тогава бяха в ръцете на украинския президент Кучма. Така че, според Путин, както и според Медведев, който тогава ръководеше кремълската администрация и отговаряше за украинския проект, Янукович нямаше как да загуби.

Но Янукович загуби, защото проработиха фактори, които не бяха съществени за руския политически елит. На първо място това беше стремежът на народа сам да определи съдбата си, поривът към свободата, същата тази свобода, която за Владимир Путин и целия управляващ елит е само фантом, а по никой начин не е реална човешка потребност”.

Белковски в друга публикация си позволява далеч по-остър и не толкова експертен език по същия повод. Тази, втората статия, както забелязвате, е на сайта на АПН (Агенция за политически новини). Главният редактор на АПН Константин Крилов още преди близо десет години ме беше впечатлил със силно националистическите си възгледи, изразени в блога му (впрочем, блогът е на LiveJournal, естествено). Крилов, без съмнение, е интересна личност – завършил Московския инженерно-физически институт, после Философския факултет на Московския университет (все престижни учебни заведения). Говори се, че работил във фирма заедно с бивши служители на КГБ. После се заема с политология. Изповядва зороастризъм. Няма нищо изненадващо. На сайта на изповеданието в Русия е цитирано интервю на Путин, дадено през 2007 г. при посещението му в Иран. Тогавашният руски президент споделя, че зороастризмът е родоначалник на юдаизма, християнството и исляма. Освен това Путин съобщава, че според историците зороастризмът се е зародил в Русия, в Южен Урал. Пък после заради преселението на народите носителите на тази религия се озовали в Иран. Така че е съвсем естествено един истински националист като Крилов да се стреми към завръщане към корените – и да изповядва изконната религия на своя народ.

Впрочем, на същия сайт се споменават и прабългарите, които били предци на днешните татари. Та прабългарите дошли в Татарстан от Таджикистан и Афганистан, където се намирала Бактрия (а Заратустра завършил земния си път в столицата й Балха). Доказателство за това била архитектурата в Плиска.

На този сайт има линкове към други сайтове на руските последователи на зороастризма. Един от тях е наречен “Арийски простори”.

Така че, даже и някои думи да изглеждат правилни, трябва да се внимава кой ги казва.

P.S. Любопитно: на сайта се споменава още, че коренът на думата “хубав” е от ирански (sic!, а не персийски) произход.

Казвала ли съм, че харесвам поляците заради бохемния аристократизъм? Казвала ли съм, че харесвам чехите заради виртуозния баланс между емоционалността и дискретното дистанциране в общуването?

Отдавна се каня да консолидирам, обобщя и вербализирам спомените си от последното пътуване до Прага. Трудна работа. “Co bolí, to přebolí”, ама още не е. Защо избираш едно или друго място като туристическа дестинация? Да отидеш, да видиш. Не е като да не го правя и аз. Но не и Прага… Сигурно всеки си има някаква такава топографска слабост. Дай боже да доживея пак да видя Краков и Вилнюс. Като се замисля, не мога да намеря обяснение защо точно тези градове са се отпечатали в съзнанието ми като символ на нещо красиво, като убежища на духа, места, в които можеш да докоснеш най-доброто в себе си. Не знам. Защо ли ви занимавам с глупости? Радиото е виновно – напоследък току вземат, та пуснат “Co bolí, to přebolí” и ме изпълва меланхолия )) Като ти заразправят за отнето весло и потънала лодка, как да не се фрустрираш? Баш преди избори. (Пепел ми на езика, сега ще вземат да загубят CD-то с тая песен и за едното нищо, както се казва, да спрат да я пускат. Не че си падам по такъв тип музика, ама…).

“Заминавам. Къде, не знам. Ще отида някъде, където не съм бил. Тук вече бях”. Отлична стратегия, когато си на 20. Като остарееш, все те дърпа да се върнеш по местата, където си бил. Причините могат да са различни. Щеше ми се пак да видя Прага, Вълтава. Да се потопя пак в същата река, която няма начин да е все същата (да бе, днес един тест ми каза, че съм била прероден Хераклит, аха, без малко, нали).

Не знам дали Джулиан Опи е бил и преди в Прага, но е оставил Брус и Сюзан да ходят по вълните на реката до остров Кампа, близо до Карловия мост:

Аз това не го видях, защото се разхождах по тези места двайсетина дни по-рано, преди инсталирането. Но пък, слава богу, племеницата ми зърна танцуващата Ан:

Аз пък имах късмета да забележа статуята на Жауме Пленса “Азбука”, монтирана досами брега на Вълтава в рамките на проекта Transparency 2009. Статуята тежи около два тона и половина и представлява силует на човешка фигура, оформена от букви на различни азбуки:

Радвам се, че случих в Прага точно по времето на осъществяване на проекта Transparency 2009 (че и по време на посещението на Обама )) ). Още повече се радвам, че не пропуснах “Танцуващата Ан” и “Азбуката”. Щях да си умра от мъка, ако бях научила за тях след като вече съм се върнала. Истина ви казвам.

Руската компания Digital Sky Technologies е купила 1,96% от привилегированите акции на Facebook за $200 млн, а през лятото ще предложи на акционерите на социалната мрежа да изкупи от тях обикновени акции за още поне $100 млн. През 2007 г. Microsoft купи 1,6% от привилегированите акции на Facebook.

Digital Sky Technologies е основана през 2005 г., основният пакет акции се контролира от Юрий Милнер и Григорий Фингер, но около 30% държи Алишер Усманов – един от най-богатите хора в Русия. Компанията има 53,20% от Mail.ru (едно от големите дружества с онлайн бизнес; a propos, от там идва най-много спам в блога ми), дялове в най-популярните руски социални мрежи “Одноклассники” и “В контакте”. Не публикува сведения за финансовите показатели на дейността си.

Засега в съвета на директорите на Facebook няма бъде включен представител на Digital Sky Technologies. Не се предвижда и сливане между Facebook и руските социални мрежи. Засега. Ако си припомним, блог-платформата LiveJournal беше закупена от друг руски богаташ – Александър Мамут, постепенно и почти неусетно ))

Впрочем, блогът на президента Медведев се намира точно на тази платформа. Точно в блога за първи път се появи съобщение, че президента създава специална комисия за борба против фалшифицирането на историята. Комисията ще има за задача “да обобщава и анализира
информацията за фалшифициране на историческите събития, които целят снижаването на международния престиж на Русия” с оглед “борбата срещу опитите съзнателно да се изкривява историята, за да се увредят интересите на Русия”. Друг е проблемът, че никъде не е дадено определение на понятието “фалшифициране на исторически факт”. Запознатите с текста на указа за създаване на комисията твърдят, че под “фалшификация” членовете на новия орган ще разбират определени интерпретации на историческите факти. Председател на комисията, между другото, е Сергей Наришкин – по образование е инженер по радиотехника, завършил школа на КГБ, сега е началник на президентската администрация. Да припомня, че Наришкин беше съпредседател на Междуправителствената българо-руска комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество заедно с тогавашния министър Румен Овчаров. Членове на комисията за борба срещу фалшифицирането на историята са и други чиновници от правителството и президентската администрация на Руската федерация. Казват, в състава на комисията влиза и Алу Алханов – бивш президент на Чечения по времето, когато Рамзан Кадиров още не беше навършил изискуемата се възраст, за да заеме поста. Собствено историци нямало кой знае колко.

Премиерът Путин също демонстрира интерес към историята. В неделя той посетил гробището на Донския манастир, където положил венци на гробовете на препогребаните тук преди няколко години белогвардейски генерали Деникин и Капел, философа Иван Илин, писателя Иван Шмельов, както и на починалия през 2008 г. Александър Солженицин. Путин казва, че всички тези различни хора имат нещо общо, нещо, което ги свързва – патриотизма и стремежът да се запази Русия в имперските си граници. Надгробните камъни на гробовете на Деникин, Илин и Шмельов са платени от премириера с лични средства.

На сайта на в. “Ведомости” е публикувано видео, в което редакторът на отдел “Коментари” Максим Трудолюбов разсъждава върху институционалната система на съвременната руска държава. Той стига до извода, че тя е такава, каквато я е проектирал Сталин. Отличителните й черти са следните:
- липсва механизъм за контрол върху решенията на властта – върху вземането на решения, изпълнението им, разходите, свързани с изпълнението на тези решения;
- практиката на властта да действа като че ли има неограничени и неизчерпаеми ресурси – хора, нефт, финансови ресурси;
- вездесъщността на принципа “целта оправдава средствата”.

“Историята трябва да се изучава, а не да се гордеем с нея”, заключава Трудолюбов.

[Предупреждение: Този пост се публикува с напълно рекламна цел]

Вчера, навръх 24-ти май трябваше да публикувам опит за есе, тезиси-скепсис за четенето като занятие за херостратовци, четенето като оръжие на неразбирането. Само че пропаднах в ямата на битието.

Обаче за младия руски художник Сергей Огурцов книгата не е убежище за духа, а къщичка на битието. Така е нарекъл проекта си, станал повод за есеистичните ми напъни.

Няма да разказвам повече нито за Огурцов, нито за критиката на четенето. Истината е, че за такива разсъждения това не е най-подходящото място. Мястото им е на новия ми сайт, посветен на съвременното руско изкуство и литература. Целта ми беше да направя по-достъпна информацията за най-новите явления в руския културен живот, които някакси остават настрани от вниманието на публиката у нас. Вярно е, че широката публика не познава новите явления даже в българския културен живот, но ако иска, може да се информира – има няколко добри сайта, които вършат добра работа.

Впрочем, сайтът изцяло е продукт на собствените ми усилия и поради тази причина има купища недостатъци, пък има и неща за довършване. Нищо не разбирам от сайтостроителство. Приемам забележки и съвети как да поправя най-фрапиращите грешки. Ще съм благодарна за съдействието!

Не знам дали сте забелязали, но в програмата “Особен поглед” на тазгодишния фестивал в Кан (случайно или не, но в днешното кризисно време толкова добри филми са селектирани, че даже Копола реши да оттегли филма си, защото за него не остана място в конкурсната програма. И не само Копола. Казват – от половин столетие не е имало такава конкуренция в Кан)… Та в програмата “Особен поглед” е включен филм със заглавие “Цар”. Руски филм. Не открих трейлър ((

Предвид късния час и трудностите пред един стар и болен човек да формулира ясна мисъл, ще се задоволя да преразкажа основни положения от интервютата на режисьора Павел Лунгин:

Филмът не отговаря на въпроси, той задава въпроси. Въпроси за властта, за властта и Русия, защото властта има две измeрения: една нравственост за народа и друга за властта, една религия за народа и друга за властта, една истина за народа и друга за властта. Това е страшно раздвоение на властническото съзнание – винаги има едно за народа и друго за властта. И коренът на всичко е в Иван Грозни – първият цар. Той предопределя всичко, той моделира представите, дефинициите за царска власт.

Днешната власт е съвсем различна – тя спазва някакви правила, задава правила. Ако ги спазваш, ще оцелееш. Сегашната власт обича успеха и парите. При Грозни, при Сталин не е имало правила, които да определят някаква стратегия на оцеляването – няма значение какъв си и какво правиш, всички подлежат на унищожение. Човек няма избор, няма възможност да оцелее, да избяга от бедата, от злото, от мъката.

В същото време Грозни дава невероятна свобода на народа – дава правото на човек да бъде какъвто си иска, да бъде лош, да бъде мързелив, да бъде крадлив. Защото само властта може да го накаже. Ако може да накаже всички (дали може?).

А Иван Грозни е изключителна личност – талантлив писател, художник, музикант, образован, притежател на огромна библиотека, човек, надарен с невероятна памет. Дете, в някакъв смисъл. Изверг, чудовище, руският Нерон. Нарушава естествения ход на историята, пречупва я и я завърта в панаирджийска въртележка, и сега Русия кръжи около него и ту се приближава, ту се отдалечава от неговия образ.

Това не е филм за за нашето време, а за властта изобщо.

Така казва режисьорът Павел Лунгин.