Японски новини

Чух, че разкриваемостта на престъпленията в Япония се движела около 25%. „Лоши хора“, както смята китаеведката Деси. От друга страна, отчита се (странен като за кризисна година) спад на престъпността. Още не съм си изяснила въпроса относно тукашната дефиниция за престъпление – кое правонарушение бива регистрирано като престъпление и т.н. Оттам – съотносимостта на статистиката по общата престъпност и по разкриваемостта.
Навръх Нова година една от централните телевизии излъчи предаване (разговор в студио и документални кадри) за зверско убийство отпреди девет години, което до ден днешен остава загадка за разследващите. Избито е четиричленно семейство – млади родители и невръстните им деца, в собствения им дом. Обикновени хора – не става въпрос за разчистване на сметки. Убиецът е оставил на местопрестъплението якето и раницата си. В тях е намерен пясък от пустинята Мохаве. Не е открита никаква връзка с убитите. Мотивите за престъплението остават неясни.
Пак по Нова година, когато хората посещаваха храмовете, оставяха писмените си молби към всемогъщите от отвъдното, тичаха в парка или бяха ангажирани с какво ли още не в последния ден на 2009, когато гадният студен вятър ни възпря да се развеем из Гинза, някои хора очевидно са сметнали лошото време за голям късмет. Като се върнахме в Осака чух, че бил ограбен магазин за скъпи часовници в Гинза. Кражбата била констатирана в първия работен ден на Новата година. След ден-два съобщиха – в Хонконг били задържани заподозрени за дръзкия обир. Шестимата били китайски граждани. При задържането в тях били намерени часовници със серийни номера, идентични с тези на част от ограбените в Токио.
Малко политически новини. Както може би сте чули, министър-председателят Хатояма е атакуван, че майка му не съвсем законосъобразно превела няколко милиона долара по сметка на фонда му. Предполагам, нямате и представа, че генералният секретар на управляващата партия Ичиро Озава (един от основателите на партията, подал оставка от председателския пост поради обвинения в незаконни сделки и отстъпил мястото си на сегашния партиен лидер Хатояма) се е съгласил да разговаря с прокурорите, които в края на миналата седмица арестуваха трима от най-приближените му люде заради имотни далавери, както биха се изразили родните журналисти.
Може би не сте чули, че новият министър на финасите Н. Кан предизвика лек скандал след като в първото си публично изявление на новия пост поиска по-слаба йена. После се извини за неправилния подбор на думи.
Тия дни Н. Кан призова държавните служители да спазват работното време – да не работят до среднощ, а да си тръгват в 18 ч. и да ходят на срещи в края на краищата. И те са хора.
И накрая да ви кажа, че няма начин да те излъжат в магазина, че масата в Макдоналдс се запазва като си оставиш мобилния телефон, например, че спокойно можеш да си оставиш колата отворена с ключа на таблото и пърпорещ двигател, и разни други такива „странности“.

Земетресение

Снощи преживях земетресение. Не като онова в Хаити, опазил господ! Това там е било ужасно в момента на случването и продължава като кошмар цяла седмица, ако се вярва на Euronews. Имаше сюжет за затрупано дете, което не могло да бъде спасено, понеже открилите го пожарникари били нападнати от мародери.
Това земетресение тук беше малко. Като тръгвах насам мислех, че такива неща по тия места стават ежедневно. Е, не стават. Първия път, когато ми се стори, че разлюля, много вероятно силният вятър да ме е подвел.
Снощи, към три и половина посред нощ се събудих от блъскането на леглото (на колелца, важна подробност) по стената. „Пак ли си въобразявам“, рекох си и опитах да заспя. Не било въображение: иранката Сара, която имала обикновението да спи най-много по 5(пет) часа и по това време на нощта си хортувала с приятели у дома, ми е свидетел – тя е тази, която първа информирала общите познати за събитието. Вярно, то не е от такава величина, че да се нарече събитие. Струва ли си изобщо да отбелязвам лекото потръпване на Земята.
[Еее-то е слабичко, ако разчиташ само на него. Дори не виждам какво пиша. Ужасно изнервящо, ако трябва да пишеш без да виждаш какво, защото WP стеснява прозореца за писане до безумно малък размер. Пък и клавиатурата ми има проблеми... Нататък ще пиша първо в текстов редактор]
Така или иначе, снощи имаше трус. Мен обаче повече ме тресат битовите занимавки. Ми к`во: и тук готвя, и тук пера, и тук пазарувам… Естествено. Къде ми беше акълът да си мечтая, че ще се скатая от тия неща. Няма начин. Може би смятате, че има разлика – че тук по друг начин се готви, пере и пазарува? Не се лъжете – друго е. Ама си е досада per se

Преместване

Докато си пазарувах из София, премисляйки като какво ще ми е нужно в Япония, си се чудех: „Аз – в Япония? Хайде бе!“. Ама как така ще замина? И как ще се оправя? Япония е това, не е какво да е.
Сега като съм тук, в Япония, няма разлика. Все така не мога да повярвам, че съм на другия край на света. Защото – нищо не се променило. Аз съм си аз. Същата. Старая се да не се държа като нанбан, но е трудна работа като не знаеш езика и допускаш елементарни грешки. Както каза посланик Тодоров, „японците се правят, че всичко, което правиш, е както трябва, а то нищо не е както трябва“.
Тази ситуация ти създава измамен комфорт – приятно ти е, че не очакват от теб да познаваш правилата. Ти си си чужд, чужденец – усещане, което човек носи в себе си, където и да е, даже у дома понякога.
От друга страна, японците ценят това, че осъзнаваш „чуждостта си“ и се стараеш (според силите си) да се впишеш в контекста. Снизхождение, на което у дома не можеш да разчиташ.
Нанбан. Има ги всякакви. Едни – които претендират, че тяхното виждане за света е най-правилно. Други- които търсят нещо, и те не знаят точно какво, но се надяват да го открият някъде по света. Сигурно има и трети, и четвърти, и пети. Тръгнали да търсят себеутвърждаване далеч от родината. И аз барабар с тях.

Почти у дома

Може би няма да повярвате, но тук се чувствам като у дома си. Малко виртуално… Трудно ми е да си представя, че главният дизайнер на Second Life не е японец. Възможно е даже да е израснал в Осака, не знам – още не съм видяла други японски градове. Но Осака е като проекция на SL на живо или обратното, няма значение.
Както в SL, и тук (поне в Тойонака е така) може да си си дал всичките пари за парцела земя и да си построил дом със собствени сили, което си е видно от пръв поглед. Пък може да си търсил евтина земя, за да издигнеш палат и да си живееш царски. Съседстват си толкова минимилистични жилища, че някои монтират пералнята почти на улицата (ама точно пред входната врата! – използваната вода се оттича направо в уличната канализация), и такива разточителни: с дворче, представи си (абсолютен лукс), и собствен гараж. Едно нещо ги консолидира – живите растения. Може да нямаш място за пералня, но пред жилището ти задължително има живи цветя. Тия с дворчетата могат да си позволят да засадят растенията направо в двора, а не в саксия, както е в повечето случаи. Ако дворчето е мъничко и ти трябва за колата, няма начин да не се напънеш и да не измислиш как да аранжираш оградата, така че или да я превърнеш в стойка за саксии, или самата тя да е просто земен насип, в който е засадена подходяща флора.
Незастроените прцели са визуално обозначени по същия начин, по който това се прави в SL. Да, тези незастроени парцели са в покрайнините на друго градче, отстоящо на десетина спирки с монорелсовата железница от Тойонака, но все си е в областта на Осака. Бели линии, видни отдалеч, маркират площта на парцела и границите му с другите, предназначени за ново строителство, площи. Има и табели, указващи големината, цената и прочее нужни на евентуални инвеститори данни. SL отвсякъде. Аз съм си вкъщи.

Пристигнах

Все се чудех защо всичките тия българи, които пребивават в Япония, пазят разказите си само за тесен кръг близки и роднини. Сега ми е ясно: защото какво ли да му разказваш. Както и да го кажеш, пак няма да е точно. Емоциите все напират да опишеш тях, а не видяното. Пък и аз още не съм видяла кой знае какво. Но така да бъде – ще споделям преживяното. Нали на блога тъй по му приляга.
Водих си някакви записки по пътя, но тях ще ги оставя за после. Кацнахме на летище Кансай след дълъг, но не чак толкова уморителен полет. Отправям се към изхода, благодаря на стюардесите и стюардите, и правя крачка по ръкава, тръпнеща в очакване на срещата с Япония. Изненадата не закъснява – веднага се сблъсквам с униформено девойче, държащо табелка с моето име. Радост пълна! От София забравили да ми натоварят багажа. Та, каза госпожицата, като мина през паспортната проверка и стигна до митницата, да я потърся, за да ми помогне да попълня нужните документи. И докато ги попълвахме се оказа, че куфарът все пак е пристигнал. Другият вързоп, каза момичето, ще дойде утре и ще ми го доставят направо в хотела. Слава богу!
От притеснение изобщо не ми направи впечатление, че всички служители са с маски за предпазване от грип. И полицаите с кучетата, които се разхождат между пътниците в зоната за получаване на багажа, и те са с маски. Само кучетата нямат. Нямат и намордници.
Забравих да вметна как при снишаването на самолета под нас се ширна океанът. Не точно океанът, разбира се, а заливът, но се познава, че е част от Голямата вода. Гледката ме развълнува – обичам морето през зимата.
Бях се осведомила как да си купя билет за автобуса от автомат, но не се наложи да приложа теорията на практика. Униформена служителка стоеше на спирката и ме попита за къде пътувам, купи ми билета и нареди на носача бързичко да натовари куфара ми, защото автобусът всеки момент щеше да потегли. Докато пътувахме изпосъбудих насреднощ родата в България, за да изплача мъката си по изоставения от съдбата сак. Внезапно ме осени, че всеки от останалите пътници държи телефон в ръка и нещо си проверява, но само аз говоря. Стана ми неудобно – дали не се смята за неприлично да се говори в градския транспорт? После ми обясниха, че не е така, но даже и да беше, от чужденците не се изисква да спазват правилата за приличие, не им придирят твърде. От нанбан никой нищо смислено не очаква. И правилно.
Около половин час се движихме през индустриална зона – нормално да е край летището. След това се заредиха офисни сгради и няколко от тях бяха опаковани a la Christo. Между корпоративните здания започнаха да се мяркат жилищни блокчета. Етажите се издигаха все по-нависоко. Май бяхме навлезли в собствено Осака.
Магистралите и булевардите са оградени, за да се изолира шумът от трафика. Всичко добре, но туристът е лишен от непосредствено възприятие на близката околност. Само като минавахме по естакадите можех да зърна някоя търговска улица – учудващо тясна, затисната между два реда двадесетинаетажни каменни или стъклени кули.
Не усетих някаква разлика, само по надписа „Osaka University“ разбрах, че вече сме в Суита. Някогашните градчета са част от областта Осака, но не се броят за квартали на големия град, въпреки че имат обща транспортна система и прочее инфраструктурни неща. Даже летище Осака се намира в Тойонака. Аз пътувам с автобуса тъкмо до там. От летище Осака ще дойде да ме прибере бусът на хотела. Ще дойде, ама след два часа. Това ми съобщи едно момче в униформа, което забелязало, че се лутам и ме попита дали се нуждая от помощ. Ами да, разбира се, благодаря!, помолих го да се обади в хотела и да разбере кога и къде да чакам превоза. Момъкът нещо преговаря с рецепцията и се притесни много, че се налага да чакам. Никакъв проблем, във Франкфурт чаках седем часа, какво са още два, при това в края на пътя.
Бусът беше точен до секунда. Хотелът е съвсем близо, но нямаше да го открия сама. Пък и с куфара… A propos, тъкмо днес се чудех как така не се чува шумът от излитащи и кацащи самолети, въпреки че от пистата ни дели кажи-речи само една магистрала.

Лично, чик-лит и чалга

През ХVІ в. било друго. Авантюристите тръгвали към неизвестното с надеждата да спечелят. Не им пукало за “мултикултурализма и многообразието, което обогатява“ човечеството. Третирали местното общество като варварско и негодували, че и то им отвръща със същото. Ще ви хареса ли да ви изобразят така?:

На японците първите посетили ги европейци им изглеждали доста дебилно. Казват, до ден днешен дамите на преклонна възраст в Токио на всеки, зададен от белолик чужденец, въпрос отвръщат: „Не говоря английски“. Нищо че пришълецът може да е попитал на перфектен японски. Всеки с особеностите си. Кой би се осмелил да хвърли камък, за да се изтъкне като безгрешен?

Утре в тъмни зори заминавам. Старая се да се подготвя достатъчно, за да нямам поведението на типичен нанбан. Отивам да науча нещо ново, не да мисионерствам.

Може ли някой да отрече, че чалгата е част от популярната култура на нашето общество? Колкото и да се гнусим от нея, тя е реалност, с която се сблъскваме на най-невероятни места. „Елате, да чуете японска чалга“, казах. „Това не е чалга – възразиха ми.  – Това са стари градски песни“. Да, приех възражението. В енка няма пошлост, само театрална приповдигнатост, която ми идва леко вповече. При това енка е демоде, слушат я само пенсионерите по санаториумите – поне така излиза от романа на Наоми Суенага „Певица за сто йени или Ангел от рая“.

Главната героиня Ринка Казуки е на 32 г., но сценичната й възраст непрекъснато спада – отначало, за пред публиката, е на 26, после – на 24, а в края – на 22. Ринка е добър човек, но не е наивна. Това й помага да оцелее в коварния свят на шоу-бизнеса. Мечтае за слава, но не на всяка цена. Когато описва песента на композитор, оценил таланта й и обещал да организира телевизионния й дебют, тя казва:

„Както и предишната му творба, тя [песента] беше възхитително безискусна. По принцип, възрастен човек не е способен да създаде нещо толкова просто и ясно. Пък точно тази простота и ясност могат да пронижат душата открай докрай и да предизвикат такова вълнение, че да се превърнат в нещо повече от обикновена непосредственост. Това качество може да се назове само с една дума – „чистота“. Чистота, граничеща с наивност“.

Ето, такава е Ринка – отдадена на нещата, които обича, толкова безискусна и ясна в отношенията си, че я мислят за наивна. Ринка е поставена пред избор – любимия (женен за друга) или така мечтания дебют. Със здравия си разум Ринка взема правилното решение – избира любимия. Изборът й е правилен не за друго, а защото се оказва, че талантливият композитор е изпечен мошеник. Инстинктът на Ринка й подсказва как да избегне фалшиви изкушения.

Чик-лит. Разбира се. Първата книга от този жанр, която съм прочела.

Забавна е. Какво друго да кажа?

Красиви думи

В днешни дни като чуеш „красиви думи“, веднага си мислиш: „празни обещания“. Но вижте това:

Красиви думи, макар да не ги разбирам. Пишещите с йероглифи имат предимството да гледат на писането като на рисуване. Изисква се особено майсторство да усетиш „вкуса“ на словото и да го изобразиш. Казуаки Танахаши има славата на голям майстор. И на дзен-учител. Вероятно трябва да си философ, за да те озари светлината, идваща от думите. Или мистик?

Още древните египтяни се стараели надписите да иглеждат красиво. Елините харесали тази идея и започнали да украсяват сградите си с изящно гравирани надписи. В Александрия са намерени образци. После римляните продължили традицията.

А през ХХ в. нещата тръгнали в съвсем друга посока. Конкретната поезия, сдобила се с популярност покрай футуризма, разрушила дотогавашните полиграфични традиции. Думите придобили не само смисъл, но и образ – особеното им графично изпълнение и подреждането в пространството имало за цел да породи неочаквани асоциации, които да накарат читателя не толкова да се старае да разбере какво иска да му каже авторът, а да го подтикне сам да мисли и чувства по нов за себе си начин.

„Флуксус“ доразвиват нещата. Възползват се от технологиите, включват интермедия и, говори се, така възникнала визуалната поезия, в която текстът няма централно значение – важно е как изглеждат буквите и какви чувства поражда образът.

A propos, ако думата е изписана грешно, това на пръв поглед няма да има значение. Но на втори: започваш да се чудиш – нарочно ли е, защо точно такава грешка, казва ли ни нещо авторът чрез грешката? Щом разбереш, че артистът просто не познава правописа и в объркването му няма умисъл, цялата творба отива на кино. (Възможно е и буквално да влезе в кината – възможно е работата да стане култова и да се появи по екраните. Един господ или PR-ът знае как стават такива неща).

Но да се върнем към поезията. Визуалната поезия се интересува повече от образа, отколкото от поезията. Видеопоезията се опитва да промени акцента. Видеопоезията използва изкуството на клипа, за да разшири въздействието на словото върху читателя-зрител. Още не е намерила мястото си сред деветте+1 (все толкова ли са?) музи, още не може да раздели мегдана с никоя от посестримите си. Не е сигурно дали ще я бъде. Но се опитва да пробие твърдта на традициите и да прокълне. Ако, дай боже, някой има нужда от нея – от поезията, от словото… Затова фестивалът на видеопоезията в Русия е наречен „Петият крак“. Ще рече, колкото кучето има нужда от пети крак, толкова и някой се нуждае от видеопоезия. Но нищо, фестивалът го има. И даже има спорове – дали е на ниво, дали журито не е объркало жанра и не е връчило първа награда на творба, клоняща по-скоро към визуалната, отколкото към видеопоезията.

Ама там има и българско участие! Албена Дюлгерова е режисьор на едно от видеоизпълненията. Не е сред наградените. Не открих въпросното произведение в YouTube, но някои от отзивите за него са твърде хвалебствени. Други познавачи не го споменават. Въпрос на вкус. И на виждане относно това, що е видеопоезия.

Следват няколко иконки, служещи за линкове към наградени или просто обрнали към себе си вниманието на публика и критика творби. Накрая ще видите картинка(по съвместителство – линк) към творба на Били Колинс – известен американски поет, който, оправдано или не, е хвърлил сили да прави клипове към най-известните си стихотворения.

Иконките:

Победителят в руския фестивал, за който има спорове дали е видеопоезия или визуална поезия

[Няма да чуете текст. Само ще мернете изписани по боксовата ръкавица думи, съставени от буквите на заглавието - "Тропспорт", което е палиндром, ако забелязвате: чете се отпред назад, както и отзад напред по един и същ начин]

 

 

 

Следващите клипове са цитирани от повечето изкушени от темата коментатори:

Ето го любимецът на публиката и след него – клипът, предизвикал интерес, защото по технически причини не са го показали:

За тазгодишния руски фестивал на видеопоезията казват, че конкурсната програма била слаба въпреки участието на именити автори. Вероятно е така. Съдете сами като сравните с „черновата“ на клип, публикуван на сайта на Дмитрий Воденников – един от членовете на журито (и предполагам, за да няма конфликт на интереси, клипът не участвал в конкурса):

Накрая – творбата на Били Колинс:

На сайта му има и други клипове, които си струва да бъдат видяни.

Има разлика между илюстриране и визуализиране на словото. Както има разлика между красиво и прекрасно. Прекрасното не винаги е красиво.

Странна новина

Китайското консулство в Мюнхен се занимавало с шпионаж. Негови служители наблюдавали дейността на неправителствената организация „Световен конгрес на уйгурите“, чието седалище е в баварската столица. Най-голямата диаспора на уйгурите е в Китай. Наброява 9 млн човека. Във връзка с размириците в Сицзян Китай си докара проблеми с мюсюлманските страни и даже с Ал Кайда.

Не е странно, че китайска дипломатическа мисия се използва за шпионаж. Странна е твърдата реакция на немските власти. Днес в Мюнхен са извършени обиски в жилищата на четирима от заподозрените китайски граждани.

Впрочем, може ли да се вярва на SPIEGEL-ONLINE?

Стени

Берлинската стена като инженерно съоръжение и като символ; разрушаването на символа като загуба на памет; съхраняването на стената в автентичен вид – съграждане на паметник или елиминиране на трактовките? За около петнадесет минути и половина Зиновий Зиник набелязва пред BBC многобройните „руски“ гледни точки към Стената. Тръгва от „руския“ Берлин на Владимир Набоков и Валтер Бенямин, минава през разговора между Хрушчов и Улбрихт относно ресурсите, които биха позволили на Източна Германия да запуши всички възможни комшулуци към Западната държава на немците; възможно ли е било да се предотврати дифузията на интелектуални търсения между политически изолираните части на една и съща нация; накрая – можел ли е руският художник Врубел да попречи на обединението на Германия като разобличи васалната роля на ГДР по отношение на СССР. И за капак: след като берлинската община решава да възстанови една част от стената в първоначалния й вид (за памет на поколенията), но за целта е нужно да заличи графитите, появили се по бетона в началото на 90-те… – Голяма част от тези графити са дело на известни художници. Заличаването на последващите наслагвания по Стената означава унищожаване на произведения на изкуството. Решението: да се възстанови унищоженото.

Дмитрий Врубел, автор на постера със страстната целувка между Брежнев и Хонекер, възражда фреската си безвъзмездно. Работата е всеобщодостъпна за фотографиране и пр. Да но! Копията й се ползват със защитата на авторското право. Пръст в тази история има Музеят на мадам Тисо.

За всичко това (и не само) става дума в предаването на Руската редакция на BBC.

P.S. Съжалявам, че не преразказвам в подробности споделеното от Зиник, но съм на път да прескачам други културални „стени“. На 10-ти летя за Япония и гледам да се подготвя. Не ми остава време за преводи от руски.

La Colifata

„Лудите, лудите – те да са живи!…“, „си пошушна [чорбаджи Марко] с едно неуловимо изражение на лицето“ (Вазов, И. Под игото). (Дали има по-популярен цитат от първия новобългарски роман?)

Френският музикант Маджид Фахем е избрал в интродукцията към сайта му да фосфоресцират първите три букви от собственото му име – MAD. През март 2005 г. Маджид прави забележително соло в Буенос Айрес. Изпълнението му е част от грандиозен концерт на групата на Ману Чао за представяне на поредния им албум:

Както се вижда от обложката (а и от клипа), албумът е посветен на La Colifata – може би най-известната психиатрична клиника. Известна е с това, че като част от терапията, лекарите и пациентите им създават радиостанция, придобила голяма популярност в Буенос Айрес, цяла Аржентина и по света.

La Colifata заема достойно място в последния филм на патриарха Ф. Копола „Тетро“. (Не чакайте ревю за филма).

Но прожекцията в „Одеон“ вчера беше достойна за отразяване от радио La Colifata. Видях, че поне двама души документираха с телефоните си това уникално събитие – 20-те минути забавяне на началото. Някой има ли информация дали кадрите са качени в интернет?