Публикуван е тазгодишният Индекс на мира. Авторите на изследването оценяват нивата на насилие в анализираните страни и степента на агресия, която една или друга страна излъчва към останалия свят. Част от критериите са твърде спорни – например, участието в мироопазващи мисии на ООН повишава коефиециента на агресивност на страната. От друга страна, набива се в очи неотчитането на степента на домашно насилие и насилието срещу деца, регистрирани в съответните статистики. „Ние в никакъв случай не претендираме да даваме каквито и да било морални оценки. – твърди Steve Killelea, основател и председателстващ Института за икономика и мир. – Ако в една страна има опасни престъпници, то те трябва да са в затвора, а ако има външна заплаха, страната се нуждае от силна армия – това наистина са неща, от които има нужда. Но виждаме, че има държави, които не разполагат с много свободно място, в затворите им има малко хора, излежващи присъди, нямат и голяма нужда от армия. И при това хората в тези страни живеят в мир“.

Една от целите, които си поставят авторите на Индекса, е да дадат „храна“ на анализаторите, изучаващи факторите на мира.

Steve Killelea твърди, че миналата година загубите за световната икономика, причинени от насилие, се оценяват на осем трилиона долара. Ако светът съумее да намали нивата на насилие, това ще доведе до освобождаване на средства за финансиране на програми за развитие, включително и за опазване на природата.

Основните индикатори за оценяване нивата на насилие са: възприемането на престъпността в обществото, броят на служителите в полицията и службите за сигурност на 100 хил. жители, броят на убийствата на 100 хил. жители, количеството тежки въоръжения, падащи се на 100 хил. жители, достъпността на леки оръжия, вероятността от прилагане на насилие, вероятността от терористични актове, какъв процент от БВП са военните разходи и пр.

Тази година България отстъпва от 50-то на 53-то място в класацията. От страните-членки на ЕС след нас са Гърция (65) и Кипър (71). Румъния се е изкачила от 45-то на 40-то място. Тунис е на 44-то място, т.е. преди нас, но данните отчитат периода преди арабските революции. Тайван е 27-и, докато Китай – 80-ти. Турция е на 127-мо място, а Русия – на 147 от 153 страни. Водят Исладия, Нова Зеландия и Япония.

Показателите, които ни дърпат назад са: усещането на хората за нивото на престъпността в страната, нивото на престъпно насилие, броят на тежките въоръжения, броят на полицейските служители, достъпността на малки и леки оръжия, военният капацитет.

P.S. Безкрайно ме умиляват заглавия от типа „Ние сме най-войнствената нация в ЕС“ или „Мразим войната повече от САЩ и Русия“. Инвеститорите следят Индекса, но както се вижда, той не отчита нивата на любов и омраза.

6.4 по Рихтер

15 март 2011

Никак не искам да си предствям какво би се случило, ако да би ни разстресло земетресение с магнитут 6.4 по Рихтер. Не дай си боже!

Преди час-два, докато си разговарях с приятел от Токио, той замлъкна за момент и после съобщи „Имаше земетресение“. „Силно ли?“, питам. „Над 6-та степен по Рихтер. В Шизуока“. Има-няма 2-3 минути след труса, очевидно, приятелят ми е видял/чул официално съобщение по медиите, та знаеше точно къде се е случил катаклизмът и с какъв магнитут е бил.

Нашите обществени медии мълчат по въпроса. Няма ли АЕЦ в Шизуока или има? Или не знаят?

Днес цял предиобяд по БНР ми приказваха за повишена радиация, достигнала Токио и пр. Сякаш източникът е траен с всичките последици от това.

Още като се събудих, а аз се будя в 6 ч. сутрин, и си проверих новините, видях, че повишените нива на радиация се дължат на еднократно излъчване, продължило около 5 минути. След което радиацията рязко спаднала. Да, ама нашите новинари съобщиха за тази еднократност чак в късните следобедни емисии. Примесено по невъобразим начин с други остарели съобщения. От което нищо не ти става ясно за обстановката.

Нали, божем, мисията им – на медиите, е да ни информират така, щото да имаме точна представа за ставащото в света в момента.

Мярнях някъде из руската блогосфера такова заглавие. Следваше линк към видео на BBC, показващо действието на цунамито в най-силно пострадалата част на Япония. Както изглежда, голяма част от жертвите са причинени тъкмо от цунами-вълните. Специалистите, цитирани от медиите, казват, че не е било възможно това да се предотврати, защото епицентърът на труса този път е бил твърде близо до брега и вълните са нахлули върху сушата твърде бързо, за да се организира евакуация на населението. Даже да ме бяха предупредили, изобщо не съм сигурна, че 10-20 минути след толкова силно земетресение ще съм в състояние да отсея най-необходимите документи и вещи, да ги взема и да се придвижа до безопасна зона. Безопасна зона далеч-далеч от дома.

Гледах как водата поглъща села, ниви, градове… как корабите след минута „плуват“ из поля на километри от брега… около тях кръжат влакове и къщи…

Година по-рано щях да виждам това „на живо“. Сега следя какво говорят българите, по една или друга причина, намиращи се в момента в Япония. Казват, че в Токио нямат ток. „Да, няма“, потвърждава японски приятел от Токио. „Ама ти нямаш проблем! – учудвам се. – Даже с интернет-връзката нямаш проблем“. „Да, така е“, потвърждава. „Добре ли си?“, питам. „Добре съм. Но съм разстроен, че има толкова жертви“. „Това земетресение ще се отрази ли на живота ти?“. „Да, много“. Не смея да питам за друго.

Американският Червен кръст светкавично организира дарителска кампания в социалните мрежи. Дадох своята (мизерна) лепта. Знак за съпричастност, не повече.

Наото Кан е преизбран

14 септември 2010

„Йомиури шимбун“ не позна. Американската администрация може да си отдъхне. Наото Кан е преизбран за лидер на Демократическата партия и ще запази поста си на министър-председател.

Междувременно вчера в Токио Кан се срещна с Шварценегер. Предмет на разговорите им са плановете за построяване на високоскоростна железница между Сан Франциско и Анахайм. За правото да я изградят се борят фирми от Франция, Германия, Китай, Южна Корея и, разбира се, Япония. Наото Кан се опитал да убеди калифорнийския губернатор в предимствата на системата Шинкансен, тъй като за 40-те години на експлоатацията й не е имало нито един инцидент, довел до човешка гибел.

Други новини:

Заради инцидента с китайския кораб, задържан от японската брегова охрана в спорни води, отношенията между двете азиатски страни силно се обтегнаха. Въпреки че екипажът беше освободен, арестуването на капитана доведе до решението на китайските власти да отменят визитата на високопоставен правителствен чиновник по повод ежегодната среща на парламентаристи от двете страни. Програмата за тези срещи започва през 2005 г. За първи път Китай едностранно отменя визита по тази програма.

Япония е подала иск в Световната търговска организация по повод системата на субсидиране от правителството на Канада при добиване на енергия със слънчеви панели. Държавна субсидия в Онтарио се предоставя само при положение, че поне половината части на панелите и другите съоръжения са произведени в провинцията. Това е протекционистична мярка, противоречаща на правилата, установени в СТО.

Simple-minded

12 септември 2010

Вчера, навръх 11 септември, годишнината от терористичните атаки, когато цял свят тръпнеше в очакване дали пастор Джоунс ще изгори Корана или не, редакционният коментар на The Washington Post се занимава със съвсем друга тема. На пръв поглед предстоящите във вторник избори за председател на японската управляваща партия изобщо не заслужават вниманието на читателите, особено в такъв знаменателен ден. Неназованият редактор обаче намира, че вътрешнопартийните процеси, протичащи отвъд Тихия океан, са важни за САЩ. Защо? Защото според допитване на в. „Йомиури шимбун“ много е вероятно Япония скоро да има нов министър-председател и той да се казва Ичиро Озава.

Наблюдателят се притеснява, че след като „шогунът в сянка“ Озава, както изглежда, ще излезе на сцената, облян от светлината на прожекторите, Япония под негово ръководство ще се опита да играе главна роля и в азиатско-тихоонския регион. Трудно може да се прогнозира каква външна политика би водил Озава. През годините неговите възгледи са се променяли нееднократно. След като не успява да пробие до върха в Либерално-демократическата партия, той бива основна движеща сила за създаването на Демократическата партия, която спечели миналогодишните парламентарни избори. Тогава председател на партията и министър-председател става Юкио Хатояма, а Озава е избран за генерален секретар. Скоро около двамата се раздухват скандали във връзка с нарушения във финансирането на партията. Разследването бързо стига до извода, че двамата политици не са пряко замесени. След време бяха направени два опита за подновяване на проверките срещу Озава, но прокуратурата отказа да го направи.

В началото на управлението си Юкио Хатояма се опита да предоговори споразумението между Япония и САЩ относно статута на американските военни бази на о. Окинава. Такова беше основното предизборно обещание на новата партия и Хатояма се опита да го спази. Знае се, че населението на острова е категорично против присъствието на американски военни части близо до домовете им. Протестите често биват оглавявани от губернатора и акциите имат подкрепата на мнозинството от японския народ.

Хатояма беше подложен на масиран натиск от администрацията на Обама. В началото на тази година в играта бе включен Ичиро Озава. Американските власти го ухажваха, наричаха го „силния човек в японското управление“, оказваха му почести, докато демонстративно унижаваха министър-председателя на съюзническата си държава. Особено показателни бяха коментарите по повод срещата на Г-20, чийто домакин беше американският президент. Всички изтъкваха контраста между продължилия час и половина разговор между Обама и китайския държавен глава, и откритото игнориране на японския премиер.

По онова време се смяташе, че Озава има близки връзки с представители на американската администрация и е проамерикански настроен.

В крайна сметка, Юкио Хатояма преподписа договора за базите на Окинава и това му струваше поста. Оставка подаде и генералният секретар на Демократическата партия Ичиро Озава. Председател на партията и министър-председател стана дотогавашният финансов министър Наото Кан. След като последният не успя да оправдае очакванията на избирателите за силно лидерство и излизане от кризата, популярността му силно спадна и партията изгуби частичните избори за горна камара на парламента. Беше решено през септември да се проведат вътрешни избори за партиен лидер. Почти в последния момент Ичиро Озава обяви кандидатурата си и сега шансовете му да застане начело на правителството се оценяват малко по-високо от тези на Наото Кан.

Междувременно The Huffington Post публикува материал на Мари Ямагучи, в който се твърди, че Ичиро Озава заявил пред група съпартийци, че харесва американците, но те са малко нещо „като едноклетъчни“ и толкова simple-minded. Редакторът на The Washington Post много се притеснил като прочел това. Направил заключение, че Ичиро Озава може и да не е чак толкова проамерикански настроен и може да преразгледа споразумението за Окинава, нищо че Япония го е преподписала за втори път. Впрочем, в японските коментари в Tweeter се изказва желание да се чуе как горните определения звучат на японски. Явно, преводът на Ямагучи ще да е доста свободен.

При положение, че само допреди няколко месеца Обама манифестираше предпочитанията си към Ху Дзинтао като събеседник пред възможността за сериозна дискусия с представителя на японския народ по жизненоважна тема, сега американският редактор изведнъж се е обезпокоил, че Озава е „по-малко приятелски настроен към американо-японския съюз“ и че е „привлечен повече от китайската диктатура (sic!: „more attracted to China’s dictatorship“)“. „Някакси…“ не довършва коментара си в Tweeter японският анализатор Хироши Уехара.

Изчезналите столетници

10 септември 2010

Знаете, нали, за случая със Соген Като, считан за най-възрастния жител на Токио. Когато служители в общината решили да посетят 111-годишния си съгражданин, за да го поканят на тържество, посветено на уважението към възрастните хора, те намерили 30-годишна мумия. Над 80-годишната дъщеря на Като обяснила, че старецът решил да се превърне в жив Буда и забранил да се влиза в стаята му. Близките стриктно изпълнявали волята на главата на семейството. Но са арестувани и обвинени в мошеничество, тъй като от сметката на покойника наскоро била изтеглена голяма сума.

Разбира се, западните информационни агенции поставят акцента върху пробойните в пенсионната система. Лео Люис пише в The Times, че цялата структура на японската администрация се базира на презумпцията, че хората не лъжат. Да ама даже японците лъжат. И сега се налагало да се променят правилата на фунциониране на социалната система. Защото човек може и да се ожени без да присъства лично. Достатъчно е пред органите да бъде представено съгласие, подпечатано с личен печат. А „личен“ печат всеки може да си купи от будката отсреща. И този печат с фамилията е по-важен от собственоръчния подпис. Колкото и да е странно, нещата стоят именно по този начин. Когато наемах жилището си, поръчителят ми попълни всички необходими документи на ръка и се подписа, но беше забравил печата си. Това се оказа голям проблем за посредническата фирма. Както казах, печати се продават буквално на всеки ъгъл. Но администрацията не допуска, че на някого може да му хрумне да злоупотреби с тази възможност. Е, сега се разбра, че на хората не само им хрумва, но и го правят.

Съобщава се, че случаят с Като е станал повод за мащабна проверка. Целта на проверката обаче не се изчерпва с необходимостта да се установят и други случаи на измама. Защото внучката на 113-годишната Фуса Фуруя е съобщила за изчезването на баба си. След семеен скандал със снахата, старицата напуска къщата и оттогава никой не я е виждал. Изчезнала е и най-старата жителка на Осака. Обществото иска да знае какво се случва с възрастните му членове. Защо се е стигнало до там, че да се разкъсат здравите връзки в традиционното японско семейство. Има ли държавата някаква отговорност? Не е ли това последица от прекаленото „американизиране“, от насаждането на непривичния за азиатците култ към неприкосновеността на личния живот?

Както съобщава NHK, нищо не се знае за местонахождението на повече от 230 хил. столетници. Предполага се, че повечето от тях са загинали по време на Втората световна война, но по обясними причини това не е регистрирано и по документи те продължават да живеят. Други хора са емигрирали и са починали в чужбина, но няма процедура, според която японските власти да бъдат уведомени за кончината.

Възможно е да бъде взето решение хората над 120 год., за които няма данни за местожителството им, да бъдат отчислени от официалните регистри без проверка на статута. Така със сигурност ще се намалят възможностите за измами. Но по-важното е, че започва дискусия за ценностната система на съвременното японско общество, за откъсването от традициите, което вече е видимо и за случайния турист.

Странна шизофрения на „западните“ общества. От една страна, продължават тромавите си опити да наложат собствената си ценностна система на другите общества. От друга страна не възразяват тази ценностна система да бъде разяждана отвътре. И какво тогава „пробутват“ на другите?

–––-

Постът ми до голяма степен е провокиран от отзива на Longanlon за една книга, която му импонира с това, че авторът „запазва типичното си европейско мислене и го прилага като мярка към всичко, което вижда“. Няма лошо да мислиш каквото и да е. Стига да не караш другите да „приемат“, че това е единствено правилното мислене. И да съдиш хората според собствените си представи за нещата.

Също така, склонна съм да приема в някаква степен становището на Лев Любимов, че идеята за политическа коректност все повече се превръща в агресивно преследване на инакомислието.

И всичкото в контекста на древната мъдрост „кой си, къде си“ и т.н.

Знаем ли?

Всичките спорове около политиката в областта на културата опират до дилемата популярно-елитарно. По цял свят позициите на елитарно се разклатиха някъде към средата на ХІХ в. У нас елитарното бе унищожено доста по-рано и направи постъпки да се възроди точно по времето, когато на Запад побеждаваше популярното. Сегашната реформа акцентира върху популярното, пък елитаристите(без кавички) негодуват. И като как да има обективни критерии кое е добро и кое недотам, що се касае до менажирането(sic!) на българските културни институции – каса или кауза? Causa perduta, както биха казали някои. Въпрос екзистенциален.

Не знам като как е било, когато Башо е писал класическото си хайку за жабата дето скача в езерото. Не знам, в ония негови години, дали вникването в тънкостите на будистките учения е било повсеместно достъпно или се искало прозрение свише. В наши дни се налага да изчетеш немалка част от фондовете на Народна библиотека, за да разбереш какво всъщност казва Башо. И защо, аджеба, нищо и никаква жаба влиза в световната класика.

Сега много народ пише хайку – къде по правилата, къде не… Будизмът вече няма нищо общо с тая работа. Образоваността – също. Няма лошо: светът от близо двеста години върви натам. Може да е за добро, може да е за лошо. Господ знае. Като се замислиш, чиста проба дзен.

Възможно е, навремето и хайкуто за жабата да е било придружавано от няколко тома бележки под линия. Т.е. да е било плод на елитарната култура. Възможно е всеки селянин безпогрешно да е разчитал посланието. Т.е. хайкуто да е било причислявано към популярната култура. И понеже сега дори културолозите да се нуждаят от час-два отсрочка (за подготовка) преди да отговорят на въпроса: поради что скачането на една жаба в блато е културен феномен, остава питането дали трябва тая жаба да живее през вековете, ако никой не знае за нея.

И като напиша хайку, което никой не разбира, значи ли, че не е добро хайку? Проблемът е, че понякога който няма нужда от обяснение относно предмета, няма да разбере езика в буквалния смисъл на думата. Пък който чете кирилица, едва ли разбира думите. И не можеш да упрекнеш когото и да било. Даже българчетата вече не знаят какво е „хурка“, щото никой вече не преде у дома. Е, японците все още знаят какво е „фурисоде“, ама докога? Младите дами все още го обличат за абитуриентския бал, но не истинско фурисоде, а шито от изкуствени тъкани във Виетнам. Понеже може да се пере. Истинското кимоно, едно че е скъпо само по себе си, но и поддръжката му ти излиза през носа. Затова традицията все още повелява за официални събития да се облича кимоно, но всеки носи облекло според джоба си – традицията изисква щедро финансиране. Елитарна работа. Дали ще се субсидира филхармоничен оркестър или работилница за гъдулки, (теоретично) вече е почти едно и също. И едното, и другото не може да се разчита на продажби, за да продължи да съществува. Не дай си боже скоро и девойките в Япония да престанат да обличат фурисоде за важните събития в живота си.

[Фурисоде е кимоно с дълги ръкави, носено от неомъжени млади жени. След сватбата ръкавите биват отрязвани – знак, че носителката му е обвързана.
В SecondLife аватарът ми си купи фурисоде и взе че се роди хайку:

в Другия живот
танцувах в фурисоде
насред Рьоанджи

Хайде, нали няма да ме питате за Рьоанджи? За идеята, че никога не можеш да видиш всички камъни едновременно и никога не можеш да видиш истинската картина. Никога не можеш да знаеш как всъщност стоят нещата.
В SL няма сезони, както и за жабата на Башо.
За граматиката си знам – падна жертва на изкуството горката ))]

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.