Още веднъж за „Царь“

Говорих вече за работата на Лунгин. Нямах намерение да се връщам към темата, но пусто – похвалих се в Twitter, че съм го гледала и Мария Вирхов ми върна коментар. Сподели, че чула от хора, на които има доверие, че филмът е добър. Добър е. Надявам се, след като самата Мария вече го е видяла, да ми каже каква е нейната оценка.

По афишите пише, че сценарист е Алексей Иванов, но самият Иванов не е много доволен от намесата на режисьора в окончателния вариант и наскоро публикува роман, създаден според първата(оригинална, авторска) версия на сценария. Даже по „зарибяващите“ две глави от романа, пуснати свободно в интернет, разликите в подхода са очевидни. Позицията на писателя е категорична: „Царят се има за свръхчовек и в крайна сметка стига до страшни злодейства, до грехопадение; митрополитът намира сили просто да остане човек, и върху него се излива божията благодат. В книгата на Андрей Иванов това е разяснено пределно ясно – толкова ясно, сякаш не е роман (пък било то и кинороман), а някакъв, да речем, доклад“ (Наринская, Анна. Между кадров // Коммерсантъ, № 206 (4261), от 05.11.2009).

Павел Лунгин е по-предпазлив. И така трябва.

Втората половина на ХVІ в. Московското княжество е атакувано от вражи войски от всички посоки. Иван ІV „управлява“ от тригодишна възраст. Единственото, което познава, е борбата между различни кланове за надмощие. И той, невръстното дете, е в центъра на всички катаклизми. На 13 години произнася първата смъртна присъда, на 15 г. взема юздите на властта в свои ръце. Това във филма го няма, защото тези факти нямат пряко отношение към основния конфликт, интересуващ режисьора, – между царя и митрополита, между светската и духовната власт.

Искате да ме поправите? Точно така. Бъркам.

Конфликтът между светската и духовната власт, между краля и архиепископа е основна тема в пиесата на Жан Ануи „Бекет“. Ануи публикува пиесата „Becket ou l’Honneur de Dieu“ през 1959 г. След пет години излиза на екран филмът на Питър Гленвил „Бекет“, заснет по тази пиеса. През 1965 г. филмът има 12 номинации за „Оскар“ и печели главната. Ричард Бъртън и Питър О`Тул така и не успяват да вземат в ръце статуетката. Бъртън играе Бекет, а О`Тул – крал Хенри ІІ. Джон Гилгуд е номиниран за поддържаща роля – тази на френския крал Луи VІІ.

Питър Гленвил не се придържа стриктно към текста на пиесата. Отпадат, например, намеците за хомо-(би)сексуалност. Впрочем, Уикипедията казва, че подозрения за бисексуалност не липсват и що се отнася до Иван Грозни, но те също са ни спестени във филма на Лунгин. През 1964 г. нежеланието на Гленвил да епатира публиката по този начин е обяснимо. Може би е обяснимо и аналогичното нежелание на Лунгин. Това са несъществени подробности.

Ануи извежда основния конфликт още в уводната сцена. Кралят и духът на архиепископа заявяват непримиримите си позиции: единият за нищо на света не би отстъпил единствено от „честта на кралството“, а другият би жертвал всичко, освен „божията чест“. А всеки от тях смята за свой дълг „да прави добре това, което е нужно“. Кое е нужно? – зависи от длъжността, от мястото ти в обществото. В пиесата изходните позиции са ясно изразени. Във филма – не толкова. Въпреки това драматизмът от екрана се излива върху зрителя и не може да го остави равнодушен. Героите непрекъснато са изправени пред избор. И непрекъснато са принудени да жертват най-скъпото си в името на дълга. Струва ли си? Историческите хроники се опитват да ни убедят, че си е струвало. Но историческите хроники не казват всичко.

При Лунгин нещата на пръв поглед изглеждат същите. Пак конфликт между цар и метрополит, пак необходимост да жертваш нещо скъпо в името на дълга. Но само на пръв поглед. Лунгин е прав да цитира „Бекет“. Ако не се замислиш, ако останеш на повърхността, руският филм губи – в него нещата са много по-размити: кое ти е скъпо (само собственият живот?), кое е дългът ти? Там е работата. Иван Грозни по Лунгин обсебва правото да решава тези въпроси. Той няма опозиция като Хенри. Царят има цялата власт, той решава. Не защото се изживява като Христос, върнал се за Апокалипсиса, както смята А. Иванов. А защото се страхува. От всичко и от всички. Дори от себе си. И няма кой да му подаде ръка или да го нахока. Няма кой. Самотата на Хенри е пронизителна, но не е безнадежна. Самотата на Иван е самата геена адова. Защото няма сила, която да му противостои.

Лунгин разчита на нашата интелигентност. Разчита, че ще видим препратките и сами ще свържем нещата. Затова филмът е добър. Точно както е добър портретът на папа Инокентий Х, нарисуван от Френсис Бейкън като цитат на знаменития портрет на същия папа, оставен ни от Веласкес. Долу-горе по този начин.

Филмът е добър.

„Полша беше детонаторът“

Така твърди Войчех Ярузелски пред италианския „La Repubblica“. „Бях говорил с Горбачов. Падането на Берлинската стена само отчасти беше неочаквано“. Месец преди това, когато ГДР отбелязва поредната си годишнина, млади хора скандират: „Горби, помогни ни“. Но Хонекер не разбирал какво става. Берлинската стена потъвала като „Титаник“, Горбачов, Ярузелски и Миклош Немет са наясно с нещата. Обаче Хонекер, Хусак и Живков са враждебно настроени към новото развитие. Да не говорим за Чаушеску. Това усложнява играта на Горбачов с вътрешната му опозиция, идваща от военните среди. Ярузелски е единственият военен сред тогавашните ръководители в соцлагера и помага на Горбачов да успокои съветската военна върхушка. „Това беше важно за света“, твърди Ярузелски и отхвърля обвиненията, отправени му от сегашните полски власти. „Не се чувствам победен, защото моята родина сега живее по-добре“, твърди бившият полски лидер. „Полша беше детонаторът [на промените]„.

Има ли победители и победени от случилото се преди 20 години?

Факт е, че животът на изток от Стената се промени. Corriere della Sera публикува част от спомените на тогавашен офицер от КГБ в Дрезден и днешен премиер на Русия. „Толкова много неща трябваше да изгорим, че печката се взриви“. И после: „Като чухме, че нападат местните отделения на Щази, разбрахме, че е дошъл нашият ред“. Огромна тълпа се събрала пред зданието, но младият руски офицер смело излязъл пред хората и заплашил, че ще използва оръжие, ако нахлуят вътре. На 9 ноември 1989 г. руският полковник тъжно наблюдавал как „СССР губи позиции в Европа“.

Кой спечели и кой загуби от това?

Като четем какво е казал Йошка Фишер пред The Guardian , може да си помислим, че всички са позагубили, обаче Китай е спечелил. И че е дошъл краят на европоцентризма.

Киото

Още съм си в София, но моите хора вече са там и ги изнудвам за материали ))

При посещението си в Киото са попаднали в края на сватба. Ето я булката:

И на състезание по стрелба с лък от седлото на препускащ кон:

Видеото е неумела компилация от няколкото клипчета на Светльо.  Моля го за извинение – това ми е първи опит в редактирането на видео-файлове. Поради това, моля всички рекламации относно качеството да бъдат адресирани към мен.

Изгубени в прехода

Преходът си е преход. Някои неща са се променили изведнъж, рязко и неизбежно. Други се трансформират малко по малко, бавно и почти неусетно. След 20 години вече си „на попрището жизнено в средата“, започнала е кризата на средната възраст, нищо не е същото – нито със света, нито със семейството, нито с теб самия.

А преди двадесет години си знаел какво те очаква. Знаел си накъде вървят нещата. Учил си за това и си учил другите. Но днес, като се озърнеш, все едно си попаднал в някакъв паралелен свят. Нищо не разбираш – защо се случи така? Къде сбърках? Кой е виновен?

Нека се разберем. Не става дума за България`2009, а за Япония`1965. След края на Втората световна война американските войски окупират островната държава. Пишат нова конституция. Променят изоснови политическата и правна система. Икономиката е в много тежко положение – след двадесет години преход тепърва започва това, което по-късно се нарича „японско икономическо чудо“. Новите закони и обществени отношения няма как да не се отразят и върху личния живот на хората. Повсеместно е усещането за рушене на изконните ценности, на загуба на ориентири, на невъзможност да се определи кое е добро и кое – зло.

За Нобуо Коджима това става основна тема в творчеството. В средата на 30-те години на ХХ в. в две последователни години губи баща си и по-големия си брат. Губи хората, на които, според тогавашните обичаи, би могъл да разчита. През 1938 г. записва английска филология във възможно най-престижния Токийски императорски университет. Завършва го през 1941 г. като защищава теза върху творчеството на У. Такъри („Панаир на суетата“). Става учител по английски в частно училище. И ето ти я войната. Излиза, че е посветил живота си на езика на врага. Отива на фронта. След капитулацията, в края на 50-те специализира в САЩ. Вече е университетски преподавател.

Изучава Достоевски, Гогол, Кафка.

Съпругата му, с която са заедно от първата си студентска година, умира от рак през 1963 г. На следващата година се жени втори път. А след още година, през 1965 г., излиза романът „Hōyō kazoku“ („Embracing Family“, „Семейный круг“/“Семья Мива“). През 1970 г. този роман получава току-що учредената награда „Танизаки“, чиито лауреати в следващите години стават нобеловите лауреати Кензабуро Ое и Кобо Абе, както и Фумико Енчи и Ейми Ямада.

Първият превод на романа излиза в САЩ двадесет години по-късно – през 1985 г., а вторият – след още около двадесет, през януари 2006 г. През октомври на същата 2006 г. Нобуо Коджима напуска този свят.

Главният герой на романа Шунсуке Мива е университетски преподавател по американска литература, специализирал е в САЩ, чете лекции на тема „Семейството в другите страни“. А собственото му семейство се руши и той не разбира защо. Съпрузите не умеят да говорят помежду си. В традиционното японско семейство няма нужда да разговарят чак толкова – всеки си знае мястото и задълженията. Сега всичко е друго, никой не е мястото си: прислужничката вместо да си гледа работата, разнася клюки и се изживява като регулировчик в емоционалните движения на родители и деца. Мъжът осъзнава, че в новите условия ролята на съпруга като семеен господар се е изчерпала, пък и той не ламти за власт. Но така и не успява да разбере какво в тези променени условия се очаква от него. Да върне младостта на жена си, по-възрастна от него с няколко години? Да спаси живота й след като разбира, че е болна от рак? Да убие младия й американски любовник? Да й прости? Да спре сина си – тийнейджър, който иска да опита сам да се оправя в живота? Да опази, доколкото е възможно, дъщеричката си от стреса на този нов живот, който самият той не разбира?

А новото място, новата къща, която се надява, че ще закрепи разяжданото отвътре и отвън семейство, е модерна, но негодна за живот – японският климатик отказва да работи, а по американски проектираният покрив протича при всеки дъжд. Шунсуке се гневи на всички, импотентността му е не толкова физически, колкото интелектуален проблем. Токико – съпругата му, умира. Рьоичи – синът му, напуска дома. Скоро това ще направи и дъщеричката Норико. Крайно време е да изгони слугинята Мичийо.

Кой знае дали това ще реши проблемите.

Текстът е предложен за публикуване на сайта „Аз чета“

Кой спечели наградата „Не-Букър“?

Говори се, че последният роман [Hilary Mantel - Wolf Hall], който спечели авторитетната английска литературна премия Букър, само за 48 часа се превърнал от аутсайдер във фаворит на журито. Как става така? Sam Jordison, чийто блог се публикува на сайта на в. „Гардиан“, замисля да проведе алтернативен конкурс сред читателите си, за да провери доколко техните вкусове съвпадат с тези на журито. Той предполага, че сред четящата публика има три групи, недоволни от решенията на авторитетното жури. Една от тях оспорва тъкмо авторитета на хората, призвани да изберат книгата на годината – кои са те, кой ги е избрал и по какви критерии, остава неясно за широката общественост. Втората група е недоволна, че никога книгата, която те харесват, не печели. Третата група намира, че печелят книги с политкоректна тематика, а не романите с художествени достойнства.

Добре тогава, казва Sam Jordison, вие определете коя е книгата, която според вас заслужава награда. Не наградата Букър. А книгата, която заслужава наградата „Не-Букър“.

В крайна сметка в шортлистата на читателите попадат пет заглавия:

Eleanor Thom – The Tin Kin

Simon Crump – Neverland

MJ Hyland – This Is How

Jenn Ashworth – Intimacy

James Palumbo – Tomas

Rana Dasgupta – Solo

Sarah Crown в блога си, също постван на сайта на Guardian, споделя, че без този конкурс тя едва ли би прочела някои от книгите, заслужващи читателското внимание. В това е смисълът на подобни алтернативни награди. Сара отделя три от романите – тези на Jenn Ashworth, Rana Dasgupta и Peter Murphy (последният не попада в шортлистата).

В българското информационно пространство се заговаря за две от номинираните заглавия още преди да бъде обявена надпреварата за Не-Букър. През юли – за „Томас“ на Джеймс Палумбо, а преди това – за романа на Рана Дасгупта (тук и тук, и най-вече тук). Нямаше начин да не се говори за „Соло“ – авторът е индиец, роден в Лондон и работил в Ню Йорк, но главният герой е българин (нищо, че се казва Улрих). Впрочем, това едва ли е от непознаване на българската именна система. Неколцина коментатори изказват предположението, че романът е с негативно клиширано третиране на българската тема, но не е така. Авторът е бил няколко пъти в България. Вярно, за кратките си престои едва ли би могъл да ни изучи дотолкова, че да бъде фактологически перфектен, но това все пак е роман, не документално разследване. Още повече, че е срещнал прототипа на главния си герой не в София, а в Тбилиси. Така или иначе, Дасгупта избира да ситуира героите си предимно в нашата столица – „и тъмна, и прашна,/и мръсна, и страшна“. Но Дасгупта, който от десет години живее в прародината си Индия, напълно ни влиза в положението и разбира защо въпреки всичко „без тебе не мога -/ ти София моя, любов и тревога“. А, да не забравя да спомена, че музиката е в центъра на повествованието – прототипът на Улрих (грузинецът), е оперен певец, а не химик, какъвто е главният герой в романа. И Дасгупта гледа по особен начин на чалгата – като на карашък от всякакви влияния. Като на музика, която е била е забранявана (а кой може да забрани музиката?). Едно на ръка, че Дасгупта не е музикант, той е писател.

Впрочем, всички отбелязват тромавостта в диалозите. Рана Дасгупта твърди, че тя е търсена. Редакторът му бил заявил: „Ама никой не говори така!“. Не е вярно, контрирал Дасгупта, в България за тези неща – политика, история, съдба, – говорят сериозно. Все някой трябва да говори сериозно за тези неща в днешни дни на преоценка на ценности. Патетиката не е излишна.

Ако някой твърди, че авторът не разбира нищо от България, да вземе да се прегледа. Дасгупта търси опора в съхранените от нас ценности. А ние все ревем, че сме ги изгубили.

Е, читателите на „Гардиан“ са класирали романа на Дасгупта на първо място. Следващият роман – на Палумбо, изостава с цели 4 точки. А пък третият (на Eleanor Thom) е за циганите. Май в това отношение и Букър, и Не-Букър си приличат

Демокрацията като дестабилизация

„Кремъл предупреждава, че демокрацията може да разнебити Русия“, съобщи оня ден Ройтерс. Guy Faulconbridge информира за интервюто, което Владислав Сурков е дал за последния брой на сп. „Итоги“. Пасажът, подтикнал репортера на световната агенция да постави такова заглавие на статията си, е следният:

Въпрос: На форума „Русия зове!“ Владимир Путин заяви, че нашата икономика ще продължи да се изгражда върху основата на либерални принципи. Аналогични сигнали подава и президентът. Но историята на модернизациите говори, че те могат да се провеждат и силово. Според Вас, Русия способна ли е на либерална модернизация?

Отговор: Важно е да не се оплетем в терминологията. Тъкмо се оправихме с „модернизацията“ и „иновациите“, и вие предлагате „либерална модернизация“… Какво е това, не ми е съвсем ясно. Може би имате предвид неавторитарна модернизация, която се опира на демократичния строй. Разбира се, според мен, напълно е възможно да се осъществи такава модернизация. Идеята на президента за ненасилствена модернизация подчертава този момент. В първия си въпрос споменахте за индустриализацията, която беше проведена насилствено. Нашата задача е да докажем на самите себе си простата мисъл, че можем да се модернизираме като се опираме на демократичните институти. Но тук важното е да не объркаме либералното, демократичното общество с хаоса и безредието.

Макар Мао Дзедун да казваше, че големият хаос поражда голям ред, той по-скоро е имал предвид, че от разрухата се ражда твърд, а дори и тоталитарен режим. На нас не ни трябва такова нещо. Не ни трябва и Пиночет. Но ние трябва да знаем, че неконсолидираната и небалансирана власт, слабите демократични институции не могат да осигурят икономически ръст. Даже сега, когато властта е достатъчно консолидирана и подредена, много проекти се придвижват бавно и трудно. Ако се прибави и някаква политическа нестабилност, то нашето развитие може просто да бъде парализирано. Ще има много демагогия, много лобиране и разграбване на Русия парче по парче, но няма да има развитие.

Guy Faulconbridge накратко разказва кой е Владислав Сурков, за да подчертае значението на неговите изказвания. Твърди, че кремълският чиновник рядко прави публични изявления. Нарочен за главен идеолог на властта, Сурков и при Медведев запазва поста, което заема в президентството на Путин – заместник-ръководител на президентската администрация. Носят се слухове, че напоследък Патрушев и Наришкин са в немилост, но не и Сурков.

Кореспондентът на Ройтерс отбелязва, че Сурков има икономическо образование. Самият Сурков признава, че „не се занимава с икономика“. Изобщо, твърде малко се знае за личността на Сурков. Първо, носи фамилията на майка си (в интервю пред „Шпигел“ споделя, че баща му е чеченец с фамилията Дудаев и пет години, до развода на родителите си живее в Чечения). Второ, казва, че е женен за Наталия Дубовицка, но първата му съпруга е балдъза на А.Чубайс и не се знае кога или дали се е развел с нея, кога и дали е сключил официален брак с Дубовицка. Трето, знае се, че е завършил Московския международен университет, създаден през 1991 г. с американска помощ. Преди това е учил по малко в Московския институт по стоманата и сплавите, както и в Московския институт по култура (със специалност „режисура на масовите театрализирани представления“, т.е. на манифестациите), но не ги е завършил, защото заминава като войник в съветските части в Унгария (говори се, че бил в спецчастите на военното разузнаване). Работи в структури, подчинени на Ходорковски. За кратко е първи заместник-директор на Обществената руска телевизия преди да бъде назначен в Президентството през 1999 г., в края на която Елцин подава оставка и Путин става и.д. президент на Русия.

Оглавява Съвета на директорите на „Транснефтпродукт“. Инициира създаването на младежката организация „Наши“, която напоследък се кани да съди авторитетни западни вестници заради упреци, че движението е националистическо и че преследва журналиста Подрабинек, реагирал остро на нареждането на властите до собствениците на заведение за бързо хранене да сменят името на заведението (собствениците веднага изпълняват нареждането и заведението вече не се казва „Антисоветская“, а „Советская“).

Вл. Сурков пише текстове за песни и разкази. През лятото беше набеден, че е автор на романа „Околонулата“. Романът е публикуван в списание, чийто главен редактор е Андрей Колесников. В последния брой на списанието излиза рецензия за романа, в която със (само)ирония се разказва откъде романистът е взаимствал идеи за сюжета – от „Чайка“ на Чехов, но най-вече от „Хамлет“ на Шекспир. Рецензентът демонстрира ерудиция и чувство за хумор. „Не знам кой е написал романа, но [Сурков] със сигурност е написал реценцията“, се казва в редакционното въведение. В статията си Вл. Сурков подхвърля:

Питах художествения си ръководител А.И.Колесников: „Уважаеми А.И., аз съм ви колумнист и искам да знам истината. Да не би случайно да съм публикувал роман при вас? Например, „Околонулата“?“. А.И. отговоряше дълго и неопределено.

Владислав Сурков също избягва директния отговор.

Впрочем, „художественият ръководител“ Алексей Колесников е същият този журналист, който „изключи“ България от проекта „Южен поток“.

Продавачът на климатици като духовен лидер

Няма вече големи писатели, казва Владимир Сорокин. Не може сега да се очаква от литературата да бъде съвест на нацията, „трябва да погледнем към други области на живота, към представителите на други професии. Съвестта на нацията не винаги е свързана с литературното слово, а просто – с думите. Продавачът на климатици може да стане съвест на нацията. Мисля, че той без проблеми би се справил с такава роля…“.

Но бившият руски премиер Касянов вярва, че нещата ще се променят, че скоро хората, свикнали да получават уважение за професионализма си - творческата и техническата интелигенция, ще се събудят и ще възроптаят срещу потъпкването на честта си. Касянов смята, че в Русия всичко става бавно, но днес нещата заприличват на ставащото в съветските времена – хората обсъждат проблемите около масата в кухнята и формират обществено мнение, което не присъства в масмедиите, но което изисква да бъде взето предвид. Когато на гражданите бива казвано в прав текст: „Не се и надявайте, нищо няма да се промени. Вие сте без значение!“, подобно унижение автоматично предизвиква реакция. Затова образованите хора имат усещането, че скоро нещата ще претърпят обрат и те ще могат да участват в политическия живот, в процеса на изработване на политически решения.

В. Сорокин май няма такива усещания. Сорокин не е случаен писател за разлика от руските автори, издавани в масови тиражи у нас напоследък. (Впрочем, сред рекламираните „представители на съвременната руска литература“ има едно име, заслужаващо специално внимание - Олег Рой обича да позира пред фотографите така, че бицепсите му да не останат незабелязани, но пише в жанра „женски романи“. Сполучливо маркетингово попадение, не ще и дума).

Не е случаен писател и Виктор Пелевин. Дмитрий Биков казва, че „тази есен“ ще излезе новият роман на Пелевин. За ползващите руски предлагам втората част на видеото, в което писателят-литературен критик споделя вижданията си относно тенденциите в развитието на руската литература:

Биков твърди, че бъдещето е в „социалния реализъм“. Като го слуша, човек остава с впечатлението, че популярност ще имат мрачните сюжети. Биков намира, че фантастите стават все по-реалистични, че хумористите стават все по-жлъчни.

Един от романите, споменати от Биков, попада в „шорт-листите“ на номинираните заглавия за две руски литературни награди („Голямата книга“ и „Руски Букър“): „Каменният мост“ на Александър Терехов. Други „съвпадения“ във вкусовете на двете журита са широкодискутираният роман на Леонид Юзефович „Жерави и джуджета“, както и творбата на Борис Хазанов „Вчерашна новина“.

Прилагам списък на заслужаващите внимание, според Д. Биков,  произведения:

Терехов, Александър. Каменният мост
Минаев, Борис (да не се бърка със Сергей Минаев, предупреждава Д. Биков). Мъжки ден
Лазарчук, Андрей. Моят по-голям брат Иисус
Успенски, Михаил. Райска машина
Попов, Валерий. Да нарисуваме
Крусанов, Павел. Мъртъв език.

Интересни са размислите на Биков за връзката между литература и книгоиздаване. Критикът търси зависимости между характера на четивото, пасващо за пътуването в градския транспорт, и предпочитанията на издателствата. Дмитрий Биков смята, че западният читател предпочита развлекателни четива, с които да убие времето, изгубено на път за дома; докато руският читател има нужда от сериозни четива. „Руският читател се нуждае [от литературата като] докосване до язвата“, казва Биков.  „Животът дойде и ни пипна. Не можем да избягаме от него. Трябва да го цапардосаме с нещо. Трябва да се защитим от него - както казва Виктор Шендерович, <<да си го връщаме на живота е руски национален спорт>>. Именно с такъв руски национален спорт ще се занимава руската литература“, предполага Д. Биков.

Има ли смърт в мрежата?

Как да няма! Лесна работа – изтриваш си акаунта и виртуалната ти самоличност вече е в небитието. Е, IT-гурутата сигурно знаят как да го направят без да оставят следи. Но какво се случва с такива като нас, несведущи в програмирането, когато физически си отидат от този свят, а техните отражения продължават да обитават всемирната мрежа? Кой получава правата върху оставеното от нас в интернет? Важат ли в този случай наследствените права и правото на интелектуална собственост?

Не за пръв път поставям въпроса.

Немското списание Focus разказва история, която изважда този проблем от категорията на умозрителните хипотези. Шведката Сунива Гиртингер се обръща към пресата, за да принуди Facebook да закрие профила на починалия й приятел.

След смъртта на потребителя в мрежата остава безстопанствена огромно количество лична информация: електронна поща, профили в социални мрежи, пароли, данни за роднини и познати, споделени в блоговете.

Оправни предприемачи вече се възползват от ситуацията – има няколко сайта, които позволяват да оставиш там нещо като завещание, да ги упълномощиш да изтрият профилите ти от социалните мрежи след евентуалното ти представяне пред Свети Илия. Само че кой може да ти гарантира – какво администраторите на въпросния сайт ще направят с личните ти данни докато си още на този свят?

Не казвам, че създателите на тези сайтове непременно са недобросъвестни. Със сигурност повечето от тях имат добри намерения. Но така или иначе, възникнала е нова сфера на дейност, която се нуждае от регулация.

Ден на прехраната

Малко вяло мина у нас. БНР съобщи:

Към днешна дата около един милиард души в света не си дояждат, обяви директорът на Програмата по прехрана към ООН Жозет Шийрън. „Днес е световният ден на прехраната <…> И ще призова света да си спомни за хората, които нямат нищо в чинията си днес. Един на всеки шест души на Земята ще си легне гладен тази вечер“, заяви Жозет Шийрън.

В Белгия пък избрали „Мис Клошарка 2009″.

Не знам дали моето приятелче от Москва е информирано за тези събития, но есето му е великолепен отзвук на темата:

Здравословно хранене

Да си призная, отнасях се твърде индиферентно към темата за здравословното хранене. Личният ми опит ме е убедил, че вкусът е едно от нещата, към които възпитанието не е задължително да има отношение. Не че усилията да стимулираш детото си да предпочита полезни храни са излишни. Но едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто – да го направиш. Пък даже и да го направиш, не се знае какво ще излезе. Особено, ако не си знаеш силата. Както е и с повечето други въпроси, що се отнася до децата.

Ако за едно дете чипсовете винаги са били табу, внушено му е, че те са „отровни“, а всички другарчета от първи клас ги ядат всяко междучасие и нищо не им става, какво да си мисли детето? Ако забранят чипсовете в училищната лавка, в която без друго от „големите“ не можеш да се вредиш, какво ще се промени? Така или иначе, първолаците пресичат улицата, за да си ги купят от десетината заведения/магазинчета/барачки в радиус от двайсетина метра около училището. В много случаи, това са квартални „суперчета“ – където и да се преместят, все ще има школо наоколо.

Мразя чипсове.

Не протестирам против забраната да се продават в училище.

Не знам дали забраната ще реши въпроса с нездравословното хранене. Roz Chast стига по-далеч. Тя намира, че проблемът изобщо не е в храненето. Едно време, казва тя, ядяхме каквото ни падне, гледахме телевизия, а като ни писнеше, излизахме на улицата. Там можеше да се играе на какво ли не, защото нямаше толкова коли. Така беше, съгласявам се. Тичахме по улиците, гонехме топки… И все под окото на родителите. На улицата пред блока. Нямаше толкова коли.

Не е проблемът в колите, това е очевидно.

И аз не знам къде е.

Но и в Ню Йорк са въвели ограничения на асортимента продавани в училищните лавки храни.

P.S. Прочетох мнението на Роз Част, защото беше в рубриката „Оп-арт“ и помислих, че става въпрос за изкуство ))